Анна Тод
След щастливия край (56)

Теса

Напрежението е така сгъстено — кълна се, че Кимбърли отвори прозореца именно с цел да го поразреди.

— Не е толкова трудно да вдигнеш един телефон или поне да отговориш със съобщение. Минах целия път дотук, а вие ми се обаждате един час, след като съм пристигнал! — Хардин е бесен на Крисчън, крещи и ръкомаха.

Въздъхвам. Кимбърли също. Сигурна съм, че и тя като мен се пита колко ли пъти ще повтори това изречение: „Минах целия път дотук…“

— Казах, че съжалявам. Бяхме в центъра и очевидно съм нямал покритие — обяснява Крисчън и минава с инвалидната количка покрай Хардин. — Случват се и такива неща. „И най-добрите планове на мишките и хората понякога се провалят…“

Хардин го измерва с един от своите патентовани страховити погледни и застава до мен.

— Мисля, че той вече разбра какво искаш да му кажеш — прошепвам.

— В негов интерес е да е разбрал.

— Не мога да не отбележа лошото ти настроение, особено ако се има предвид какво правихме досега.

Той се обляга на мен и надеждата моментално измества гнева.

— Кога искаш да излезем за вечеря?

— Вечеря? — намесва се Кимбърли.

Знам какво си мисли.

— Не, не е така, както изглежда.

— Напротив, точно така е — казва Хардин.

Не мога да реша кого искам да ударя първо: нея — заради досадното й любопитство — или него заради самодоволната му усмивка. Разбира се, че искам да изляза на вечеря с Хардин. От мига, в който го видях, жадувам да съм до него. Но този път няма да се дам. Няма да се върна в омагьосания кръг на разрушителната ни връзка. Трябва да поговорим. Сериозно да поговорим за всичко, което се случи и за моите планове за бъдещето. С две думи — за заминаването ми с Ландън за Ню Йорк след три седмици. Твърде много тайни между нас бяха разкрити по възможно най-лошия начин и не искам това да е една от тях. Така и не събрах сили да му кажа за Сиатъл и после се видя как реагира.

Време е да се държим като зрели хора, време е да си намеря гръбнака и да се превърна от мекотело в човек. Това е моят избор, това е моят живот. Не е нужно да искам одобрението му, не желая ничие одобрение, но му дължа това да му го кажа, преди да е разбрал от другиго.

— Можем да тръгнем, когато искаш — изричам тихо и не обръщам внимание на усмивката на Кимбърли.

— И ти ще дойдеш облечена така, нали? — пита. Поглежда раздърпаната ми тениска и широкия анцуг.

Нямах време да обърна внимание на облеклото си — бях прекалено заета да се моля Кимбърли да не почука пак на вратата или да влезе и да ни завари без дрехи.

— Тихо — казвам грубо и се отдалечавам от него. Чувам стъпките му зад себе си, но влизам в банята и затварям. Заключвам се. Той се смее, но секунда след това чувам и удара по вратата. Представям си как блъска главата си в нея и се усмихвам.