Анна Тод
След щастливия край (64)

Теса

— Искаш ли да влизаме вече? — гласът ми е като шепот, разпуква тишината между нас.

През последните двадесет минути Хардин не е проговорил, а и аз не мога да кажа нищо, което да си струва да бъде казано.

— А ти? — пита. Става от тревата и изтупва пръстта от черните си джинси.

— Ако искаш.

— Да, добре — отговаря със саркастична усмивка. — Но ако държиш да продължим да говорим за това как и двамата откачаме, може и да останем.

— Ха-ха!

Той ми подава ръка и ми помага да се изправя. После ръката му нежно се увива около кръста ми и Хардин ме издърпва нагоре. Не ме пуска, плъзва ръката си надолу и обхваща с дланта си моята. Не коментирам нежния му жест, не коментирам как изглежда, когато гневът му е замаскиран, когато е победен от любовта си към мен. Суровото изражение на лицето му ми напомня, че една част от мен го обича повече, отколкото съм готова да си призная.

Когато ръката му се увива пак около кръста ми, притегляйки ме към него, знам, че в жеста му няма умисъл, има спонтанност. Вървим прегърнати. Когато влизаме, никой не казва нищо, нито дума. Само Карен ни поглежда тревожно. Дланта й е отпусната върху ръката на Кен, който говори тихо с Ландън. София си е тръгнала, предполагам, че е решила да ни остави сами да се оправяме с хаоса.

— Добре ли си? — пита Карен и гледа Хардин.

Кен и Ландън не поглеждат. Подбутвам Хардин.

— Кой? Аз ли? — пита объркан и рязко спира до стълбите, а аз без да искам се удрям в него.

— Да, Хардин. Добре ли си, момчето ми? — пояснява Карен, прибира косата си зад ушите и прави крачка към нас. Ръката й неволно се плъзва по коремчето.

— Питаш ме дали няма пак да откача и да разбия мутрата на Ландън ли?

Карен клати глава и казва търпеливо:

— Не, не питам това, а дали ти си добре. Мога ли да направя нещо за теб? Това питам.

Той примигва, възвръща самообладанието си, излизайки от състоянието си на обърканост.

— Да, добре съм.

— Ако отговорът на този въпрос престане да е този, моля да ми кажеш. Нали?

Той кима веднъж и ме повежда по стълбите. Обръщам се да видя дали Ландън няма да пожелае да се качи с нас, но той затваря очи и обръща глава в обратната посока.

— Трябва да поговоря с Ландън — казвам, когато Хардин отваря вратата на стаята си.

— Сега ли? — пита. Включва осветлението и пуска ръката ми.

— Да, сега.

— Веднага?

— Да.

В мига, в който произнасям думата, Хардин вече ме е заковал на стената.

— Искаш да кажеш… в тази секунда? Сигурна ли си? — настоява. Навежда се към мен и аз усещам топлия му дъх върху врата си. Не съм сигурна, в нищо не съм сигурна.

— Моля? — гласът ми е дрезгав, съзнанието ми — размътено.

— Мисля, че се канеше да ме целунеш — казва. Притиска устни към моите. Не мога да не се усмихна на лудостта ни и на облекчението, което изпитвам, при тази нежна проява на чувствата му. Устните му не са меки, напукани са и са сухи, но както винаги са съвършени. Езикът му се увива около моя и се плъзва в устата ми, не ми дава възможност да премисля или да се отдръпна. Ръцете му са на таза ми. Пръстите му се забиват в кожата ми, коляното му разтваря краката ми.

— Не мога да повярвам, че се местиш толкова далеч от мен. Толкова далеч от мен — повтаря. Прокарва устни по челюстта ми и докосва чувствителното местенце под ухото ми.

— Съжалявам — отвръщам. Не мога да кажа нищо повече, защото ръцете му се оказват под тениската ми и се плъзват нагоре.

— Бягаме един от друг — гласът му е спокоен, но ръцете му се движат трескаво към гърдите ми, дланите му ги покриват. След секунда тениската ми е на пода.

— Така е.

— Един цитат от Хемингуей и после ще млъкна, защото устата ми ще бъде заета — отбелязва. Ръцете му дразнят кожата над бикините ми. Искам да спази обещанието си. — „Където и да отидеш, колкото и да бягаш, не можеш да избягаш от себе си“.

След което вкарва ръка под бикините ми. Краката ми се подкосяват от думите и докосването му. Ципът му ще се пръсне. Пръстите ми треперят, докато разкопчавам копчето му.

— Не заминавай за Ню Йорк с Ландън. Остани с мен в Сиатъл.

Ландън! Махам ръката си от ципа му.

— Трябва да говоря с Ландън. Важно е. Изглежда разстроен.

— И аз съм разстроен.

— Знам, но не си чак толкова разстроен — възразявам. Поглеждам надолу: пенисът му едва се побира в боксерките.

— Това е, защото съм предимно ядосан. На Ландън и на теб — въздъхва след малко.

— Няма да се бавя — обещавам. Вдигам тениската си от пода и се обличам.

— Добре. И аз имам нужда от няколко минутки — казва. Опъва косата си назад и я събира на малка опашка, после разсеяно я пуска. Никога не е имал толкова дълга коса. Харесва ми така, но покрива татуировката, чиито връхчета се подават при врата му — точно над тениската — и сега ми липсват.

— Искаш няколко минути без мен? Далеч от мен? — усещам колко отчаяно звучи въпросът ми.

— Да. Все пак току-що ми каза, че заминаваш с Ландън на другия край на света. Имам нужда да си събера мислите и да проумея какво става в главата ми.

— Добре, разбирам.

Мисля, че Хардин приема нещата много по-леко, отколкото очаквах. Именно затова не бива да бързам да скачам в леглото с него, преди да поговоря с Ландън. Не мога да оставя това за после.

— Ще ида да си взема душ — казва, докато излизам в коридора.

Подсъзнателно съм все още с Хардин, закована на онази стена, но с всяка стъпка по стълбите вълнението от допира му намалява, затова влизам в столовата съвсем спокойна. Кен ме забелязва и прави жест към Карен да излязат от стаята. Когато минава покрай мен, тя ми се усмихва нежно и леко стиска ръката ми.

— Хей — започвам. Издърпвам един стол и сядам до Ландън, но той веднага става.

— Не сега, Теса — отвръща доста рязко и отива в хола. Тонът му съвсем ме обърква. Очевидно нещо ми убягва тук. Нещо много важно.

— Ландън… чакай! — викам. Ставам и тръгвам след него. — Спри!

Той спира и без да се обръща, казва:

— Съжалявам, но това не може да продължава така.

— Кое не може да продължава? — питам. Дърпам го за ризата и искам да го спра, не бива да бяга от мен. Отговаря ми, без да се обръща да ме погледне:

— Това нещо между теб и Хардин. Всичко беше приемливо, докато засягаше само вас двамата, но ти започваш да забъркваш в тая каша все повече хора, а това не е справедливо.

Гневът в гласа му сякаш ме срязва и ми трябва доста време да разбера, че това пред мен е Ландън и че наистина говори на мен. Винаги е бил толкова мил, винаги ме е подкрепял. Не съм очаквала да чуя такова нещо от него.

— Съжалявам, Теса, но знаеш, че съм прав. Пренасяте всичките си драми тук. Случи се нещо лошо и веднага се изсипва тук. Майка ми е бременна и това, което стана тази вечер, би могло да повлияе зле на нервите й. Вие се карате тук, после се карате в Сиатъл, после пак тук, а вероятно и през целия път.

От това заболя.

Не мога да намеря думи, нищо разумно не ми идва на ума.

— Знам, съжалявам за това, което се случи. Не исках да стане така. Трябваше да му кажа за Ню Йорк, не можех да го пазя в тайна от него. Мисля, че го прие доста добре.

Гласът ми се прекършва и аз млъквам. Объркана съм и започвам да изпадам в паника. Знам, че е ядосан на Хардин заради това, че го удари в стената, но защо се сърди на мен? Не очаквах… да има нещо против мен! Ландън се обръща рязко:

— Приел го е добре? Добре! Залепи ме на стената, но го е прие добре? — въздъхва и дърпа ръкавите си до лактите. Диша дълбоко, сякаш се опитва да потуши раздразнението си. — Да. Предполагам, че би могло и така да се каже, но това не означава, че проблемът между вас не става все по-голям. Не можете да продължавате да обикаляте света и да се разделяте и събирате, когато ви скимне. Ако нещата не потръгнат в един град, защо си мислиш, че ще се оправят в друг?

— Знам и това. Нали затова заминавам за Ню Йорк с теб? Исках да разбера самата себе си, без намесата на Хардин. Нали това беше целта на заминаването ми?

— Без Хардин? И си мислиш, че ще те остави да заминеш сама за Ню Йорк? Без него? Или ще дойде с теб, или ще остане тук да се бори за теб… по този начин.

Думите, които мята срещу мен, карат сърцето ми да потъне. Всички винаги се произнасят по един и същи начин за връзката ни. По дяволите, самата аз казвам същото постоянно. Чувала съм го толкова много пъти, но сега когато и Ландън хвърля камъните срещу мен, истината звучи различно. Сега думите означават повече, болят повече и ме карат да се съмнявам в абсолютно всичко.

— Ужасно съжалявам, Ландън — изричам. Всеки миг ще се разплача. — Знам, че въвличам всички, знам, че ви направих съпричастни на случващото се между нас. И не само това, а и на моите лични драми. И безкрайно съжалявам. Не исках да става така, никога не съм целяла да нараня никого, особено теб. Ти си най-добрият ми приятел. Никога не съм искала да се чувстваш така.

— Не си искала, но точно така се чувствам. Така се чувстват и други хора, Теса.

Думите му са остри и падат право в онова единствено чисто и неопетнено местенце у мен, което не беше съсипано от Хардин: мястото, което пазех за Ландън и за любовта му към мен. Единствено то ми беше останало. Това беше моето убежище, а сега е тъмно като всичко, което го заобикаля.

— Съжалявам — гласът ми е като надробено скимтене. Мисля, че съзнанието ми все още не е регистрирало факта, че точно Ландън ми отправя тези жестоки думи. — Просто… мислех, че си на наша страна? — казвам. Трябва да попитам, трябва да знам дали наистина е толкова безнадеждно, както изглежда.

— И аз съжалявам — поема си дълбоко дъх. — Но тази вечер беше прекалено тежка за всички. Майка ми е бременна, баща ми е на път да оправи отношенията си с Хардин, аз се премествам… Прекалено много е. Това е нашето семейство и то трябва да стъпи на краката си, да бъде стабилно или поне да е обединено. Ти не помагаш това да се случи.

— Съжалявам.

Не знам какво друго да кажа. Не мога да споря с него, не мога да не се съглася, защото е прав. Това е тяхното семейство, не моето. Колкото и да си въобразявам и да се залъгвам, че това е моето семейство, аз съм само временно тук. Навсякъде, където се опитам да остана за по-дълго, съм била заменима. Само за малко, временно. Откакто напуснах къщата на майка ми.

Ландън гледа в краката си. Не мога да откъсна очи от лицето му, когато се обръща към мен:

— Знам, че съжаляваш. Извинявай, че се държа така, но трябваше да го кажа.

— Да, разбирам — отвръщам. Не ме поглежда. Защо не ме поглежда? — Няма да е така в Ню Йорк. Обещавам. Просто ми е нужно малко време. Толкова съм объркана от всичко. Нищо не разбирам вече.

Едно от най-болезнените чувства е, когато знаеш, че не си желан на място, което не искаш да напуснеш. Толкова е странно, трябва ти време да осъзнаеш истината и да приемаш факта, че това не е поредната ти параноя. Но когато най-добрият ми приятел ми казва (без дори да ме погледне в очите), че предизвиквам само проблеми в неговото семейство, което считах и за мое, значи не е параноя, а истина. Ландън не иска да говори с мен дори и сега, но е прекалено вежлив, за да ми откаже.

— Ню Йорк… — преглъщам буцата в гърлото си. — Не искаш да ме вземеш в Ню Йорк, нали?

— Не, не е това. Просто мисля, че Ню Йорк ще бъде поредният терен за боксови мачове между теб и Хардин. Няма да бъде място, където и двамата да започнем отначало.

— Разбирам.

Забивам нокти в дланите си, за да не заплача. Наистина разбирам. Ландън не иска да ме вземе в Ню Йорк. А и аз нямах солиден план. Не разполагам с достатъчно пари и не са ме приели в университета. Досега не бях осъзнала колко неподготвена съм да замина където и да е. Имах нужда от това, исках да направя нещо спонтанно и различно, пожелах да скоча и да се приземя на двата си крака.

— Съжалявам — казва той и рита крака на стола.

— Няма проблем, разбирам — отвръщам. Успявам да се усмихна на най-добрия си приятел, някак да се събера, за да се кача по стълбите, преди сълзите ми да закапят по бузите.

В стаята за гости…

Леглото е твърдо и това ми помага да не се разпадна, докато всички мои грешки изплуват пред очите ми.

Била съм такъв егоист! Едва сега осъзнавам! През последните осем месеца унищожих толкова много връзки. Когато започнах колежа, бях уж влюбена в Ноа, приятеля ми от детство. И после му изневерих. Не само веднъж, няколко пъти, а дори не му казах, оправдавах се, че не искам да го наранявам, и продължих да го лъжа. Сприятелих се със Стеф, която ме предаде и се опита да ми навреди. През цялото време обвинявах Моли, а тя дори не е имала вина. Насилвах се да вярвам, че мога да се впиша в тази група от младежи, които уж ми бяха приятели, но разбрах, че само са се смели зад гърба ми.

Борих се за Хардин, борих се, борих се да ме приеме, да ме вземе. Когато не ме искаше, аз го желаех повече. Водех битки с майка ми да го защитавам, водех битки със себе си, за да го браня. Дадох му девствеността си, за да спечели облог. Обичах го и това беше най-прекрасният миг в живота ми, а той през цялото време бе крил мотивите си. И дори след като разкрих какви са, той остана и всеки път се връщаше с ново и ново извинение, всяко следващо по-голямо и по-задължаващо от предишното.

Но невинаги вината е била на Хардин. Макар че неговите грешки бяха по-сериозни и от тях наистина болеше, моите също бяха прекалено чести. От чист егоизъм използвах Зед, за да запълвам празнината у себе си всеки път, когато Хардин изчезваше. И дори когато аз го напуснах и после обвиних него, че той ме е изоставил, всички съчувстваха на мен и обвиняваха него. Аз се целувах със Зед, прекарвах толкова време с него, за бога, спах в неговото легло и Хардин знаеше. И използвах Зед, за да заплашвам Хардин всеки път, когато не правеше това, както аз исках. Аз ги скарах, развалих приятелството им.

После… да, аз винаги съм си казвала, че съм му прощавала прекалено много пъти, но никога не признах пред никого, дори пред себе си, че не спирах да му напомням за грешките му и за факта, че съм му простила. Мятах в лицето му милосърдието си и постоянно му натяквах за издънките му, за да го карам да се чувства все по-виновен. Винаги очаквах прекалено много от него и никога не му дадох възможността да забрави какво е направил. Исках да носи бремето си ли?

Хардин е добър човек, въпреки всички негови недостатъци. Той е добър и заслужава да бъде щастлив. Заслужава всичко. Заслужава спокойни дни с жена, която може да му роди деца. Не заслужава игрички, каквито му спретвах аз. Не заслужава лоши спомени. Не бива да се опитва да отговори на нечии смехотворни очаквания, каквито аз имах към него и на които — сега разбирам — не може да отговори нито едно човешко същество.

Слязох до ада и се върнах няколко пъти. Сама. Прекарах целия си живот да планирам, да организирам, да очаквам плановете ми да се сбъднат. И докъде стигнах — до едно самотно легло и с изцапани от грима бузи. Мечтите ми не са дори строшени: може ли да се строши нещо, което не е от солидна, здрава материя, а е само въображаемо. Нямам никаква представа накъде отива животът ми, не знам в кой колеж да постъпя, не знам къде да живея, на кое място принадлежа, нямам дори представа какво става с романтиката, която открих в романите. А вярвах в нея. Не знам какво да правя с живота си. Толкова загуби, толкова раздели.

Баща ми се върна в живота ми само за да бъде унищожен от собствените му демони. Гледах как целият живот на Хардин се разкрива пред очите му и вижда голямата лъжа, в която е вярвал толкова много години. Видях как прие новината за биологичния си баща, чиято афера с майка му е превърнала Кен в пияница. Цялото му детство е било мъчение, и то заради една лъжа. Години под един покрив с баща алкохолик. Станал е свидетел на неща, които нито едно дете не бива никога да вижда, но аз бях прекалено себична да мисля за своята болка и да му се карам, като се напие, вместо да се опитам да го разбера. Истински да го разбера.

От самото начало наблюдавам опитите на Хардин да изгради наново връзката си с Кен. От първия път, когато го видях пред заведението за замразено кисело мляко, до мига, в който станах част от това семейство, гледах как Хардин се бори със себе си и иска да му прости. Сега се учи как да приеме миналото и да прости и това е невероятно красива гледка. Бил е толкова гневен през целия си живот и сега когато най-сетне настъпва някакво спокойствие, виждам точно за какво става дума — Хардин има нужда от мир и душевна хармония. Има нужда от солидна основа, от окончателно решение. А няма нужда от постоянни кавги и объркване, няма нужда от съмнения и разногласия, няма нужда да си спомня постоянно своите грешки и тези на другите, движейки се в омагьосан кръг. Той има нужда от семейството си. Има нужда от приятелството си с Ландън, от контакта с баща си, има нужда да се почувства добре дошъл в това семейство и да остане тук, за да се порадва, когато то се увеличи с още един член. Той има нужда от Коледа, от весели празници, а не от сълзи и напрежение.

Гледах го как се променя от онзи ден, в който се запознахме, когато беше грубо момче, татуирано, с пиърсинг и рошава коса. Това не е същото момче. Сега е мъж. Един възстановяващ се мъж. Не пие като преди, не чупи толкова често. И сам се спря, преди да удари Ландън. Съумя да си изгради нов живот, живот с хора, които го обичат и дори го боготворят, а аз успях да унищожа всяка връзка, до която се докоснах. Карахме се, водихме битки, губихме и печелихме, а сега връзката ми с Ландън се превърна в поредната жертва на войната между Теса и Хардин.

В мига, в който името му минава през съзнанието ми, той сякаш ме чува какво мисля и влиза в стаята съвсем спокойно, бършейки мократа си коса.

— Какво става? — пита, но когато вижда състоянието ми, мята кърпата на пода, втурва се към мен и коленичи в нозете ми. Няма защо да крия сълзите си, на този етап не е нужно да го правя, късно е.

— Ние сме Катрин и Хийтклиф — изричам. Истината ме съсипва.

— Какво? Какво стана, по дяволите?

— Направихме всички около нас нещастни. Не знам дали съм била прекалено себична да забележа, или просто не съм обърнала внимание, но това се случи. Дори Ландън пострада заради нас.

— Откъде се взе това сега? Какво ти е казал?

— Нищо не ми е казал — твърдя, дърпам го за ръката и го моля да не слиза долу. — Той само каза истината. Аз се опитвах да я видя, но не успях. Едва сега ми стана ясно — изричам. Попивам с пръст под очите си, поемам си дъх и продължавам: — Не ти ме съсипа, аз сама си го причиних. И аз се промених, и ти се промени. Но ти се промени към по-добро, а аз не.

Сега когато го казвам на глас, звучи още по-кошмарно, но е по-лесно да го приема. Не съм съвършена. Никога няма да бъда. И в това няма нищо лошо, но не мога да повличам Хардин надолу със себе си. Трябва да поправя повреденото в мен. Не е справедливо да искам от Хардин нещо, което самата аз нямам. Не мога и да настоявам той да се променя към добро, ако аз не стана по-добра.

— Говориш като обезумяла! — възкликва. Гледа ме с красивите си изумрудени очи. — Не разбирам какво ми казваш.

— Да, сега ми е напълно ясно — отвръщам. Ставам и прибирам косата си зад ушите. Опитвам се да запазя спокойствие, но е трудно, защото той не разбира, а е толкова просто. Как може да не проумява нещо толкова елементарно?

— Искам да направиш нещо за мен. Искам да ми обещаеш нещо сега — умолявам го.

— Какво? Нищо не обещавам, Теса. По дяволите, не ме карай! — вика. Слага пръст под брадичката ми и нежно вдига главата ми нагоре. Пръстите му бършат влагата от лицето ми.

— Моля те, обещай ми нещо. Ако вярваш, че имаме бъдеще заедно, трябва да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мен.

— Добре, добре — съгласява се бързо.

— Говоря съвсем сериозно. И те умолявам. Ако ме обичаш, ще чуеш молбата ми. Ако не можеш да го направиш, никога няма да имаме бъдеще, Хардин.

Не го казвам като заплаха. Това е молба. Искам, нуждая се от съгласието му. Желая това заради него самия. Трябва да разбере, да излекува живота си, докато аз се опитвам да подредя своя. Той преглъща тежко, поглежда ме в очите и знам, че не иска да се съгласява, но накрая казва:

— Добре, обещавам.

— Не тръгвай след мен този път, Хардин. Остани тук и бъди със семейството си и…

— Теса — слага длани на лицето ми. — Не. Спри с това. Ще измислим нещо за този Ню Йорк. Заедно ще измислим. Не преигравай.

— Няма да замина за Ню Йорк и се кълна, че не преигравам. Знам, че изглежда драматично и импулсивно, но не е. И двамата преживяхме много през тази година и ако не се разделим за малко, за да се убедим, че точно това искаме, че желаем само и единствено да бъдем заедно, ще повлечем всички с нас — казвам. Опитвам се да го накарам да разбере, искам да разбере.

— За колко време става дума? — пита. Раменете му се отпускат сразено. Пръстите му минават по мократа му коса.

— Докато се уверим, че сме готови — отвръщам. Вече съм сигурна и категорична в решението си. Най-доброто решение от осем месеца насам.

— В какво да се уверим? Аз вече знам какво искам: искам да бъда с теб.

— Имам нужда от това, Хардин. Ако не успея да се събера наново, ще мразя себе си и теб. Трябва да го направя.

— Добре, ще ти дам това време. Не защото го искам, а защото това ще е последният път, когато ти давам време да се съмняваш. След като го получиш и се върнеш при мен, няма да ме напускаш никога повече и ще се оженим. Това е моето условие в замяна на времето, което искаш.

— Добре.