Анна Тод
След щастливия край (50)

Хардин

Този ден беше дълъг. Прекалено дълъг. Искам да спя. След задушевния разговор с Кен съм тотално изтощен. И не стига това, ами тая Сара, Соня, С-както-и-да-се-казва, остана за вечеря и Ландън не спря да я чука с очи през масата, което ме отегчи до смърт.

Колкото и да ми се искаше да замина с Теса, не мога да й се сърдя, че не ми каза поне едно довиждане — не е длъжна да ми дава обяснение. Бях добър с всички, както й обещах, изядох вечерята си мълчаливо, докато Карен и баща ми — или какъвто там ми се пада — ме наблюдаваха загрижено, а може би и с притеснение, че може да гръмна по време на вечеря.

Но това не се случи. Запазих мълчание, дъвчейки послушно хапка след харка. Дори не облегнах лакти на грозната като кучешки задник покривка, която според Карен придава някаква атмосфера на пролетни… неща, но не придава нищо. Отвратителна е и някой трябва да я изгори, когато Карен не си е у дома.

След като поговорих с баща си, се почувствах малко по-добре. Странно, но добре. Не мога да се начудя и даже ми е забавно, че сега наричам Кен „татко“ или „баща ми“, а когато бях тийнейджър, едва можех да произнеса името му. А да не споменавам колко силно желаех да се върне тогава, за да му размажа мутрата.

Сега когато научавам… мисля, че разбирам как се е чувствал и защо е направил това, което е направил. Част от гнева, който задържах в себе си толкова дълго, се е изпарила. Беше много странно да усетя как яростта напуска тялото ти, как изтича. Чел съм как го обясняват в романите. Казват му „прошка“, но никога преди не бях изпитвал такова нещо. Никога до тази вечер. Не съм убеден, че чувството ми харесва, но със сигурност отвлича вниманието ми и не мисля всяка секунда за Теса. Мисля, но не полудявам. Липсва ми, но не се гърча.

Чувствам се по-добре… по-щастлив? Не знам, но сега вече не мога да спра да разсъждавам за бъдещето. Представям си как с Теса купуваме килим и библиотека… или каквото там правят семейните двойки. Единствената семейна двойка, която познавам, говоря за истинско семейство, за хора, които могат да се понасят и прочее, са Карен и Кен, а дори нямам представа какво правят заедно, освен че със сигурност правят бебета, макар да са над четиридесет. Не, не искам дори да си представям сексуалния им живот.

В интерес на истината, оказва се много забавно да мислиш за бъдещето. По-забавно, отколкото някога съм си представял. Никога преди не съм очаквал нещо от бъдещето си. Нито пък от настоящето. Бях убеден, че ще съм сам, така че не си правех труда да си градя глупави планове и да си пожелавам неизпълними неща. Допреди осем месеца не знаех, че на света съществува момиче като Теса. Нямах никаква представа, че това дразнещо русо момиче върви по лицето на земята и чака да преобърне целия ми живот с краката нагоре, да ме подлуди, да ме накара да я обичам повече от въздуха, който дишам. Мамка му, ако знаех, че я има, нямаше да си губя времето да чукам всяка, която дойде да ми се предложи. Тогава нямаше кой да ми помогне, нямаше я тази двигателна сила със сиво-сини очи, която да ме напътства и да ми показва къде да стъпя, затова сега трябва здраво да се потрудя, та да поправя всички натрупани грешки.

Ако можех да върна времето назад, нямаше да докосна друго момиче. Нито едно! И ако знаех колко божествено е чувството да докосвам Тереза, щях да се подготвям, щях да броя дните, докато влезе в стаята ми през онази пиянска нощ и започне да пипа книгите и нещата ми, след като няколко пъти й бях забранил. Единственото, което ми дава надежда и благодарение на което успявам някак си да се контролирам, е, че скоро Теса ще разбере, ще приеме, ще види, че този път няма да си взема думите обратно. Ще се оженя за нея дори ако трябва да я влача до олтара. Ето това е един от проблемите ни: начинът, по който отричаме нещата един пред другиго, това, че се опитваме да се наложим със сила, че казваме едно, а всъщност мислим точно обратното.

Не мога да не се усмихна, когато си я представя облечена в бяло, влача я по пътеката към олтара, тя се дърпа и ми крещи, а аз съм я стиснал за краката и я дърпам напред. В църквата се носи музика от някакъв инструмент, на какъвто не свирят по други поводи, само на сватби и погребения.

Ако имах номера й, бих й пуснал съобщение да видя дали е добре. Но тя не ми го дава. Положих големи усилия да не грабна телефона на Ландън и да взема номера й.

Лежа в леглото си, а сега трябваше да съм на път за Сиатъл. Трябва да съм, искам да съм, можех да съм, но не ми е разрешено. Необходимо е да й дам малко пространство, иначе ще избяга още по-далеч от мен.

Държа телефона си и разглеждам снимките й. Ако в обозримото бъдеще ще трябва да разчитам на снимки и спомени, ще ми трябват още. Седемстотин двадесет и две не са достатъчно. Ставам от леглото и обувам някакви джинси. Не мисля, че Ландън или бременната Карен ще се зарадват да ме водят гол. Или пък може и да ми се зарадват. Усмихвам се на абсурдната мисъл и начертавам план. Ландън ще се запъне, знам, но не е трудно да го прекърша. Още на втората мръснишка шега по въпроса за новото момиче и вече ще рецитира номера на Теса, даже ще го припява, докато се черви като хлапе от детската градина.

Чукам два пъти, за да го предупредя, че влизам. Копелето спи по гръб с книга на гърдите. „Хари Потър!“ Какво друго. Чувам някакъв звук и нещо проблясва в тъмното. Сякаш дар от небесата, телефонът му светва, вземам го от нощното шкафче. Има съобщение от Теса. Виждам само началото на съобщението.

Спиш ли? Защото аз…

Трябва да видя съобщението. Завъртам глава, вратът ми пука. Опитвам се да не позволявам на ревността да надделее. Защо му пише толкова късно? Трябва да отгатна кода му, но Ландън не ми е позната територия като Теса. Нейният беше толкова очевиден, дори смешен. Бях сигурен, че се е страхувала (като мен) да не го забрави, затова е избрала най-лесната комбинация — 1234. Това ни е паролата за всичко, което изисква код, това са нашите цифри. Винаги са били. Така винаги ще бъдат. Като ти казах, че на практика сме като женени, не ми вярваше. Може дори в деня на сватбата ни някой хакер да влезе в акаунтите ни. Ха.

Удрям Ландън с възглавницата.

— Събуди се бе, гъз.

— Махай се.

— Трябва ми телефона на Теса — казвам. И пак с възглавницата по главата.

— Не.

Бой с възглавницата.

— Стига — скимти и сяда. — Добре, ще ти го дам.

Той се пресяга за телефона си, но аз го слагам директно в дланта му и наблюдавам кои цифри натиска. За всеки случай. После ми подава телефона. Изваждам номера й на екрана. Вкарвам го в телефона си. Толкова съм жалък в щастието и облекчението си. Карай, не ми пука.

Удрям Ландън с възглавницата за последен път, пак за всеки случай, след което излизам от стаята му. Мисля, че го чувам да ме псува, и затварям вратата му със смях.

Много е лесно да свикна с това… чувство на нещо като надежда, докато й пиша едно кратко съобщение. Лека нощ. И после чакам да ми отговори. Чакам с нетърпение. Всичко като че става по-лесно, по-хубаво, най-сетне леко. Трябва ми само едно — прошката на Теса. Трябва ми само едно малко резенче надежда, надеждата, която тя винаги е хранела за мен, когато е чакала да се върна.

Харррдин?

Мамка му, бях започнал да се отчайвам, че никога няма да ми пише.

Не, не Харррдин. Само Хардин.

Решавам да започна шеговито, макар че единственото, което искам, е да я моля да се върне от Сиатъл или да не се побърква, ако се появя там посред нощ.

Извинявай, не мога да пиша на тази клавиатура. Много е чувствителна.

Мога да си я представя как е легнала в стаята си в Сиатъл и бърчи носле, докато боде с един пръст по дребната клавиатура на телефона.

Айфони, а? Старата ти клавиатура беше огромна, затова имаш проблем с тази.

Тя отговаря със смайли. Впечатлен съм и ми е забавно — за първи път използва емотикони. Мразя емотикони и никога не ги ползвам, но сега ще си изпочупя пръстите да свалям емотикони от нета, за да й изпратя едно смайли.

Там ли си още?, пише точно когато пускам своето смайли.

Да, защо не спиш толкова късно? Видях, че си писала на Ландън.

Това не биваше да го пращам.

Минават няколко секунди и тя ми пуска малък емотикон на чаша с вино. Трябваше да се сетя, че след всичко, което се случи, е прекарала вечерта с Ким.

Вино, а?, пиша и пращам нещо като изненадано лице… така поне мисля.

Мамка му, защо има толкова много такива картинки. Защо и по какъв повод някой ще прати емотикон с тигър? Става ми любопитно и понеже съм като надрусан от вниманието, което ми отделя, й пращам тигъра, на което тя отговаря с камила. Смея се. Смея се на всеки тъп емотикон, от който никой никога няма да има полза. Харесва ми начинът, по който ме чете. Знае, че й пратих тигъра, защото не съм разбрал какъв е смисълът в тези неща, и сега си играем на „изпрати най-шантавия емотикон“, а аз лежа съвсем сам и се смея толкова силно, че стомахът ме боли.

Моите свършиха, пише след около петминутна размяна на картинки.

И моите. Изморена ли си?

Да. Пих много вино.

Забавлява ли се?

Успявам да изумя себе си: искам да ми отвърне положително, макар че аз не съм бил част от хубавата й вечер.

Да. Ти как си? Надявам се всичко с баща ти да е минало добре.

Да, добре мина. Да поговорим, когато се върнеш от Сиатъл? Прибавям едно сърце и картинка на нещо, което прилича на небостъргач.

Може.

Съжалявам, че бях такъв непоносим приятел. Знам, че заслужаваш някой по-добър от мен, но аз те обичам.

Изпращам съобщението, преди да съм успял да се спра. Това е истината и не мога да се стърпя да не й я кажа сега. Преди допусках точно тази грешка — не й говорех за чувствата си и затова сега тя веднага подлага всичко на съмнение.

Прекалено много вино в мозъка ми за този разговор. Крисчън чул как Тревър прави секс в кабинета си.

Въртя очи. Шибаният Тревър.

Шибаният Тревър.

Тончо тива каах и аз. Каах съите две думи.

Това не мога да го разгадая. Заспивай сега. И ми пиши утре.

Изпращам съобщението и започвам ново.

Моля те, моля те, моля те, пиши ми утре.

Усмивката разпъва лицето ми, когато ми изпраща картинка на телефон, заспало лице и тигър.