Анна Тод
След падането (135)

Глава сто тридесет и четири
Теса

— Косата ти е толкова красива — казва Триш и се пресяга през масата да я докосне. Току-що й направиха маникюра за утре.

— Благодаря. Опитвам се да свикна — усмихвам се и поглеждам в огледалото зад масата ни.

Жената в спацентъра беше потресена, че никога не съм боядисвала косата си. След няколко минути убеждаване се съгласих леко да я потъмня, но само в корените. Като окончателен цвят се получи нещо светлокафяво, което надолу прелива в русо. Разликата почти не се забелязва и изглежда много по-естествено, отколкото очаквах. Освен това боята ще се отмие до месец. Не бях готова за трайна промяна на цвета, но сега, колкото повече се гледам, толкова повече ми харесва.

Жената сътвори чудеса и с веждите ми, придаде им съвършена форма. Маникюр и педикюр в тъмночервено. Отказах предложението на Триш да си направим бразилска коламаска. Не че не съм мислила по въпроса, дори исках, но някак не е удобно с майката на Хардин. Май засега ми стига само да се бръсна.

Докато вървим към колата, Триш ме подкача за обувките ми, което ми напомня начина, по който Хардин ме подиграва за тях, и едва се въздържам да не направя коментар за неизбежното й облекло — анцуг. През цялото пътуване гледам през прозореца и се опитвам да запомня всяка подробност, всяка сграда, всяка къща и магазин по улиците. Дори оглеждам лицата на хората.

— Това е мястото — казва Триш след няколко минути и спира колата на малък паркинг между две ниски сгради.

Тръгвам след нея към входа на по-малката. Тухлената постройка веднага разбужда моя „вътрешен Ландън“ и ми припомня за „Хобит“. Ако сега беше с мен, Ландън би си помислил същото, убедена съм. Двамата щяхме да се смеем, а Хардин щеше да мърмори как филмът напълно изкривява вижданията на Толкин. Както винаги, Ландън би започнал да спори с него и би казал, че Хардин тайно харесва филма, а Хардин би му показал среден. Започвам напълно егоистично да си представям място, където с Хардин бихме могли да живеем, близо до Ландън и Дакота. Или Ландън и Дакота да се преместят в Сиатъл в същата сграда, в която с Хардин ще си наемем жилище. И тогава нямаше да ме свива стомахът от притеснение, че само след две седмици единственият човек, на когото му пука за мен, ще замине на другия край на континента.

— Доста е топло днес. Искаш ли да се храним навън? — пита Триш и сочи металните маси на терасата.

— Да, би било хубаво — усмихвам се и тръгвам след нея към най-отдалечената маса.

Сервитьорката носи кана с вода и две чаши. Дори водата тук изглежда по-добре. Каната е пълна с лед под формата на лимонени резени. Очите на Триш обхождат улицата.

— Чакаме още… А, ето я — казва тя. — Още една чаша, моля.

Обръщам се и виждам висока брюнетка, която върви е широка крачка по платното и маха с ръце. Дългата й, тясна пола и високите обувки очевидно затрудняват придвижването й.

— Сюзън! — възкликва Триш и лицето й грейва, когато вижда препъващата се в обувките си жена.

— Триш! Как си, скъпа? — Сюзън се навежда и целува Триш по двете бузи, след което се обръща към мен и повтаря процедурата. Чувствам се крайно неудобно и не съм сигурна дали трябва да отвърна по подобен начин. Очите на жената са тъмносини и са в красив контраст с бялата й кожа и тъмната коса. Преди да реша какво да правя, тя се отдръпва и казва:

— Ти трябва да си Тереза. Чувала съм такива прекрасни неща за теб — говори усмихната и ме изненадва, като взема и двете ми ръце в своите, стиска ги леко, пак се усмихва, накрая ме пуска и сяда на стола до мен.

— Приятно ми е да се запознаем — също се усмихвам.

Нямам представа какво да мисля за тази жена. Не ми хареса начинът, по който Хардин реагира при споменаването на името й, но изглежда толкова хубава, мила и напълно ме обърква.

— Отдавна ли чакате? — пита Сюзън и се обръща да закачи чантата си на облегалката на стола си.

— Не. Току-що пристигнахме. Досега бяхме в спацентъра — отговаря Триш и премята лъскавата си черна коса през рамо.

— Личи си. Ухаете на букет цветя — смее се Сюзън и пълни чашата си с вода.

Акцентът й е елегантен и доста по-тежък от този на Хардин и Триш. Въпреки рязката промяна в настроението на Хардин, знам, че съм влюбена в Англия, особено в това малко градче. Разбира се, преди да тръгнем, разгледах цялата налична в интернет информация за мястото, но снимките са на милиони светлинни години от истинската красота на тази част на Лондон. Изумена съм и не мога да разбера как едно такова просто нещо, каквото е например тясната уличка с павета и изкипрените по тротоарите ресторанти и кафенета, може да създаде такава очарователна атмосфера.

— Готова ли си за последната проба? — пита Сюзън.

Аз оглеждам сградите и уличката и почти не ги слушам какво си говорят. Вниманието ми е приковано от голямата сграда отсреща, в която се намира местната библиотека. Дори не мога да си представя огромната колекция книги, която се съхранява там.

— Да. И ако и днес не ми стои добре, ще съдя собственика на магазина — смее се Триш. Откъсвам очи от сградата и се усмихвам колкото да съм в унисон с настроението. Ще чакам Хардин да ме заведе да разгледам забележителностите.

— Може и да се окаже проблем, при положение че аз съм собственикът на магазина.

Смехът на Сюзън е гърлен и плътен. Много красив смях. Трябва да си напомням да внимавам и да се пазя от нея. Въображението ми вече започва да работи с нечувани обороти и не откъсвам очи от чаровната жена. Дали Хардин е спал с нея? Споменавал е, че е имал сексуални контакти с по-възрастни жени. Доста на брой, но никога не си е позволявал да бъде по-конкретен. А ако Сюзън — с големите очи и красивата кестенява коса — е една от тях? Мъча се да не обръщам внимание на силното убождане на жилото на ревността и се насилвам да се насладя на вкусния сандвич, който сервитьорката току-що е поставила пред мен.

— Тереза, разкажи ми за себе си — казва Сюзън, боцва едно парче маруля и го доближава до червените си устни.

— Можеш да ми казваш Теса — изричам леко нервно. — Завършвам първата си година във Вашингтонския колеж и преди няколко седмици се преместих в Сиатъл. — Поглеждам към Триш, която по някаква необяснима за мен причина се е намръщила. Хардин най-вероятно не й е казал, че съм се преместила, и може би е ядосана, че не се е прехвърлил с мен?

— Чувала съм, че Сиатъл е прекрасен град. Никога не съм била в Америка, но съпругът ми обеща да ме заведе лятото.

— Непременно трябва да отидеш. Хубаво е.

Господи, какъв тъп коментар направих! Седнала съм в селце, което е като извадено от книжка с приказки, и обяснявам, че Америка е хубава! Със сигурност на Сюзън няма да й хареса. Изнервена съм и ръцете ми се потят, даже леко треперят. Вадя телефона си и изпращам съобщение на Хардин:

Липсваш ми.

През останалата част от обеда се говори за сватбата и разбирам, че каквито и усилия да полагам, не мога да не харесвам Сюзън. Миналото лято се е омъжила повторно. Сама е планирала сватбата си. Няма деца, само племенник и племенница. Има магазин за сватбени аксесоари и булчински рокли, един от петте в централната част на Централен Лондон. Съпругът й е собственик и управител на три от най-посещаваните пъбове в района. Намират се на около миля един от друг. Магазинът на Сюзън е само на няколко пресечки от ресторанта, така че решаваме да вървим пеша. Днес е топло, слънцето грее, въздухът е много по-свеж от този във Вашингтон. Хардин не ми е отговорил, но имах чувството, че няма да го направи.

— Шампанско? — предлага Сюзън в мига, в който влизаме през вратата на магазинчето. Толкова е малко, но е украсено с много вкус. Старомодно, очарователно, в черно-бяло.

— О, не, благодаря — усмихвам се.

Триш не отказва, но обещава, че ще пие само една чаша. Почти съм на път да й кажа да пие колкото й се иска, да се отпусне и да се забавлява, но се съмнявам, че ще мога да карам с това обратно движение. И бездруго все се пресягам да хвана волана, когато се возя до Хардин или Триш.

Докато гледам как Триш и Сюзън се шегуват и смеят, не мога да не отбележа колко различен е Хардин от майка си. Тя е толкова жива, толкова приказлива, като пенещо се шампанско. Знам, че нямат много стабилна връзка, но вярвам, че това гостуване ще промени нещата. Не напълно, но поне малко. Не мога да искам чак толкова много от него, но поне се надявам, че Хардин ще започне да изпитва по-топли чувства към майка си в сватбения й ден.

— Излизам след секунда. Чувствай се като у дома си — казва Триш и дърпа завесата на съблекалнята. Сядам на белия плюшен диван и слушам как Триш псува Сюзън, че я е одрала, докато е вдигала ципа. А може би с Хардин не са кой знае колко различни… все пак.

— Извинете — чувам женски глас зад гърба си. Обръщам се и виждам момиче в доста напреднала бременност. — Извинете, търся Сюзън. Дали е тук? — пита и се оглежда из магазинчето.

— Вътре е — казвам и соча към съблекалнята, където двете жени се разправят за роклята.

— Благодаря — отвръща и въздъхва с облекчение. — Ако попита, ще помоля да й кажете, че съм пристигнала точно в два часа — усмихва се момичето.

Вероятно работи тук. Погледът ми се спира на надписа с името й върху ризата с дълъг ръкав. Пише „Натали“. Поглеждам часовника. Два и пет е.

— Няма проблем — усмихвам се на свой ред и я успокоявам, че никой няма да разбере за закъснението й.

Пердето се дърпа рязко и Триш се появява в сватбената си рокля. Изглежда великолепна, абсолютно зашеметяваща в тази семпла булчинска рокля без ръкави и с широки презрамки, които покриват раменете й.

— Уау! — възкликваме двете с Натали.

Триш излиза и се поглежда в голямото огледало. Секунда след това започва да бърше сълзите си.

— Така е при всяка проба. А тази е вече третата — казва Натали с усмивка, но забелязвам сълзите й в нейните очи. Двете й ръце са сложени на големия й корем. Всеки миг и аз ще зарева.

— Красива е. Майк е такъв късметлия — казвам, но Триш не ме чува. Все още не може да откъсне очи от огледалото. Не я виня.

— Познаваш Триш? — пита учтиво младото момиче.

— Да. Аз съм… — започвам. Крайно време е с Хардин да обсъдим коя съм и каква съм му и как според него е редно да се представям на хората тук. — Аз съм със сина й — казвам и очите й се разширяват.

— Натали — вика Сюзън, но в същото време лицето на Триш побелява като платно и погледът й пробягва между мен и момичето. Имам чувството, че пропускам нещо. Обръщам се пак към Натали, оглеждам тъмносините й очи, бялата кожа, кестенявата й коса.

Сюзън… Дали Сюзън е майка на тази Натали? Не, тя няма деца… Мили боже! Това е НАТАЛИ? Онази Натали? Натали, която тежеше на съвестта на Хардин, колкото и малко съвест да му е останала на този етап. Натали, която Хардин е сдъвкал и изплюл?

— Ти си Натали — казвам, защото вече напълно съм осъзнала за какво става дума.

Тя не откъсва очи от моите и кима бавно, докато Триш идва към нас.

— Да, аз съм Натали — отвръща. От изражението й разбирам, че не е сигурна доколко съм наясно със случилото се с нея, а сега е в ужасно неловко положение, защото не знае и какво да каже. — Ти си… ти си. Теса… — изрича и аз усещам как бавно събира мислите си.

— Да, аз съм… — нямам сили да кажа каквото и да е повече, не знам и какво да й кажа. Хардин спомена, че сега е щастлива, че му е простила, че има хубав, нов живот. Изпитвам дълбоко съчувствие и болка към това момиче.

— Съжалявам…

— Отивам да взема още шампанско — обажда се Сюзън. — Триш, ела с мен. — Буквално я извлича нанякъде.

Триш се обръща и ни гледа чак докато Сюзън я вкарва в някаква стаичка. С булчинската рокля и прочее.

— За какво съжаляваш? — пита. Очите й греят. Не мога да си представя това момиче да прави секс с моя Хардин. Тя е много красива, но е толкова различна от момичетата от миналото на Хардин. Поне от тези, които съм виждала. От устните ми се изтръгва нервен смях.

— Не знам… — замлъквам. За какво всъщност се извинявам? — За… за… това, което той ти е причинил.

— Ти знаеш? — пита изумено и ме гледа, сякаш иска да разбере каква съм и коя съм.

— Да, знам — потвърждавам смутено и искам да й обясня всичко. — А Хардин… той е много различен сега… Той съжалява за това, което ти е сторил — казвам. Това няма да й върне онези години или да я компенсира за времето по-късно, но поне искам да знае, че този Хардин, когото познавам сега, не е онзи, когото тя е имала злата участ да познава.

— Видях го неотдавна — споделя Натали. Същото ми каза и той. — Беше… не знам… празен… когато го видях на улицата. Сега по-добре ли е?

Търся укор в облачно сините й очи, но няма и следа от такъв.

— Да, по-добре е — отвръщам и се опитвам да не гледам към корема й. Тя вдига ръка и тогава виждам годежния й пръстен. Толкова съм щастлива, че е успяла да преобърне живота си. — Осъзнавам, че е вършил ужасни неща и че може би думите ми звучат смешно и нелепо — преглъщам и се опитвам да запазя увереността си. — Но за него беше много важно да знае, че си му простила. Това означаваше толкова много за него. Благодаря ти, че си намерила сила да го направиш.

Честно казано, не мисля, че Хардин съжалява чак толкова за това, което й е причинил, както звучи от устата ми сега, но прошката й успя да раздроби няколко тухли от стената, зад която се бе зазидал и с която се бе обградил от останалия свят. Знам, че тази прошка му даде и малко мир със самия него, малко спокойствие.

— Вероятно наистина го обичаш — казва нежно тя след дълги секунди мълчание.

— Да, много, ужасно много — отвръщам. Погледите ни се срещат. Има някаква връзка между мен и това момиче, което Хардин е наранил по такъв кошмарен начин. Докато я гледам сега в очите, усещам тази връзка между нас. Не искам дори да си представя болката и унижението й, раните и белезите й след всичко, което Хардин й е сторил. Била е напълно изоставена. Не само от Хардин, но и от цялото си семейство. В началото и аз бях като нея. Една играчка, едно забавление. И така беше, докато не се влюби в мен. Точно това е разликата между мен и бременната жена. Той обича мен и никога не е успял да се влюби в това момиче. Да, знам, че е ужасно грозно, отвратително е да мисля така, но не мога да не триумфирам вътрешно, защото ако се беше влюбил в нея, сега нямаше да бъде мой. По най-егоистичния начин съм благодарна на съдбата, че никога не му е пукало за нея така, както го е грижа за мен.

— Добре ли се държи с теб? — пита ме най-изненадващо тя.

— През повечето време… — подхващам. Не мога да не се усмихна на нелицеприятния си отговор. — Но започва да разбира — довършвам с много повече увереност.

— Това е всичко, на което съм се надявала — усмихва се и тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Молихме се, толкова се молихме Хардин да намери пътя към спасението. И мисля, че това вече се е случило — казва. Усмивката й става още по-широка, докосва корема си. — Всеки заслужава втори шанс. Дори и тези, които са съгрешили най-много.

Буквално боготворя това момиче. Не мога да твърдя, че ако Хардин ми беше причинил такова нещо, без дори да се извини, щях да седя и да се занимавам да му изпращам положителна енергия. Вероятно бих желала смъртта му. Но ето, това момиче, тази състрадателна жена иска да му се случват само хубави неща.

— Да, така е — съгласявам се, макар че изобщо не разбирам как така човек може да раздава прошка без вътрешна борба.

— Знам, че ме мислиш за луда, но ако не беше Хардин, нямаше да срещна моя Илайджа и сега нямаше да броя дните до раждането на първото ни дете.

Студени тръпки минават по гръбнака ми. Хардин е бил трамплинът на Натали към нейния щастлив живот… по-скоро нещо като голяма бабуна на пътя й. Не искам и за мен да бъде така, не искам да бъде моят трамплин. Искам да бъде моят Илайджа, а не болезнен спомен, не човек, когото ще пожелая да залича от мислите си и да избутам с все сила навън от съзнанието си. Искам той да бъде моят щастлив край. И тогава пак забелязвам пръстена й и с тъга се сещам, че аз никога няма да имам. Поглеждам и подутия й корем. Моят никога няма да бъде такъв. Не знам кога съм сложила ръка на коремчето й, но усещам как подскачам, когато нещо в него се размърдва. Натали се смее.

— Малкият човек се бунтува. Иска ми се вече да излиза — смее се пак и аз пак слагам ръка на корема й, за да усетя как бебето рита и да споделя щастието й. Не мога инак — такова щастие е заразително.

— Кога ти е терминът? — питам, но съм все още в транс от удивителното вълнообразно движение под дланта ми.

— Мина преди два дни. Това момче ще се окаже много твърдоглаво. Върнах се на работа, където стоя права, и се надявам да се реши най-сетне да излезе навън, при нас.

Говори с такава нежност за нероденото си дете. Дали някога ще мога да изживея това? Дали някога бузите ми ще греят така? Дали някога гласът ми ще звучи толкова гальовно? Дали някога ще усетя движенията на моето бебе? Опитвам се да изляза от водовъртежа на самосъжалението. Нищо не се знае със сигурност.

Да, нищо не е сигурно, ако става дума за диагнозата ти, но няма нищо по-сигурно от това, че Хардин никога няма да иска да бъде баща на децата ти, подиграва ми се един настоятелен вътрешен глас.

— Добре ли си? — чувам гласа на Натали, който ме вади от тъжните ми мисли.

— Да, извинявай. Просто си мечтаех — лъжа и махам ръка от корема й.

— Наистина съм щастлива, че се запознах с теб — казва тя, когато Триш и Сюзън излизат от задната стаичка. Сюзън носи букет и воал. Поглеждам часовника — три и половина. Говорила съм с Натали достатъчно дълго, за да дам време на Триш да изпие шампанското си и да възвърне цвета на лицето си.

— След пет минути тръгваме. Може да се наложи ти да шофираш — смее се Триш. Никак не ми се иска да карам, няма да мога. Започвам да обмислям варианта да се обадя на Хардин.

— Пази се. И още веднъж — поздравления за всичко — казвам на Натали, докато излизаме от магазина. Нося роклята на Триш.

— И ти се пази, Теса — усмихва се Натали и вратата се затваря.

— Мога и аз да я нося. Прекалено е тежка предлага Триш, когато излизаме навън. — Ще отида да докарам колата. Пила съм само една чаша, така че мога да карам без проблем.

— Не е нужно, наистина — отвръщам, макар че изпитвам истински ужас да седна зад волана на колата й.

— Не, мога да карам — уверява ме. Вади ключовете от предния джоб на якето си. — Няма проблем.