Анна Тод
След щастливия край (15)

Теса

Не знам как успявам да стигна навреме на летището, но съм там. Кимбърли ме прегръща за довиждане… мисля. Не съм сигурна, но ми се струва, че Смит седеше и ме гледаше мълчаливо и може би пресмяташе нещо, нещо свое си.

Седя в самолета сама, седалката до мен е празна, съзнанието ми е празно, сърцето ми е празно. Толкова съм грешала за Хардин, а това иде да покаже, че хората могат да се променят сами, по своя воля, а не според нечия чужда воля, колкото и усилия да полагаш.

Другият човек трябва да иска тази промяна толкова силно, колкото и ти. В противен случай няма никаква надежда.

Не е възможно да промениш хора, които не искат да преосмислят убеждението, което имат за себе си. Не можеш да им дадеш достатъчно подкрепа, за да компенсираш ниските им очаквания по отношение на самите себе си, не можеш да ги обичаш достатъчно, за да компенсираш омразата им към тях самите. Такава битка е обречена.

И най-накрая, след толкова много време, аз съм готова да се предам.