Анна Тод
След щастливия край (51)

Хардин

Гласът на Нейт кънти из тесния коридор.

— Скот!

Мамка му! Знаех си, че няма да мине, без да попадна на някого от тях. Дойдох до колежа да говоря с някои от професорите си. Исках да се уверя, че няма проблем баща ми да предаде последните ми работи директно на тях. Много е полезно да имаш приятели или роднини на отговорни позиции. Ето как получавам разрешение да отсъствам от лекциите до края на семестъра. И бездруго досега не съм присъствал на кой знае колко от тях, така че няма да има голяма разлика.

Русата коса на Нейт е пораснала, вдигната е като гребен нагоре.

— Здрасти, човече. За малко да си помисля, че ме отбягваш и се правиш, че не ме виждаш — казва и ме гледа право в очите.

— Прозорлив си — няма смисъл да го лъжа.

— Винаги съм мразел грандоманските ти думи — смее се той.

Можех да си живея, без да го виждам днес. Или някога в живота си изобщо. Нямам нищо против него, винаги съм го харесвал повече от останалите, но вече съм приключил с тях. Нейт обаче приема мълчанието ми като подкана да продължи да говори.

— Не съм те виждал в колежа от месеци. Нали завършваш скоро?

— Да, в средата на другия месец.

Той ме следва с бавна стъпка.

— И Логан завършва тогава. Нали ще идваш на церемонията?

— Разбира се, че няма да идвам! — смея се. — Не мога да повярвам, че даже ме питаш.

Спомням си нацупеното лице на Теса, когато й казах, че няма да присъствам, и захапвам устната си, за да не се засмея. Знам, че иска да изляза, но няма да го направя за нищо на света. Или пък… защо да не го обмисля? Дали си заслужава?

— Какво е станало с ръката ти? — сочи гипса ми.

— Дълга история — отвръщам, вдигам ръката си и я оглеждам.

Да, историята е дълга и нямам намерение да му я разказвам.

Виждаш ли, Теса, че съм се научил на самоконтрол? Макар че водя този разговор в главата си и теб дори те няма. Добре, може да съм леко луднал, но съм… нещо като… по-мил с хората. Би се гордяла с мен.

Мамка му, наистина полудявам.

Нейт отваря вратата на административната сграда и я задържа така, за да мина.

— Как са нещата? — пита. Винаги е бил най-приказливият в компанията.

— Добре.

— Тя как е?

Кубинките ми спират да се движат, а Нейт прави крачка назад с вдигнати ръце.

— Питах само като приятел. Не съм ви виждал от толкова време. Само Зед говори с нея.

Наистина ли се опитва да ме взриви?

— Зед не говори с нея — възразявам. Сега се ядосвам на себе си, че позволих разговорът с Нейт и споменаването на името на Зед да ми влязат под кожата така лесно. Нейт нервно потърква челото си.

— Не го казах в такъв смисъл. Той сподели, че е бил на погребението на баща й…

— И нищо. Той е нищо за нея. Точка по темата.

Този разговор не отива на добре и сега се сещам защо вече не пилея времето си да се виждам с тях.

— Добре — казвам. Знам, че ако го погледна, ще видя как върти очи, но той всъщност ме изненадва, когато изрича доста емоционално:

— Никога не съм ти причинил нищо лошо, нали знаеш това?

Когато се обръщам и го поглеждам, изражението му е… като гласа му. Емоционално.

— Не искам да се държа като задник — казвам с леко чувство на вина. Нейт е добро момче. Много по-добро от мен и от повечето ни приятели и познати. Всъщност сега са само негови приятели, не и мои. Вече не.

— Но се държиш точно така — поглежда встрани.

— Не, не е така. Просто съм приключил с глупостите. Знаеш ли… — подхващам. Заставам пред него, за да ме погледне. — Вече съм над лайната. Над купоните, пиенето, голите жени, свалките. Просто не можеш да си представиш колко далеч съм от всичко това. Минало, край, заровено. Не искам да се държа като задник с никого, особено с теб, но за мен това вече е минало.

Нейт вади запалка от джоба си и за миг единственият звук, който може да се долови между нас, е щракването й. Струва ми се, че са минали векове. Ако нещата сега не бяха толкова различни, бихме се събрали, бихме обсъждали хората, бихме обиждали, бихме се оплаквали от главоболието след тежка алкохолна нощ. Това беше животът ми тогава. Това време ми изглежда толкова далечно! Времето, когато животът ми не се въртеше около нея.

— Осъзнавам какво се опитваш да ми кажеш. Не мога да повярвам, че го казваш, но те разбирам. И се надявам да ми простиш, че не те предупредих за Стеф и Дан. Просто не знаех какво са намислили, но бях наясно, че кроят нещо.

Само това ми трябва — да обсъждам Стеф и Дан и това, което причиниха на Теса.

— Да, можем да си говорим колкото си искаме, но резултатът няма да се промени. И двамата няма никога да я приближат, няма да посмеят да дишат същия въздух, който и тя.

— И бездруго Стеф замина.

— Къде е?

— Луизиана.

Супер. Искам да е далеч от Теса. Теса! Надявам се да ми се обади скоро. Май се съгласи и искам да вярвам, че не е забравила. Ако не ми пише скоро, няма да издържа и ще й пиша пръв. Опитвам се да не я притискам, но размяната на емотикони снощи беше най-забавното и разтоварващо нещо, което бях вършил от… откакто правихме любов няколко часа преди това. Все още не мога да повярвам в късмета си, че ми позволи да се доближа до нея. След това се държах… е, не се държах никак добре, но в момента не става дума за това.

— Тристан замина с нея — казва Нейт.

Вятърът се засилва и целият колеж ми изглежда като едно по-спокойно, дори красиво място, защото Стеф не е тук. Не е дори в щата!

— Не е ли глупак? — питам.

— Не, не е — отвръща. Нейт винаги би защитил приятеля си. — Той наистина я харесва. Обича я… предполагам.

— Както вече казах, той е пълен глупак.

— Може би я познава в светлина, в каквато ние не сме я виждали. Не знам… — не довършва. Думите му ме карат да се смея.

— Какво има да я гледаме повече. Кучката е луда — отсичам. Не мога да повярвам, че Нейт защитава Стеф… всъщност Нейт, който все още ходи със Стеф, която от своя страна се опита да направи такова ужасно зло на Теса.

— Не знам, човече, но Тристан е моето момче, моят най-близък приятел и не мога да го съдя — казва Нейт и ме оглежда хладно. — Повечето хора биха казали същото за теб и Теса.

— Надявам се, че сравняваш мен със Стеф, а не Теса.

— Разбира се — върти очи и тръска цигарата си. — Трябва да дойдеш с мен до къщата. Заради доброто старо време. Няма да има много хора. Само ние.

— Дан? — питам. Телефонът ми вибрира в джоба, вадя го и виждам името й на екрана.

— Не знам, но мога да му кажа да не се навърта, докато ти си там.

Вече сме на паркинга. Колата ми е на няколко метра, а неговият мотор е паркиран на предната редица. Не е за вярване, че го е опазил и че не се е разбил някъде с него. Мисля, че го изпусна над пет пъти в деня, в който си взе разрешителното, и знам, че лайното не носи каска, докато фучи из града.

— Не, благодаря. Имам планове — лъжа и изпращам „здрасти“ на Теса. Надявам се плановете ми да бъдат следните: да говоря с Теса, да си пиша с Теса, да говоря с Теса. Часове наред. Почти се бях навил да мина да видя компанията за малко, но фактът, че все още движат с Дан, ми напомня коя беше причината да спра окончателно да ходя при тях.

— Сигурен ли си? Можем да се съберем за последен път, преди да завършиш и да направиш бебе на момичето си. Нали знаеш, че това следва? — усмихва се и езикът му проблясва на светлината.

— Имаш пиърсинг на езика си? — питам и разсеяно прокарвам пръсти по белега на веждата си.

— Да. Преди около месец. Все още не мога да повярвам, че си свали халките. И много деликатно от твоя страна, дето се направи, че не чуваш какво ти говоря. Особено последната част — казва със смях, а аз се опитвам да си спомня какво каза… нещо за Теса… да й направя бебе.

— О, не, за бога, не. Никой няма да забременява. Да се пържиш в ада само заради това, че се опитваш да ме прокълнеш с разни бебета и глупости — шегувам се. Бутам го по рамото, а той се смее още по-силно.

Бракът е едно, а бебетата са нещо съвсем различно. Поглеждам телефона си. Колкото и да ми е приятно да си приказвам с Нейт като в добрите стари времена, искам да се концентрирам върху Теса, особено след като пусна това съобщение, че ще ходи на лекар. Отговарям й бързо.

— Ето го и Логан — дърпа ме Нейт и аз проследявам погледа му. Логан върви към нас. — Мамка му! — псува Нейт и веднага премествам очи към момичето до него.

Лицето ми е познато, но не съвсем… Моли? Да, Моли е, но сега косата й е черна. Страхотен късмет имам днес! Честно, Моли?

— Е, вечерният ми час настъпи. Имам да върша работа.

Искам да избегна катастрофата, която ме връхлита, но точно когато се обръщам да си ходя, Моли се обляга на Логан, а той я прегръща през кръста.

Какво става, за бога?

— Те? Заедно? — поглеждам Нейт, който дори не се опитва да прикрие колко му е смешно.

— Аха. От доста време вече. Не казваха на никого допреди три седмици, но аз се сетих много по-рано, когато Моли престана да се държи като кучка през цялото време.

Моли премята косата си през рамото и се усмихва на Логан. Не си спомням да съм я виждал усмихната. Никога. Не мога да я понасям, но не я мразя. Тя помогна на Теса…

— Не си мисли, че ще ми избягаш, преди да ми кажеш защо страниш от нас — крещи Логан от няколко метра.

— Бях зает с разни лайна — викам и аз и пак поглеждам телефона си. Искам да знам защо Теса е на лекар. Пак. Последното й съобщение не беше отговор на въпроса ми. Знам, че е здрава, но съм любопитен.

— С по-добри лайна от нас? — устните на Моли се извиват в цинична усмивка. — Като да чукаш Теса до припадък в Сиатъл?

И точно като в доброто старо време вдигам среден и го развявам в лицето й.

— Да ти го начукам.

— Не се дръж като мухльо. Всички знаем, че не сте спрели да се чукате, откакто се запознахте — подкача ме тя.

Поглеждам Логан и го моля с очи да я накара да си затвори устата, инак аз ще й я затворя, но той се усмихва и само свива рамене.

— Вие двамата сте като приказката за гърнето и похлупака — казвам и сега вече Логан ми изпружва среден.

— Поне сега те е оставила малко на свобода, а? — не пропуска да ме заръфа Логан.

Смея се. Не знам дали е свобода, но определено ме е оставила.

— Къде е тя? — пита Моли. — Не че ми пука. Не я харесвам.

— Знаем — отбелязва Нейт, а тя върти очи.

— И тя не те харесва. Всъщност никой не те харесва — напомням й, но не звуча грубо, а по-скоро шеговито.

— Вярно е — усмихва се Моли и пак се обляга на рамото на Логан. Нейт май ще се окаже прав: не е чак толкова непоносима кучка. Малко е поомекнала.

— Е, беше ми много драго да ви видя, момчета и момиче — отбелязвам саркастично. — Но наистина имам да върша нещо по-приятно, така че се забавлявайте. Логан, моля те, в името на доброто на човечеството, не спирай да я чукаш. Май дава резултат.

Кимам и се отдалечавам към колата си. Когато затварям, дочувам няколко коментара: „Той наистина изглежда в добро настроение“; „Онази го води на разходка с каишка“; „Човек не може да не се почувства щастлив заради него“.

И най-странното е, че последното изречение излиза от устата на Злата Кучка.