Анна Тод
След щастливия край (80)

Теса

— Къде е Робърт? — пита Карен и оглежда лицата на гостите. Усещам паниката в гласа й. — Тес, знаеш ли накъде побягна?

Робърт беше взел детето, докато жените се гримираха и оправяха, но сега, малко преди церемонията, беше преотстъпил тази роля на родителите му и никакъв не се виждаше, а Карен нямаше как да държи детето и да помага в първата част на ритуала.

— Пак ще му се обадя — казвам и се оглеждам. Аби се мята в ръцете на Карен, която вече започва да се плаши, че няма къде да остави малката.

— О, чакай, ето го…

Но не чувам останалата част на изречението й, защото вниманието ми е привлечено от гласа на Хардин, който излиза от дългия коридор вляво. Устата му се движи бавно и съблазнително, някак обло, както всеки друг път. В случая говори на Ландън. Косата му изглежда по-дълга, отколкото е на снимките, които видях наскоро. Да, чета всяко негово интервю, всяка статия за него. В някои имаше лъжа, в други — истина. Освен това може и да съм изпратила някой и друг груб мейл до блогъри, които бяха писали ужасни неща за него и за книгата му. За нашата книга.

Металното кръгче на устната му ме изненадва, макар да знаех, че пак го е сложил. Бях забравила колко хубаво стои металът на тази уста. Буквално съм пометена, зашеметена, без дъх и думи, запратена обратно във времето, в един свят, където воювах и загубих всички битки само за да си тръгна без единственото, за което се борих: без него.

— Някой трябва да върви с Теса. Приятелят й не дойде — чувам отнякъде.

При споменаването на името ми главата на Хардин рязко се обръща и фокусът му се измества. Очите му ме търсят половин секунда и веднага ме намират. Аз първа измествам поглед — взирам се в обувките си, които едва се виждат изпод дългата до земята рокля.

— Кой ще върви с кумата тогава? — пита сестрата на булката. — Не, не мога да издържа на това напрежение — продължава да пъшка и негодува.

Истината е, че аз съм направила много повече за сватбата, но от нейното мрънкане човек ще си помисли, че е свършила всичко сама.

— Аз ще вървя с нея — казва Хардин с вдигната ръка.

Изглежда толкова спокоен, толкова красив в костюм и без вратовръзка. Черното мастило на татуировките му се подава над бялата яка. Усещам как леко ме докосва за ръката. Премигвам няколко пъти. Снощи почти не си казахме нищо, а не сме и репетирали да вървим заедно, но кимам в съгласие и едва откъсвам очи от него.

— Добре тогава — казва троснато сестрата. — Младоженецът до олтара, моля — пляска с ръце и подгонва напред Ландън, който успява нежно да стисне ръката ми, докато минава покрай мен.

Цялата работа изисква само няколко секунди, дори по-малко. Не е толкова трудно. Ние сме приятели. Мога да го направя. Разбира се, че ще го сторя заради Ландън.

Веднага след това започва следващата ми вътрешна битка: да не мисля как с Хардин вървим към олтара на нашата собствена сватба.

Той застава до мен. Музиката започва. Гледа ме — усещам го, но не мога да събера сили да вдигна очи към него. На тези обувки не съм много по-ниска от него. Тялото му е толкова близо, че мога да усетя аромата на парфюма му.

Малката църква е преобразувана в красиво, семпло кътче. Гостите са заели почти всички места и мълчат. Красиви цветя с ярки неонови цветове покриват старите дървени пейки, а между редовете са опънати бели драперии.

— Не е ли прекалено крещящо? Мисля, че нещо в червено и бели лилии щеше да свърши работа — казва Хардин, което ме изумява, разбира се. Ръката му се увива около моята и онази надута сестра започва да маха като обезумяла да тръгваме по алеята.

— Да, лилии. Би било разкошно. Това също е хубаво. За тях — казвам забързано и притеснено.

— Твоят приятел, лекарят, и той се е накиприл — шегува се Хардин.

Поглеждам го, но виждам само усмивката му. Нито следа от злоба или сарказъм по лицето му, само весело пламъче в бляскавите зелени очи. Лицето му е по-изсечено в сравнение с преди, очите му са по-дълбоки и по-открити.

— Той учи за лекар, все още не е истински лекар. И да… накиприл се е. Освен това много добре знаеш, че не ми е приятел, така че млъкни.

През последните две години с Хардин сме водили този разговор десетки пъти. Робърт е приятел, константа в живота ми, но нищо повече. Един път се опитахме да излезем на среща, но нищо не се получи. Беше около година, след като намерих папката с книгата на Хардин в апартамента на Ландън. Истината е, че не бива да излизаш с никого, ако сърцето ти принадлежи на друг. Нищо не става, повярвай ми.

— Как сте вие двамата? Вече една година ходиш с него, нали? — гласът му го издава: въпросът звучи прекалено емоционално, колкото и да се мъчи да го прикрие.

— А ти и онази русата? Как се казваше? — питам. Тази алея се оказа много по-дълга, отколкото ми се струваше. — О, да, Елиза или нещо такова?

— Ха-ха — смее се той.

Обичам да му се подигравам заради онази пощуряла фенка, която започна да го преследва навсякъде. Знам, че не е спал с нея, но ми е хубаво да го подкачам всеки път, когато го видя.

— Бебо, последната блондинка в леглото ми беше ти — усмихва се, а аз се препъвам и едва не падам по лице пред очите на всички, но той ме стиска здраво за лакътя и ме задържа.

— Така ли?

— Аха — отвръща спокойно и гледа право напред към олтара, където Ландън чака сам.

— Пак си сложил халката на устната си — казвам, преди да съм се изложила още повече.

Минаваме покрай майка ми, седнала тихичко до съпруга си Дейвид. Изглежда леко обезпокоена, но все пак не мога да не отсъдя една червена точка, задето се усмихна на двама ни, когато минахме покрай тях. Дейвид се навежда към нея, прошепва й нещо и тя пак се усмихва и кима.

— Изглежда доста по-щастлива — вмята много тихо Хардин.

Може би не е редно да говорим по време на това безкрайно ходене по алеята, но с Хардин сме печално известни, че правим неща, които по принцип не са приети. Липсваше ми толкова много, много повече, отколкото някога ще му покажа. През последните две години го видях едва шест пъти и след всяка среща ме болеше все повече и повече.

— Наистина е по-щастлива. Благодарение на Дейвид.

— Знам, майка ти вече ми каза — отвръща.

Пак спирам на място. Хардин се усмихва и ме подканва да вървим напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Говорих с майка ти няколко пъти. Мислех, че знаеш. — Не, нямам никаква идея за какво говори. — Миналия месец, когато излезе втората част на книгата, дойде на една презентация за автограф.

Моля?

— И какво каза майка ми? — гласът ми е прекалено висок и някои от гостите ни гледат с неодобрение.

— После ще говорим за това. Обещах на Ландън да не провалям сватбата му.

Стигаме до олтара, усмихва ми се, а аз се опитвам, наистина се опитвам да обърна цялото си внимание на най-добрия си приятел, но очите ми не искат да се откъснат от кума му.