Анна Тод
След щастливия край (61)

Хардин

— Не познавам друг, който да е навъртял повече километри из щата от вас двамата — обажда се Ландън от дивана в хола.

В Сиатъл предложих на Теса да се върнем и да останем с Ландън последните дни, преди да замине. Смятах, че ще се зарадва, винаги е обичала да бъде край него, но този път останах с убеждението, че не иска да тръгва. Беше се замислила, няколко минути гледа мълчаливо в нищото и накрая се съгласи.

Седях на леглото и я чаках да приготви някакви неща. Защо си взема всички вещи? После чаках в колата, докато си каже довиждане с Кимбърли и Ванс. Пак се зачудих защо толкова дълго се сбогуват.

— При положение че не познаваш кой знае колко много хора, не може да се каже, че твърдението ти е основателно — отговарям на Ландън с голяма доза сарказъм, но той е наясно, че се шегувам.

Поглеждам майка му, която седи на стола до него и знам, че ако я нямаше в стаята, щеше да си позволи да ми даде да се разбера. Напоследък е задобрял да отвръща на удара ми с удар. Вместо това се задоволява да каже само едно „ха-ха“ и пак се заравя в книгата си.

— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави. Дъждът е толкова силен и казват, че през нощта ще стане по-зле — говори Карен. Гласът й е нежен, мек, усмихва ми се мило, а аз… извръщам очи. — Вечерята е във фурната, скоро ще бъде готова.

— Отивам да се преоблека. Благодаря, че ми позволихте да остана пак тук — казва Теса и изчезва по стълбите, а аз я гледам и след секунди тръгвам подир нея като куче. Когато влизам в стаята й, тя е само по бикини и сутиен.

— Съвсем навреме, глупак такъв — мърморя под носа си, а тя се чуди кое по-напред да си покрие. Не мога да не се усмихна.

— Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Млъкни — кара ми се и облича суха тениска. Косата й е мокра от дъжда.

— Знаеш, че мълчаливостта не е сред силните ми качества.

— А кое е сред силните ти качества? — пита и размърдва бедра, докато обува чифт панталони, които стигат чак над пъпа й. Онези панталонки?

— Отдавна не си обличала тези панталонки за йога… — отбелязвам. Потърквам наболата си брада и се заглеждам в тясната материя, в която Теса сякаш е изляла тялото си.

— Не започвай с тези панталони! — размахва заканително пръст. — Ти ги скри от мен, затова не съм ги обувала.

Тя се усмихва, но веднага след това — очевидно изненадана от лекото чувство за хумор, зародило се между двама ни — изправя рамене и усмивката й става почти сурова.

— Не съм ги крил — лъжа и се питам кога е успяла да ги намери в шкафа, където ги бях набутал. И сега, гледайки задника й, напъхан в тях, се сещам защо ги скрих. — Бяха в дрешника.

Представям си как е ровила, за да си ги намери, и тогава се сещам, че в дрешника бях скрил и друго, на което не исках да попада. Поглеждам я да видя дали ще реагира при споменаването на дрешника и дали ще се издаде, ако случайно е намерила проклетата кутия.

— Какво? — пита и обува розови чорапи. На точки. Пухкави. Отвратителни.

— Нищо — лъжа пак и се опитвам да не изпадам в параноя.

— Е, добре тогава… — казва. Тръгва по стълбите и аз пак вървя подире й.

Сядам до нея на огромната маса, приготвена за вечеря. Онова момиче — с трудното име със „С“ — е тук и не откъсва очи от Ландън, гледа го, сякаш е някакъв скъпоценен камък. Това момиче е супер странно. Може и да е леко куку. Теса обаче й се усмихва широко. София откъсва очи от Ландън само колкото да се усмихне на Теса и да ми махне леко с ръка.

— София ми помогна да направя шунката — възкликва гордо Карен.

Масата е наредена като за банкет: свещи и всякакви други декорации. Карен и София режат шунката, а останалите водим някакъв блудкав разговор.

— Мммм… много вкусно! Сосът е страхотен — казва Теса с вилица в уста.

Тези жени и проклетите им манджи.

— Човек би си помислил, че говорите за порно — казвам, но явно малко по-високо.

Теса ме рита под масата, Карен кашля и се дави, така че всички са изненадани, когато София избухва в смях. В първия миг Ландън е сконфузен, но когато чува смеха на София, се отпуска.

— Кой го каза? — смее се момичето, а Ландън я гледа така жално, че чак мило да ти стане. Теса се отпуска и се усмихва.

— Хардин. Хардин говори такива неща — отвръща весело Карен.

Добре, вече започва да става странно.

— Ще му свикнеш — обажда се Ландън, поглежда ме мимоходом и очите му пак се връщат върху обекта на чувствата му. — Искам да кажа, ако идваш по-често. Не че ще останеш дълго… — добавя. Бузите му пламват. — Искам да кажа, ако искаш да оставаш за повече. Не че има причина да искаш да…

— Ландън, момичето те разбра — решавам да го отърва от мъките му, а той ме гледа, сякаш всеки миг ще се напикае или нещо от сорта.

— Разбрах — казва тя и… кълна се, лицето му от червено става виолетово. Горкото момче.

— София, за колко дена си в града? — намесва се Теса и сменя темата на разговора, за да помогне на изпадналия си в беда приятел.

— Още само няколко дни. Заминавам за Ню Йорк в понеделник. Съквартирантките ми ме чакат с нетърпение.

— Колко съквартирантки имаш?

— Три. Танцьорки са.

Аз се смея, а Теса се насилва да се усмихне.

— О, боже, не, не, те са балерини, не са стриптийзьорки — пак избухва в смях Сара.

Аз също се смея, но не на друго, а на облекчението и на сконфузеното изражение на Теса, която продължава да приказва през цялото време. Пита Сандра… как й беше името… за някакви неща и аз мислено излизам от разговора, за да мога да се насладя на извивката на устните на Теса, докато говори. Харесва ми, когато след всеки три-четири хапки избърсва устата си. Знам, че го прави „за всеки случай“, ако нещо е останало по устните й. Вечерята продължава в този дух и накрая вече съм отегчен до смърт, а Ландън е само леко зачервен.

— Хардин, взе ли окончателно решение по въпроса за церемонията за завършването? — пита Кен по някое време. — Знам, че смяташ да не излизаш, но питам, ако все пак си променил мнението.

— Не, не съм го променил.

Забивам нокът между зъбите си — просто да го ядосам, защото повдига темата пред Теса, ей така, да ме изнуди да ида, да застана и да се потя пред хиляди очи и в присъствието на още десетки ревящи като животни завършващи.

— Не си ли? — пита изненадано Теса. — Мислех, че ще го обмислиш още веднъж?

Теса знае много добре какво прави. Ето защо Ландън се хили като задник, а Карен и момичето, чието име започва със „С“, говорят в кухнята.

— Аз… — подхващам. Мамка му! Очите на Теса са изпълнени с надежда, но и с напрежение. Един вид казват: „Посмей само да откажеш!“

— Добре, добре, ще ида на шибаната церемония.

Каква простотия! Глупост след глупост!

— Благодаря ти — отвръща Кен и тъкмо се каня да му кажа пак да заповяда, за да му го начукам, разбирам, че не благодари на мен, а на Теса.

— Вие двамата сте… — започвам, но изражението в очите й ме вледенява — … прекрасни.