Анна Тод
След щастливия край (69)

Хардин

Стъпвам на нещо пластмасово и твърдо и псувам, но тихо, защото през тези стени се чува всичко. В апартамента има прекалено малко прозорци, тъмно е, а аз стоя в средата на стаята и се опитвам да си спомня пътя от миниатюрната баня до дивана. Ето така се получава, след като излочиш три литра вода.

Нарочно се наливах с вода, надявайки се Теса да дойде да ми долива, но не се получи — появи се само веднъж, а през останалото време се мъкнеше някакъв друг сервитьор. Резултатът: пикая цяла вечер.

Полудявам при мисълта, че леглото на Теса е празно, а аз съм сам на дивана. И никак не ми харесва идеята да се разхожда сама посред нощ из този град.

Спалнята й е колкото кенеф. Скарах се на Ландън, че й е дал по-малката, но той се закле, че Теса не му е разрешила да си сменят стаите. И защо изобщо се изненадвам? Все така твърдоглава като преди. Ето, работи до два и се прибира сама. Пеша!

Трябваше да се сетя по-рано. Сега вече можеше да чакам пред онзи смехотворен ресторант и да я придружа до вкъщи.

Грабвам телефона, поглеждам часа. Само един часът е. Мога да взема такси и да съм там след по-малко от пет минути.

Петнадесет минути по-късно — в резултат на това, че в петък вечер в Ню Йорк не е възможно да хванеш такси — съм пред ресторанта и я чакам. Може би е редно да й пусна съобщение, но не искам да й давам възможност да ме отреже веднага, особено след като вече съм тук.

Улиците са пълни с народ, предимно мъже, което допълнително ме взривява от паника, задето си тръгва от работа в такива часове, и то сама. Докато мисля за безопасността й, чувам смях. Нейният смях. Вратите на ресторанта се отварят и тя излиза с ръка на уста и се кикоти. До нея върви мъж. Изглежда ми познат. Прекалено познат… Кой е този, за бога? Къде съм го виждал? Познавам го, но… Сервитьорът? От онова място… оная шибана вила.

Как е възможно, по дяволите? Какво прави в Ню Йорк?

Теса се обляга на него, все още се смее, а когато излиза на мрачната улица, очите й веднага намират моите.

— Хардин? Какво правиш тук? — възкликва високо. — Така ме изплаши!

Поглеждам я, после поглеждам и него. Месеци работа по овладяване на гнева, стотици часове при психиатъра и след всичките тези лайна, които му наговорих и които той ми наговори, се оказва, че не ме е подготвил и че никога не би могъл да ме подготви за това. Мина ми през ума, че Теса си е намерила нов приятел, но не очаквах, че ще трябва да се изправя лице в лице с него.

Успявам да се овладея и да демонстрирам безразличие.

— Дойдох да се уверя, че ще се прибереш жива и здрава.

Теса и оня си разменят погледи, той кима, ръката му леко докосва нейната.

— Пусни ми съобщение, когато се прибереш — настоява и се отдалечава.

Теса го проследява с очи, след което се обръща към мен с почти приятна усмивка.

— Ще викна такси — казвам и се опитвам да разбера какво се случва.

За бога, какво съм си въобразявал? Че все още мисли за мен и за вариант относно нашето бъдеще? Да, точно това съм си представял и съм се лъгал.

— Обикновено се прибирам пеша.

— Пеша? Сама? — питам. Веднага съжалявам за втората част от изречението, но след секунда казвам в заключение… мое заключение: — Той те изпраща.

— Само когато сме в една смяна — отговаря и се смръщва.

— От колко време сте заедно?

— Моля? — заковава се на място. Спирам с нея. — Не излизам с него! — отвръща. Веждите й са събрани в ядосана гримаса.

— Така изглежда отстрани — изричам. Опитвам се да не правя проблем, да не се държа като сърдит задник.

— Не, не излизаме. Прекарваме малко време заедно, но не излизам с никого.

Поглеждам я и се мъча да разбера дали ми казва истината.

— Но той иска. Докосна те по ръката.

— Е, да, но аз не искам. Все още не. — Спираме на светофара и тя поглежда обувките си. Няма толкова много народ като през деня, но улиците са все така фрашкани.

— Все още не? Не си излизала с никого? — продължавам. Гледам как един мъж събира сергията си за плодове и се моля да чуя желания от мен отговор.

— Не, нямам намерение да излизам с никого известно време — отговаря. Усещам, че ме гледа с крайчето на окото си. После пита: — А ти? Излизаш ли с някоя?

Нямам думи да опиша облекчението, което изпитвам. Обръщам се към нея и казвам:

— Теса, не се занимавам с такива неща. Не излизам с никого.

Надявам се да разбере шегата ми. И… тя си спомня и се усмихва.

— Да, чувала съм го и преди.

— Убедителен съм, нали?

Тя се смее, но не коментира повече. Продължаваме да вървим. Пресечка след пресечка. Трябва да поговоря с нея за това прибиране сама нощем. Ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица се опитвах да си я представя в този град. Но да я видя като сервитьорка, да разбера, че работи безумен брой часове и че се прибира сама след полунощ… това не ми беше минавало през главата.

— Защо работиш в ресторант?

— София ми намери работата. Мястото е наистина много хубаво и изкарвам повече пари, отколкото някога съм очаквала.

— Повече пари, отколкото вземаше при Ванс ли?

— Няма значение, че не са толкова много, искам да съм заета.

— Ванс ми каза, че дори не си пожелала препоръка от него, а знаеш, че отваря нов филиал тук.

Теса гледа разсеяно преминаващите коли.

— Знам, но исках нещо, което да е само мое. Да се занимавам с нещо мое. Засега работата ми харесва. Поне докато успея да вляза в Нюйоркския университет.

— Не са ли те приели още? — не мога да прикрия изненадата си.

Защо никой не ми е казал?

Успявам да притисна Ландън да ми разказва за нея, но очевидно е решил да ми спести най-важните неща от живота й.

— Не, но се надявам да вляза за пролетния семестър — отвръща. Бърка в чантата си и вади ключовете си. — Бях изпуснала всички крайни срокове.

— И ти нямаш нищо против този развой на нещата? — питам. Изненадан съм от гладкия й, уравновесен тон.

— Да, аз съм само на деветнадесет. Всичко ще е наред — казва. Сърцето ми спира. — Не е идеалният вариант, но имам време да наваксам изгубеното, може би дори да завърша по-рано като теб.

Не знам какво да мисля за тази… спокойна Теса, която сякаш не знае значението на думата паника. Теса без солиден план? Но от друга страна съм безкрайно щастлив да съм до нея.

— Да, предполагам, че би могла…

Преди да довърша изречението, пред нас изниква някакъв мъж. Лицето му е кално, има дълга коса и бакенбарди. По инстинкт заставам пред Теса.

— Здрасти, момичето ми — казва мъжът.

Параноята ми преминава в готовност за отбрана. Само чакам да се опита да й посегне.

— Здрасти, Джо, как си тази вечер? — пита. Теса ме подбутва да се мръдна настрани и вади някаква торбичка от чантата си.

— Добре съм, слънце — усмихва се той и взема торбата. — Какво си донесла този път?

Принуждавам се да отстъпя назад, но съм точно зад гърба й. За всеки случай.

— Малко картофки и от онези сандвичи, които обичаш най-много — усмихва му се, а той сияе от щастие, докато отваря торбата и навира нос в нея, за да помирише храната.

— Прекалено си добра с мен — вмята. Пъха мръсната си ръка в плика, заграбва шепа картофки и ги наблъсква в устата си. — Искате ли да си хапнете и вие? — пита двама ни, а от устата му виси един картоф.

— Не — смее се Теса и размахва ръка пред лицето си. — Нахрани се на спокойствие. Ще се видим утре вечер.

После ме подканва да тръгваме. Завиваме зад ъгъла и Теса вкарва кода за апартамента на Ландън.

— Откъде познаваш този човек?

Тя спира пред пощенските кутии и отваря едната. Аз все още очаквам отговора й.

— Живее тук, на ъгъла. Всяка вечер е там и когато нещо остане в кухнята, се опитвам да му взема малко за ядене.

— Безопасно ли ти се струва? — пак питам. Обръщам се и оглеждам празния коридор.

— Кое дали е безопасно? Да дадеш на някого храна ли? Да, разбира се — смее се. — Не съм толкова крехка като преди — добавя. Усмивката й е истинска, не ми се сърди заради подозренията ми, а аз не знам какво да кажа.

Влизаме в апартамента, Теса събува обувките и веднага маха вратовръзката си. Не си бях позволил да огледам тялото й. Опитвах се да гледам лицето й, косата й, по дяволите, дори ушите й, но сега, докато разкопчава черната риза и остава само по еластичен потник, вече не помня защо се мъчех да не гледам прелестното й тяло. Това тяло е най-красивото и апетитно нещо на света, а извивката на бедрата й…! Представял съм си я всеки божи ден по един милион пъти.

Тя тръгва към кухнята и вика през рамо:

— Лягам си, утре съм първа смяна.

Отивам при нея и чакам да изпие водата си.

— И утре ли работиш?

— Да, цял ден.

— Защо?

— Защото трябва да си плащам сметките — въздъхва. И лъже.

— И? — притискам я.

Тя прокарва длан по плота и се замисля.

— И… може би се опитвах да избегна да остана с теб.

— Избягваш ме от доста време, не мислиш ли?

— Не съм те избягвала — преглъща тежко. — Ти си този, който не се обажда.

— Да, защото ти ме отбягваш.

Тя минава край мен и разпуска косата си.

— Не знаех какво да ти кажа. Бях доста засегната, когато ме остави сама и не се върна при мен на дипломирането си.

— Ти си тръгна! Не аз!

— Моля? — тя спира и се обръща.

— Ти си тръгна. Аз си заминах, след като те търсих половин час из всички тоалетни.

Тя изглежда обидена.

— Аз търсех теб! Наистина. Никога не бих си тръгнала ей така, без да кажа довиждане.

— Добре, аз помня съвсем различна история, но няма смисъл да спорим за това.

Тя свежда очи и се съгласява.

— Прав си — казва. Пак пълни чашата си с вода и отпива.

— Погледни ни, няма викове, няма караници и… лайна — изричам шеговито.

Тя се обляга на плота.

— И лайна? — повтаря с усмивка.

И двамата се смеем и се гледаме.

— Не е така неловко, както си представях — добавя след малко, докато се опитва да развърже възела на престилката си.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не — отговаря прекалено бързо и пак опъва връзките.

— Сигурна ли си?

След няколко минути безрезултатни опити накрая се обръща да й помогна. Развързвам възела за секунди и тя вади бакшиша си.

— Защо не опиташ да започнеш някъде стаж? Ти си много повече от сервитьорка.

— Няма нищо лошо в тази професия, а и това не е крайната ми цел. Нямам нищо против и…

— И не искаш да молиш Ванс — казвам. Очите й се разширяват, а аз клатя глава. — Държиш се, сякаш не те познавам, Тес.

— Не е това. Искам работата да е моя, аз да съм си я намерила, а той трябваше да използва сериозни връзки, за да ме вземат тук. При това в момента не съм записана да уча.

— София ти е помогнала да си намериш работата, така че не е само твоя заслугата — вмятам. Не искам да съм жесток, но държа да ми каже истината. — Това, което всъщност си искала, е да намериш нещо, което да не е свързано с мен. Прав ли съм?

Тя си поема дъх, озърта се из кухнята и упорито отбягва погледа ми.

— Да, това е вярно.

Стоим в малката кухня прекалено близо един до друг и в същото време толкова далеч. След няколко секунди тя изправя рамене, взема чашата и престилката си.

— Трябва да лягам. Утре съм на работа целия ден, а вече е доста късно.

— Обади се, че си болна — предлагам спокойно, макар че ми се иска да го изкрещя.

— Не мога да се обадя. Ей така.

— Да, можеш.

— Никога не съм отсъствала.

— Там си едва от три седмици, нямала си време да пропуснеш ден, а това е основното нещо, което хората в Ню Йорк правят в събота: обаждат се, че няма да идат на работа, обясняват колко са болни и прекарват деня в по-добра компания.

Плътните й устни се извиват в закачлива усмивка.

— И тази по-добра компания си ти?

— Разбира се — размахвам ръка, за да докажа становището си.

Тя ме оглежда и мога да се закълна, че наистина го обмисля като вариант, но накрая казва:

— Не, не мога. Съжалявам. Просто не мога. Не бива да рискувам, няма и кой да ме замести. Не искам да изглеждам безотговорна в очите им, а работата ми трябва.

Сега е сериозна, игривото настроение го няма. Пак премисля. Искам да й кажа, че не й е нужна работа, че трябва само да си опакова нещата и да се върне с мен в Сиатъл, но захапвам езика си. Моят лекар казва, че упражняването на контрол е негативен фактор във връзката ни и че трябва да намеря баланс между контролиране и напътствие. Тоя човек наистина ме вбесява.

— Разбирам — свивам рамене, но мислено продължавам да псувам лекаря. После й се усмихвам. — Ще те оставям да си лягаш тогава.