Анна Тод
След щастливия край (75)

Хардин

Усложнения.

Животът е пълен с усложнения. А моят живот специално е претъпкан. Извират непрестанно, безспирно. Вълна след вълна усложнения, и то в най-важните моменти от живота ми.

И сега наблюдавам как поредният голям момент от живота ми потъва.

Ако остана спокоен, мамка му, ако остана спокоен и се опитам да обясня, може и да успея да спра приливната вълна, която всеки миг ще залее стаята. Виждам я как се надига в очите на Теса. Виждам как объркването се завърта в торнадо от гняв, как ураганната буря се задава. Като море миг преди гръмотевицата да разцепи небето над него. Водата е спокойна, леко нагъната от нежни вълнички, но аз виждам бурята на хоризонта.

Белият лист в треперещите ръце на Теса и изражението на лицето й ме предупреждават за приближаващата опасност. Нямам никаква представа какво да й кажа, откъде да започна. Толкова е объркано, а мен никак не ме бива да разрешавам заплетени ситуации. Трябва да се стегна, трябва да положа върховни усилия, за да изрека правилните думи, подредени в правилни изречения, за да не избяга пак.

— Какво е това? — пита. Очите й минават по листа хартия, мята го във въздуха и огъва страниците на останалите листа, сякаш да ги скъса.

— Теса — правя предпазлива крачка към нея.

Тя ме гледа напрегнато. Лицето й е изопнато, затворила се е напълно. Никога не съм я виждал такава.

— Искам да ме изслушаш — умолявам я и търся следа от милост в изражението й.

Чувствам се като лайно, като пълно, размазано лайно. Точно успяхме да се върнем към… нас, едва успях да стигна пак до нея, а сега това… след толкова кратко време заедно, пак погром.

— О, да, слушам те с огромно внимание — тонът й е саркастичен, говори прекалено високо.

— Не знам откъде да започна. Просто ми дай минутка и ще обясня.

Пръстите ми са в косата, скубя я, искам да заменя нейната болка с моята, искам да отскубна косата си от скалпа. Да, кофти картинка.

Теса се изправя. Напрегната е, но запазва самообладание. Очите й скачат от страница на страница. Веждите й ту се вдигат нагоре, ту се свъсват, очите й ту се присвиват, ту се разширяват.

— Престани да го четеш — моля я. Правя крачка напред и изскубвам листата от ръцете й. Всичко пада на пода, при останалите.

— Обясни ми какво е това. Веднага — настоява и вече не е търпелива. Сивите й очи са буреносни. Плаши ме.

— Добре, добре. Добре. От известно време пиша.

— От колко време по-точно? — пита. Прави крачка към мен. Изненадвам се от спонтанната реакция на тялото си: отстъпвам назад, сякаш се страхувам от нея.

— От много време — отбягвам истината.

— Ще ми кажеш, и то веднага.

— Тес…

— Не съм ти никаква Теса, шибан нещастник! Не съм онова момиче отпреди година. Ще ми кажеш сега или се махаш оттук. Ясно ли ти е? — вика. Започва да минава по страниците, да ги мачка и цапа нарочно, а аз дори не мога да намеря сили да я обвиня. — Няма как да те изхвърля, защото апартаментът не е мой, но ще се махна, ако не ми обясниш. Моментално.

— Пиша от много време, от самото начало на… познанството ни, но нямах никакво намерение да правя нищо с написаното. Беше просто като отдушник, използвах хартията, за да разбера какво става, по дяволите, в главата ми, но после ми хрумна тази идея.

— Кога? — изпружва пръст и започва да ме мушка в гърдите, но мисля, че не си е направила добре сметката: няма да й кажа това, не и сега.

— Започнах, след като се целунахме.

— Първата целувка? — пита. Разперва ръце и започва да ме бие по гърдите. Хващам китките й да я спра. — И си ме използвал? — вика. Изскубва ръцете си и ги забива в косата си.

— Не, не е така. Изобщо не е така! — опитвам се да не повишавам глас. Трудно е, но успявам да се придържам към приличния тон, а тя крачи из малкия хол. Ще се пръсне от бяс. Ръцете й са свити в юмруци и ги мята из въздуха.

— Прекалено много тайни. Не, това вече съм го загърбила. Край.

— Загърбила си го? — питам, но тя не спира да крачи из стаята. — Говори ми, Теса, кажи ми как се чувстваш.

— Как се чувствам ли! — възкликва. Очите й са разширени като на луд човек. — Чувствам, че това е сирената, която трябваше да ме върне в реалността, далече от нелепите надежди, които се родиха тези дни. Това сме ние, точно това. Винаги има някоя бомба, готова да експлодира, но аз не съм глупачката, която ще седи наблизо и ще чака да гръмне в лицето й. Вече не съм толкова тъпа.

— Това не е бомба, Теса. Реагираш така, сякаш съм написал книгата с цел да те нараня.

Тя отваря уста да каже нещо, затваря я, търси думите. Накрая успява да ги намери и пита:

— А ти как мислеше, че ще реагирам, като видя това? Знаел си, че рано или късно ще разбера. Защо просто не ми каза? Мразя това чувство.

— Кое чувство? — питам внимателно.

— Сякаш дробовете ми горят, когато забъркваш такива неща. Мразя това. Не съм се чувствала по този начин от много време и не исках никога повече да изпитам това, никога повече. И какво стана сега?

Гласът й звучи така, сякаш се е предала. Пак. Извръща се от мен. Настръхвам от ужас.

— Ела тук — казвам и я придърпвам до себе си доколкото ми позволява. Ръцете й са скръстени пред гърдите, а аз се опитвам да я притисна до себе си. Не се бори, но не иска и да ме докосне. Просто стои до мен и не мога да разбера дали най-лошото е минало.

— Кажи ми какво изпитваш. Какво мислиш?

Теса пак ме блъска в гърдите, но не така силно като преди. Принуждавам се да я пусна. Навежда се и вдига една страница.

Започнах да пиша като някакъв отдушник, като проява на честност пред самия себе си, като начин да изразя това, което чувствам и мисля, а и нямах какво да чета. Точно бях свършил една книга, когато Теса, Тереза Янг, взе да ме интригува. Започна да ме дразни, да ме вбесява, а аз мислех за нея все по-често и по-често. В следващия момент в главата ми нямаше място за друго. Тя се превърна в идея фикс, в пристрастяване. Опитвах сам да се убедя, че това е само част от играта, но дълбоко в себе си заех, че не е така.

Спомням си как се почувствах първия път, когато я видях — нацупените й устни и отвратителните й дрехи. Полата й беше до пода, обувките й бяха грозни, мъжки. Когато за първи път изрече името си, стоеше със забит в земята поглед. „Да… казвам се Теса“.

Спомням си, че дори името й ми се стори странно. След това не обърнах особено внимание на разговора.

Нейт беше мил с нея, а аз се дразнех от начина, по който ме гледаше: сякаш ме мразеше и ме обвиняваше дори заради това, че дишам. Тези сиви очи не одобряваха нищо в мен и тя не го криеше.

И така мисълта за нея започна да ме преследва постоянно. Дори в дните, когато не говореше. Особено тогава.

— Слушаш ли ме изобщо? — гласът й прекъсва спомена ми и аз я поглеждам — пак е ядосана, раздразнена до краен предел.

— Аз… — колебая се дали да й кажа за какво си мислех.

— Дори не ме слушаше — обвинява ме. И с право. — Не мога да повярвам, че си извършил такова нещо! Това си правил всеки път, когато не бях у дома, а като ме видеше на вратата, веднага криеше папката от мен. Точно това нещо намерих в дрешника, преди да открия баща си…

— Няма да се оправдавам, но мога да кажа, че половината от тези глупости са плод на пияния ми мозък.

— „Не можеше да носи на пиене, клатеше се из стаята по начина, по който невзрачните момичета се движат, за да впечатлят другите“? Какво ще кажеш за това?

— Престани да четеш тези глупости. Тази част не е за теб и ти го знаеш — издърпвам страницата от ръката й, но тя веднага си я взема.

— Не! Не можеш да пишеш история за моя живот, а да не ми разрешаваш да я прочета. И все още не си ми обяснил нищо.

Отива до входната врата, пъха нозете си в обувките и оправя късите си гащи.

— Къде отиваш? — питам. Готов съм да тръгна след нея.

— На разходка. Имам нужда от въздух. Искам да се махна от този апартамент.

Знам, че сега се псува, задето дори ми е казва къде отива.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма да идваш никъде.

Стиска ключовете си в ръката, събира рошавата си коса и я връзва на висока опашка.

— Много леко си облечена — отбелязвам, при което тя ми мята убийствен поглед и без да каже и дума повече, излиза от апартамента, като не пропуска да затръшне вратата.

Нищо не постигнахме, нищо не разрешихме. Планът ми да държа под контрол всякакви усложнения се превърна в пълна катастрофа и сега всичко стана още по-объркано.

Коленича на пода и събирам всичката си воля, за да не тръгна след нея, да я метна през рамото си, докато пищи и рита, и да я заключа в стаята й, докато не се съгласи да говори с мен.

Не, не мога да постъпя по този начин. Така само правя огромна крачка назад от „прогреса“, който постигнах през последните месеци. Вместо да хукна да я преследвам, сядам на пода и събирам листата. Зачитам се в думите и се опитвам да си обясня защо изобщо трябваше да започвам да пиша, а и то е толкова зле написано, че дори не си струва да се чете.

 

 

— Какво криеш от мен? — Нейт наднича през рамото ми. Любопитен както винаги.

— Копеле, остави ме, нищо не крия. И не е твоя работа — изръмжа Хардин и закрачи през двора. Самият той не проумяваше как стана така, че всеки ден по едно и също време започна да излиза и да сяда на това място. Не, нямаше нищо общо с Теса и онзи досаден задник Ландън. Нямаше нищо общо с това, че всяка сутрин двамата се виждаха в кафенето. Не, нищо общо с това. Хардин дори не искаше да среща противното момиче. Наистина не искаше.

— Снощи ви чух с Моли в коридора. Болен мозък си ти — каза Нейт и изтръска цигарата си.

— Е, аз не исках да я пусна в стаята си, а тя не се отказа да ми виси на врата — засмя се Хардин, горд от факта, че Моли беше в готовност да му духа във всеки един удобен за него момент, дори в коридора до вратата на стаята му.

Това, което не призна, беше, че отказа на Моли дори да му направи свирка, а после прибягна до една ръчна, като мислеше за едно русо момиче.

— Ти си идиот — поклати глава Нейт. — Не е ли идиот, Логан? — обърна се Нейт към момчето, което се приближаваше към очуканата външна маса.

— Да, напълно съгласен — вдигна ръка Логан и зачака Нейт да му сложи цигарата между пръстите, а Хардин се загледа в момичето, облечено в чувал за картофи вместо пола, което се канеше да пресече улицата.

— Някой ден и ти ще се влюбиш, а аз ще си скъсам задника от смях. Ти ще си коленичилият пред някоя и ти ще й се молиш да я оближеш, а тя няма да те пуска в стаята си.

Нейт обичаше да му се подиграва, но сега Хардин не го слушаше.

„Защо се облича така?“, питаше се, докато наблюдаваше как навива дългите ръкави на ризата си.

Хардин стискаше химикала в ръка и гледаше как момичето се приближава с вперени напред очи, после как се извинява над сто пъти на едно момче, което бутна, без да иска, разпилявайки книгите му по земята. После се наведе да му помогне и му се усмихна, а Хардин не можеше да не признае колко меки бяха устните й, когато онази вечер най-неочаквано го целуна.

Мамка му, на кого да му мине през ума, че е от онези момичета, които правят първата крачка? Беше повече от изненада, като се има предвид, че досега вероятно бе целувала само онзи куц задник — приятеля си. Беше повече от ясно, че момичето няма опит. Разбра го от начина, по който се бореше за въздух, и от нетърпеливите движения на ръцете й.

— Какво става с облога? — попита Логан и посочи с брадичка към Теса, която се усмихваше широко на вярното си куче Ландън, изправен до нея в целия си академичен блясък: раница, емблеми и прочее.

— Нищо ново — отговори бързо Хардин и покри листа с ръка.

Откъде можеше да знае какво става с устата, грозно облечена девойка? Почти не му бе проговорила, откакто лудата й майка и приятелят й с жилетките се появиха и започнаха да блъскат по вратата й в събота сутринта. И защо името й беше написано на този лист? И защо Хардин имаше чувството, че всеки миг ще гръмне, ако Логан не спре да го гледа, сякаш подозира нещо?

— Дразни, но ме харесва повече от Зед.

— Секси е — казаха и двамата.

— Ако бях изрод като вас двамата, бих се съревновавал срещу вас. И без това съм по-хубав — пошегува се Нейт и с Логан избухнаха в смях.

— Аз не искам да имам нищо общо с това. Тъпо е и е гадно, а ти, Хардин, изчука приятелката на Зед — кара се Логан, на което Хардин само се изсмя.

— Струваше си — каза Хардин и погледна към улицата.

Беше изчезнала и той веднага смени темата на разговора. Започнаха да говорят за купона в събота. Докато Нейт и Логан се караха колко бира да вземат, Хардин вече пишеше на листа колко изплашена е изглеждала в петък, когато оня пиян Нийл се беше опитал да й се пусне. Момчето е лайно и със сигурност все още беше бясно заради шишето белина, което Хардин изля върху леглото му на другия ден. Не че на Хардин му пукаше за нея. Въпросът беше принципен.

 

 

След това думите сами се пишеха, нямах контрол върху тях. След всяка среща или разговор с нея имах какво да напиша. И всеки път беше повече и повече. Как бърчеше носле, когато обясняваше как мрази кетчуп например. Искам да кажа… кой нормален човек мрази кетчуп?

С всеки нов мъничък детайл, който научавах за нея, чувствата ми растяха. Щях да ги отричам и на доста по-късен етап, но те си бяха там.

След като заживяхме заедно, стана много трудно да пиша, но когато намирах начин, криех листата в дрешника в една кутия от обувки. Нямах представа, че е намерила проклетата кутия.

И ето ме сега, седя на пода и за кой ли път се питам кога ще спра да обърквам проклетия си живот. Нови спомени ме заливат и така ми се иска да мога да я включа някак към моето съзнание, за да прочете мислите ми, да разбере истинските ми намерения.

Ако имаше начин да го направи, щеше да научи за разговора, който ме доведе до Ню Йорк, за да се срещна с издателите. Никога преди не бях искал да го публикувам. Никога не бях имал такова намерение. Просто така стана.

Бях излял на листа толкова незабравими моменти. Първият път, когато й казах, че я обичам, вторият път, когато вече не си взех думите обратно. И сега когато се опитвам да разплета кашата в главата си, не мога да спра тези мигове — настаняват се в съзнанието ми и не си отиват.

 

 

Беше се облегнал на вратата на футболното игрище, пиян и пребит. И защо му трябваше да започва да се бие с тези момчета, и то точно по време на лагерния огън? О, да, защото Теса си тръгна със Зед, после Зед му затвори телефона, след като му съобщи с доста саркастичен тон, че Теса е в апартамента му. Това го пощури. А не беше редно да се ядосва за такова нещо, нали? Искаше да забрави за случилото се, да изключи. Предпочиташе да изпитва физическа болка, а не ревност.

Дали ще се изчука с него? Дали Зед щеше да спечели?

И дали спечелването на облога имаше вече някакво значение? Дали изобщо беше заради облога? Хардин нямаше представа.

Линиите се бяха размили и Хардин нямаше обяснение какво и кога се бе случило, но имаше усещането, че нещо е станало и че това нещо е в него.

Когато Теса се приближи, той беше седнал на тревата и бършеше кръвта от лицето си. Зрението му беше замъглено, но нея виждаше ясно — ето този кристалночист образ помнеше от онази нощ.

Докато пътуваха към къщата на Кен, тя беше неспокойна, не я сдържаше на едно място, сякаш седеше до обезумяло животно. Гледаше напред и изведнъж попита: „Обичаш ли ме?“. Хардин беше изненадан, мамка му, колко беше изненадан. И напълно неподготвен да отговори на въпроса й. Вече й беше казал, че я обича, но после си взе думите обратно. И сега, луда както винаги, тя седеше до него и го питаше дали я обича, при положение че лицето му беше цялото подуто и кръвта шуртеше от устата му.

Разбира се, че я обичаше и кого се опитваше да заблуди, по дяволите? Той не й отговори веднага, но стана невъзможно да го държи в себе си. За негова изненада, думите излязоха сами: „Ти, ти си човекът, когото обичам най-много на света.“ Това беше истината, унизителна и неудобна. Обичаше я и знаеше, че от този миг животът му никога няма да бъде същият. Всичко щеше да се промени. След нея. Дори и да го напуснеше, дори и да се наложеше да живее без нея, пак нямаше да е същият. Тя го бе променила. Беше се превърнал в момчето с кръв по кокалчетата на ръцете, с раздрано лице и с необяснимото желание да бъде по-добър за нея.

На следващия ден събрах намачканите страници, по които имаше следи от чаши от кафе, и сложих заглавие. След.

 

 

Не ми беше минавало през ума да я публикувам. Допреди няколко месеца, когато направих огромната грешка да я занеса на една от груповите терапии. Люк я грабна изпод стола ми, докато разказвах как съм подпалил къщата на майка ми и как съм я изравнил със земята. Думите едва излизаха от устата ми — мразя да говоря за това, но през цялото време се опитвах да не обръщам внимание на впитите в мен любопитни очи. Представях си, че Теса е там и се усмихва горо, че мога да говоря, да споделя най-черните си и недостойни постъпки с непознати хора, които бяха точно толкова побъркани, колкото бях и аз.

Когато лекарят разпусна групата, не намерих папката под стола си и изпаднах в паника, но после я видях в ръцете на Люк.

— Какво е това? — попита той, без да спира да чете.

— Ако ме беше срещнал пред няколко месеца, сега щеше да си преглъщаш натрошените зъби — казах гневно и си прибрах папката.

— Извинявай, човече, не съм много запознат със социалния етикет — усмихна се с неудобство Люк и в този момент разбрах, че мога да му се доверя.

— Личи ти — отвърнах все така раздразнено и набутах страниците в папката.

Той се засмя.

— Ако ми кажеш какво е това, ще ти купя една безалкохолна бира в ресторанта на ъгъла.

— Колко сме жалки. Двама алкохолици на терапия, които обсъждат бартер: безалкохолна бира в замяна на историята на един живот.

Как стигнах дотук толкова млад? Но бях благодарен на Теса. Ако не беше тя, все още щях да се крия в мрака и нямаше да изляза оттам, докато не изгния.

— Е, безалкохолната бира няма да те докара до положението да палиш къщи, а мен до това да обиждам и наранявам Качи.

— Добре, безалкохолна е добре.

Знаех, че Люк посещава лекаря повече с цел да оправи отношенията си с момичето си, но реших поне този път да не се проявявам като задник и да не го споменавам. Отидохме в ресторанта и аз си поръчах ужасно много храна, защото беше за негова сметка. Дадох му да прочете няколко страници.

След двадесет минути трябваше да сложа край на това забавление. Ако му бях позволил, щеше да прочете всичко.

— Това е изумително, човече. Това е… да, малко е изкривено, но тогава не си писал ти, а твоите демони.

— Демони, а? — отвърнах. Изпих остатъка от бирата.

— Да, демони. Когато си пиян, те са в теб, около теб, навсякъде. Някои от нещата, които прочетох, не са били писани от теб, а от демоните ти.

Да, разбира се, че беше прав, но не можех да си представя как на рамото ми седи едно червено дяволче и ми диктува някои от напълно откачените неща, с които бях напълнил значителна част от папката.

— Нали ще й го дадеш да го прочете, като го довършиш?

— Не, никога няма да й дам да чете тоя боклук — потупах папката и се спомних колко се радваше Теса, когато започнах да я ползвам. В началото не я исках — бях свикнал със старата, но сега ми харесва, дори съм привързан към глупавата вещ.

— Трябва да й дадеш да прочете, но махни онази част с безплодието й. Това е грешка.

— Знам.

Не го погледнах. Бях заковал очи в масата и се питах какво ме е прихванало дори да пиша за това.

— Трябва да помислиш по въпроса какво можеш да направиш с тази книга. Не съм експерт по литература като Хенингсуей, но това, което прочетох е много, много добро.

Реших да не го поправям заради грешно произнесеното име и се засмях.

— Да я публикувам? Няма да стане.

С това разговорът приключи. Но после започнах да ходя на интервюта за работа и се оказа, че всяко предложение ме отегчава до смърт. Всяко следващо интервю изглеждаше по-скучно и не намирах никакво предизвикателство. Освен това не можех да си представя да седя в някой лайнян офис от девет до пет.

Исках да работя в издателския бизнес, наистина исках, но колкото повече мислех, толкова по-често препрочитах разбърканите си мисли и си спомнях. Исках… не, имах нужда да направя нещо с това писание. То си седеше в папката и ме умоляваше да сторя нещо с него. Поне да опитам. И тогава ми скимна, че ако Теса го види, след като махна по-грубите моменти, ще й хареса. Много ще й хареса. И това се превърна в нова идея фикс.

В началото бях крайно изненадан от начина, по който ме гледаха хората в издателските къщи: сякаш никога не са виждали човек, който е тръгнал да възстанови себе си по правилния път. Колкото и странно да звучи, направо полудяха по книгата. С помощта един познат, с когото бях работил във „Ванс“, изпратих по едно копие на имейла на всеки един потенциален издател. Очевидно са отминали времената, когато отиваш на място и носиш един вързоп ситно изписани листа.

Това е, това е големият ми жест, истинският, великият жест, който ще я накара да ме приеме обратно в живота си. Така си мислех. Но тогава вярвах, че имам на разположение месеци, преди книгата да излезе, а през това време щях да продължа да й осигурявам пространството да си прави… каквото там е решила да прави в Ню Йорк. Но след всички планове се случи най-неочакваното.

Не бива да седя тук. Моето новоизградено търпение има лимит и аз вече съм го достигнал. Не мога да понеса, не мога дори да допусна мисълта, че Теса се разхожда из тоя огромен град сама само защото ми е ядосана. Няма я от толкова време, а аз трябва да й обясня. Вземам последната страница на книгата, бутам я в джоба си и хуквам. Пускам едно съобщение на Ландън да остави отключено, ако се прибере или излезе.

Не се налага да ходя много далеч, защото я намирам на стълбите пред сградата. Гледа напред, очите й са сухи и студени. Не ме забелязва. Едва когато сядам до нея, тя вдига глава и ме поглежда, но очите й са все така далечни. Взирам се дълго в нея и виждам как леко започват да омекват.

— Трябва да поговорим.