Анна Тод
След падането (89)

Глава осемдесет и осем
Теса

Мислите ми препускат. Хардин дойде тук, в Сиатъл. И не се наложи да го моля, да падам на колене. Дойде по собствено желание. Макар и само за една нощ, това означава толкова много за мен. Надявам се да се окаже стъпка в правилната за нас посока. Все още съм толкова объркана, когато стане дума за връзката ни… Винаги имаме толкова много проблеми, толкова много кавги… безсмислени спорове. Толкова сме различни. Почти съм достигнала до някаква увереност, че нищо и никога няма да проработи. Но сега, когато е тук, с мен, искам с цялото си сърце да пробваме тази връзка от разстояние… и да видим докъде ще ни отведе.

— Знаех си, че ще се появи — казва Кимбърли зад гърба ми, докато слагам дрехите му в пералнята. Обръщам се и я виждам, че се е облегнала на рамката на вратата.

— Аз пък не съм знаела.

Тя ми мята онзи поглед „я не ме баламосвай“.

— Трябваше да знаеш, че ще дойде. Никога не съм виждала друга двойка като вас двамата.

— Дори не сме двойка — въздъхвам.

— Втурна се в ръцете му като героиня от романтичен филм. Тук е едва от петнадесет минути, а ти вече го переш.

— Дрехите му са ужасно мръсни — казвам и умишлено отбягвам първата част от коментара й.

— Вие двамата просто не можете да стоите далеч един от друг. Това е гледка, която човек не бива да си позволи да изпуска. Искаше ми се наистина да дойдеш с нас тази вечер, да се облечеш, да се докараш и да му покажеш какво изпуска, като се инати да не се премести в Сиатъл с теб — намига ми и излиза.

Права е, че не можем да стоим далеч един от друг. Така е от деня, в който го видях за първи път. Винаги е било така. Дори когато се опитвах да се убедя, че не го искам, не можех да накарам сърцето си да спре да тупка радостно всеки път, когато го срещнех някъде съвсем случайно. В онези времена Хардин се появяваше точно там, където бях и аз… но… да не забравяме, че ходех в къщата им при всяка удобна и неудобна възможност. Мразех мястото, но нещо ме теглеше натам като мощен магнит. Знаех, че ако отида, ще го видя… и тръгвах. Тогава не си го признавах дори пред себе си, но беше точно така. Дори когато беше жесток и суров, пак исках да бъда край него. Спомените от онези времена ми се струват толкова далечни. Как ме гледаше в час, а после, когато му казвах здрасти, въртеше очи.

Пералнята започва да пълни вода и ме приземява в реалността. Бързам да се върна в стаята, която му дадоха за нощта. Там обаче няма никого. Намирам го в моята стая до бюрото ми. Пръстите му се плъзгат по корицата на една от тетрадките ми.

— Какво правиш тук? — питам.

— Исках да видя… къде живееш сега. Исках да разгледам стаята ти.

Забелязвам как веждите му се събират, когато я нарича „моята стая“.

— Това за лекции ли ти е? — пита и вдига черната кожена тетрадка.

— Да, за креативно писане. Чете ли го? — питам. Не мога да овладея безпокойството си при мисълта, че го е чел. Почнала съм само по една от темите, но както винаги и тази накрая опира до него.

— Четох малко.

— Това е само домашно — започвам да се обяснявам. — Казаха ни да напишем есе в свободен стил и първото ни домашно беше…

— Хубаво е, наистина е хубаво — отвръща. Оставя тетрадката на бюрото, после пак я вдига и отваря на първа страница. — „Коя съм аз?“ — зачита на глас.

— Моля те, недей.

Той ме поглежда усмихнато, но същевременно и въпросително.

— Откога се срамуваш да ми показваш домашните си?

— Не се срамувам. Просто е… лично. Дори не съм сигурна, че искам да го предам.

— Прочетох журнала ти по религия — казва и сърцето ми спира.

Не… не би могъл. Не го е чел, заблуждава ме.

— Прочетох го. Остави го в апартамента и аз го намерих.

Това вече е ужасно унизително. Мълча като наказана, а той ме гледа от другия край на стаята. Това бяха мои лични мисли. Никога не съм очаквала, че някой ще ги прочете. Освен професорът… евентуално. Изпитвам парализиращ ужас, че Хардин е чел всяка моя мисъл.

— Не трябваше да ги четеш. Защо си ги чел? — питам и отбягвам да го погледна в очите.

— Всичко, което си писала, беше за мен — казва, сякаш се защитава.

— Не става дума за това, Хардин — започвам. Стомахът ми се е качил в гърлото и едва дишам. — Минавах през ужасно труден период. И това бяха мои лични мисли. Не бяха писани с цел да ги четеш…

— Бяха доста добри, Тес. Много добри. Много ме боля, докато четях, но разбрах как действително ме виждаш. Използваш думите страшно добре.

Знам, че се опитва да ми направи комплимент, но това ме кара да се чувствам още по-неловко.

— Как би се почувствал, ако аз бях прочела някъде за личните ти чувства, така както са излезли от сърцето ти? — питам, без да обръщам внимание на комплимента му. Той изпада в паника и навежда глава назад. — Какво?

— Нищо — отговаря простичко и клати глава.