Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (10)

Блеър

Сбогуването с татко се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах. Неговото присъствие в къщата успокои толкова много стари рани, а някои дори успя да излекува.

Излязох след него навън и после поех надолу по стълбите. Той носеше малкия си куфар, връщаше се обратно в Южна Флорида и в лодката, в която живееше.

— Радвам се, че най-сетне те видях щастлива. Сега ще ми е по-леко да спя през нощта, защото знам, че има кой да се грижи за теб и че си така обичана. Не мисля, че някога съм очаквал това момче да се привърже толкова силно към теб и да го въртиш на малкия си пръст, но явно съм грешал. Не бих могъл да съм по-щастлив.

— Ще дойдеш за сватбата и след като се роди детето, нали?

Не исках да плача пред него, не ми се щеше да го натъжавам повече. И без друго беше толкова сам. Нямах желание моите емоции да го объркват допълнително и да го тревожа. Не беше справедливо.

— Трябва да решите как ще се казва. Дийн вече е преценил, че иска да го наричат дядо Дийн, така че и вие трябва да изберете името на детето. — Усмихна се татко. Беше толкова хубаво да го видя истински развълнуван за нещо.

— Ще помисля и ще ти кажа какво сме решили. Иска ми се да е нещо по-хубаво от това на Дийн.

Увих ръце около кръста му и го прегърнах.

— Благодаря ти, че дойде. Толкова ми липсваше.

— И ти ми липсваше, мечо, но вината за всичко е моя. Благодарен съм на Ръш, че ми се обади.

И аз му бях благодарна. Ръш беше в центъра на всичко хубаво, което ми се случваше. Бях сигурна, че винаги ще бъде така. А като си помислиш колко различно започна всичко.

— Лек полет и ми се обади, когато кацнеш, за да съм спокойна, че всичко е наред.

Татко кимна и направи крачка назад.

— Обичам те — каза и очите му се насълзиха.

— И аз те обичам, татко.

Той отвори вратата на колата под наем, а аз останах да му помахам, докато се отдалечаваше по алеята. Този път заминаването на баща ми не разби сърцето ми. Просто се надявах да намери малко щастие и за себе си. Крайно време беше.

Вратата на къщата се отвори. Ръш се появи в рамката и ме огледа. Знаех, че се тревожи да не съм разстроена от заминаването на татко. Тръгнах към него и той към мен. Както винаги, срещнахме се някъде по средата.

— Добре ли си? — попита, когато бяхме достатъчно близо, за да ме докосне.

— Да. Благодаря ти отново. Това, което направи, означава много повече, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Ще го водя при теб винаги когато пожелаеш да го видиш.

— Искам да дойде за сватбата и щом бебето се роди. Искам да види внука си. Няма си никого. Само мен. И нашият син ще бъде още един член от семейството му.

— Така ще бъде. Ще му купя билета и ще фиксирам датите в мига, в който трябва да пристигне.

Стоях пред Ръш и го гледах. Когато го видях за първи път, бях поразена от красотата на това момче. Тогава за нищо на света не бих допуснала мисълта, че този плейбой в перманентно лошо настроение крие такова голямо топло сърце под цялата си арогантна обвивка.

— Какво те промени? Сега си напълно различен от момчето, с което се запознах през юни — казах и се усмихнах пред обърканото му лице.

Ръш протегна ръка, зарови пръсти в косата ми и уви около тях няколко кичура.

— Едно решително, смело, божествено красиво и съблазнително момиче влезе в живота ми и ми даде причина да живея истински.

Гърдите ми се свиха от сладка болка. Отворих уста да му кажа колко много го обичам, но точно тогава усетих… бебето.

Грабнах ръката на Ръш.

— Ръш, рита ме — казах изумена.

От няколко седмици се чудех дали това леко бълбукане в корема ми е от движението на бебето и се бях молила да е така, но сега вече наистина го усещах. Нямаше никакво съмнение, че бебето рита.

Ръш веднага сложи ръка на корема ми. После обви бебето в дланите си, без да откъсва пълните си с възхищение и благоговение очи от корема ми.

— Усещам го — прошепна едва, сякаш се страхуваше, че може да го подплаши и то да реши да спре да се движи. При звука на гласа му бебето пак ритна.

— Говори му, Ръш.

Бях свидетел на най-красивата гледка на света. Ръш падна на колене, за да е по-близо до корема ми.

— Хей, здрасти — каза той и бебето веднага се раздвижи под дланта му. Той рязко обърна поглед към мен. Усмивката му не се побираше на лицето. — Чува ме.

— Да, чува те. Говори му, Ръш.

— Как е там вътре? На мама коремчето и отвътре ли е така сладко, както и отвън?

Засмях се и то пак ритна.

— И аз така си мислех. Имаш късмет. Мама е много красива, но скоро сам ще я видиш. Ще бъдем двамата най-големи късметлии на тая планета.

Бебето отново помръдна, но по-слабо.

— Да се пазиш и да слушаш мама. Ние ще приготвим всичко за теб. Сега си лежи на топло и уютно.

Ръш прокара пръсти по корема ми и обърна лице към мен.

— Той наистина е там. И ни чува!

Засмях се и кимнах.

— От известно време си мислех, че рита, но не бях сигурна, а и сега беше много по-силно.

— Господи, Блеър, това е изумително!

Той целуна корема ми и се изправи.

— Да, наистина е изумително — отговорих все още с почуда, че всичко това беше мое. Този мъж пред мен и този живот, който растеше в мен.

— Кажи ми, когато мръдне пак. Искам да го усетя — каза Ръш и улови дланите ми между своите.

Хванати ръка за ръка, тръгнахме към къщата.