Анна Тод
След падането (4)

Глава три
Теса

Приготвила съм одеяло, възглавница и кърпа. Хардин влиза в спалнята. Учудвам се, че вратата е все още на пантите си.

— Какво стана? — питам и чакам да гръмне, да се развика, да се оплаква, да възразява, че поканих баща си да остане за една вечер, без да го питам преди това, но Хардин само отива до леглото и ляга. След малко ме поглежда и казва:

— Нищо не се е случило. Опознавахме се. След това реших, че съм прекарал достатъчно време за опознаване с високия гост, и дойдох тук.

— Моля те, кажи ми, че не си се държал лошо с него.

Почти не познавам баща си. Последното нещо, от което се нуждая сега, е допълнително напрежение.

— Не съм му посягал, ако питаш за това — отвръща и затваря очи.

— Предполагам, че ще трябва да му се извиня за поведението ти. Както винаги — казвам с раздразнение.

Виждам баща си, който е седнал на пода в хола. Дърпа конците от дупките на джинсите си. Чува, че влизам, и вдига поглед.

— Защо не седнеш на дивана? — питам и оставям завивките на креслото.

— Ами… не искам да цапам дивана ви — казва смутено. Сърцето ми се свива от болка.

— Не се притеснявай. Можеш да се изкъпеш. Сигурна съм, че Хардин ще ти даде дрехи за през нощта.

— Не искам да се възползвам от… — възразява, без да ме погледне.

— Няма проблем, наистина. Ще донеса дрехи, а ти иди да се изкъпеш. Тук съм оставила и хавлиена кърпа.

Той ми се усмихва топло.

— Благодаря. Толкова се радвам да те видя отново. Толкова ми липсваше… и ето те пред мен и не мога да повярвам.

— Съжалявам, че Хардин се държа грубо с теб. Той е…

— Той просто те защитава малко повече, отколкото е необходимо — довършва вместо мен.

— Да, предполагам, че е така. Но понякога го прави по доста груб начин.

— Няма проблем, аз съм мъж и мога да го разбера. Той просто те пази и не го виня. Той не ме познава. По дяволите, дори ти не ме познаваш. Хардин ми напомня на един човек, когото познавах преди години… — млъква и се усмихва.

— На кого?

— На мен самия… Бях точно като него. Никога не проявявах уважение към хора, които не знаеха как да го заслужат. Прегазвах всичко и всеки, който застанеше на пътя ми. Бях гневен като него, защото мислех, че не се отнасят добре с мен. Вярвах, че съм много по-малко и от останалите хора. Единствената разлика между нас е, че той има повече татуировки — смее се баща ми, а смехът му вдъхва живот на спомени, които отдавна бях заровила. Хубаво ми е да гледам как се усмихва, хубаво ми е да чувам смеха му.

— Ще отида да се изкъпя — казва, става и взема кърпата.

Напомням му, че ще му оставя чисти дрехи пред вратата на банята, и се връщам в спалнята. Хардин все още лежи на леглото със затворени очи и свити колене.

— Къпе се. Казах му, че ще му оставя някои от твоите дрехи да се преоблече за през нощта.

— Защо да му давам дрехи? — пита Хардин и сяда в леглото.

— Защото няма дрехи.

Тръгвам към леглото с протегнати напред ръце, за да се опитам да го успокоя.

— Разбира се, Теса, дай му всичките ми дрехи — казва грубо. — Искаш ли да му направя място в леглото, или направо да му отстъпя моята половина?

— Престани веднага! Той ми е баща. Искам да видя какво ще се случи и как ще се развият нещата. Само защото ти не можеш да простиш на баща си, не означава, че трябва да проваляш опитите ми да имам някаква връзка с моя — отговарям рязко.

Хардин ме гледа, зелените му очи се присвиват, очевидно от усилието да не каже на глас омразните думи, които се въртят в главата му.

— Не е същото. И не провалям нищо. Прекалено си наивна, Теса. Колко пъти трябва да ти го кажа? Не всеки заслужава добротата ти.

— Само ти, така ли? Само ти я заслужаваш? Само на теб трябва да прощавам и само в теб не трябва да се съмнявам? Това са глупости и е крайно егоистично от твоя страна.

Отварям шкафа и вадя долнище на анцуг.

— И знаеш ли още какво? По-добре да съм наивна и да мога да видя доброто у хората, отколкото да се държа като конски задник и да си мисля, че всеки човек ми е враг и че се опитва да ми стори нещо лошо.

Грабвам тениска и чорапи и излизам като торнадо през вратата.

Докато оставям дрехите пред банята, чувам мекия глас на баща ми. Пее тихичко под душа. Притискам ухо до вратата. Не мога да не се усмихна на прекрасния звук. Спомням си как майка ми казваше, че баща ми пее отвратително и че това е най-гнусният му навик, но за мен не е така.

Включвам телевизора и оставям дистанционното на масата — нека си пусне каквото му се гледа. Дали изобщо гледа телевизия?

Оправям кухнята и слагам останалото ядене на плота, ако случайно пак огладнее. Кога за последно се е хранил като нормален човек? Това ми се върти из главата през цялото време. Водата в банята все още тече, което ми подсказва, че банята му харесва и че най-вероятно отдавна не се е къпал.

Хардин е извадил новата си папка, която му купих за рождения ден. Минавам покрай него, без да го погледна, но пръстите му веднага се увиват около китката ми. Спира ме.

— Може ли да поговорим? — пита и ме придърпва да застана между краката му, а с другата ръка веднага прибира папката.

— Давай, говори.

— Извинявай, че се държах така. Просто не знам как да приема всичко това.

— Всичко кое? Нищо не се е променило.

— Напротив, променило се е. Този човек, който нито ти, нито аз познаваме, е в къщата ни. И иска да се сближи с теб след толкова години? Знаеш, че в подобна ситуация първият ми инстинкт ще се задейства.

— Слушам внимателно какво ми казваш, но не можеш да говориш с такава омраза и да ми хвърляш в лицето такива неща. Много ме заболя, когато го каза.

Той разтваря дланта си и плъзва пръсти между моите. Притиска ме по-плътно до себе си.

— Съжалявам, бебо. Наистина съжалявам.

После вдига ръка нагоре и целува пръстите ми един по един. Гневът ми се топи с всяка негова нежна, мека целувка по кокалчетата на пръстите ми.

— Тогава ще спреш ли с жестоките си коментари?

— Да — отговаря и обръща ръката ми нагоре, прокарвайки пръст по дланта ми.

— Благодаря.

Наблюдавам как пръстът му бавно минава по дългата линия на дланта ми, спуска се към китката и после се катери обратно нагоре, достигайки чак до връхчетата на пръстите.

— Само внимавай. Става ли? Защото няма да се поколебая да…

— Изглежда… мил, не намираш ли? — казвам тихичко и прекъсвам думите му, които със сигурност щяха да ме наранят. Няма начин да не забележа жестоката закана в гласа му. Пръстът му спира да се движи.

— Не знам. Може и да не е чак толкова зле.

— Не беше така мил, когато беше по-млад.

Хардин ме поглежда с крайно сериозно изражение. В очите му виждам огън, но думите му са нежни.

— Не говори за това, когато е толкова близо до нас. Полагам големи усилия да се сдържам, затова не ме предизвиквай, моля те.

Покатервам се в скута му и той ляга, опъвайки тялото си до моето.

— Утре е голям ден — въздъхва.

— Да — прошепвам и заравям лице в топлината на тялото му. Утре е заседанието, на което ще се реши дали да го изключат заради побоя над Зед. Не мисля, че срещнах баща си в най-подходящото време от живота ни. Изведнъж ме пробожда остра паника, защото се сещам за съобщението, което Зед ми прати тази сутрин. След срещата с баща ми почти бях забравила за утрешния ден. Телефонът ми започна да вибрира в джоба, докато чакахме Стеф и Тристан, и Хардин ме гледаше мълчаливо, докато четях съобщението. За щастие, не попита какво е и от кого е.

Трябва да говоря с теб утре сутринта. Насаме.

Не знам как да разбирам това съобщение. Не знам дали изобщо трябва да говоря с него, след като е казал на Тристан, че ще повдигне обвинения срещу Хардин. Надявам се да го е казал само за да впечатли Тристан и да запази репутацията си. Не знам какво ще правя, ако Хардин загази… искам да кажа, ако истински загази. Трябва да отговоря на съобщението, но не мисля, че е добра идея да се виждам с него насаме. Хардин вече си е навлякъл достатъчно неприятности, за да си позволя да добавя допълнително напрежение.

— Слушаш ли ме? — пита Хардин. Аз вдигам очи от топлата му прегръдка и оглеждам лицето му.

— Не, извинявай.

— За какво мислиш?

— За всичко: за утре, за обвиненията, за изключването, за Англия, за Сиатъл, за баща ми… — въздъхвам. — За всичко.

— Но ще дойдеш с мен, нали? Да разбереш дали ме изключват. — Гласът му е гладък, но притеснен.

— Ако искаш.

— Имам нужда от теб.

— Тогава ще бъда там. — Налага се бързо да сменя темата на разговора. — Не мога да повярвам, че си направи тази татуировка. Нека я видя пак.

Той леко ме слага да легна по гръб и се обръща с гръб към мен.

— Вдигни тениската.

Повдигам края на тениската и внимателно оголвам целия му гръб. После леко махам превръзката върху татуировката.

— Върху марлята има малко кръв.

— Това е нормално — казва Хардин и се усмихва. Вероятно на невежеството ми.

Прокарвам пръст около зачервената кожа и чета перфектно написаните думи. Тази татуировка, която направи за мен, ми е любимата. Прекрасни думи. Думи, които означават толкова много за мен, а очевидно и за него, но сега са омърсени от факта, че избрах да не му кажа истината, че не му споменах нищо за плановете си да се местя в Сиатъл. Ще му кажа утре, веднага след като решат дали ще го изключват, или не, обещавам си за стотен път. Колкото повече отлагам, толкова по-ядосан ще бъде.

— Това достатъчно ли е като жест на обвързване, Теси!

— Не ме наричай така.

— Мразя това галено име — казва Хардин и обръща глава към мен, но остава да лежи по корем.

— И аз, но не искам да му го казвам. Както и да е, татуировката е достатъчно мил жест на обвързване.

— Сигурна ли си? Защото мога да отида утре и да си направя една с твоя лик — смее се той.

— Не, моля те, недей — клатя глава, а той се смее още по-силно.

— Значи си сигурна, че това ще е достатъчно? — Сяда и покрива тялото си с тениската. — Без брак?

— Такава ли била работата? Направи си татуировка като алтернатива на брака?

Наистина не знам как да разбирам думите му, но най-вече не знам как да се чувствам след това откровение.

— Не. Направих си татуировката, защото исках и защото отдавна не си бях правил.

— Много мъдро.

— Тя е за теб, за да ти покажа, че искам точно това, което пише на гърба ми. Искам нас. — Взема ръката ми в своята. — Каквото и да е това между нас, не искам да го губя. Веднъж го загубих и дори не съм си го върнал съвсем в онзи вид, в който беше преди, но знам, че се доближаваме. Бавно и сигурно ще си го върнем. — Ръката му е топла, увива моята като специално направено топло калъфче. — Затова ти казвам пак; използвах думите на един много по-романтичен мъж, за да ти кажа същото, което той е казал много по-добре от мен.

Усмихва се. Лицето му грее, но зад усмивката виждам и страха му.

— Мисля, че Дарси би се ужасил от начина, по който използваш думите му — казвам на шега.

— Мисля, че би ме поздравил. С „дай пет“.

— Да те поздрави? По този начин? Дарси никога не би направил такова нещо.

— Мислиш, че няма да му харесат съвременните начини за поздрав? Ако Дарси се бе родил в наше време, сега щеше да седи с мен и двамата кротко щяхме да си пием бирата. Щяхме да си говорим за това колко непоносимо твърдоглави са жените ни и така щяхме да се сприятелим.

— И двамата сте късметлии, че ни имате, защо един бог знае, че никоя друга нямаше да ви изтърпи.

— Така ли? — казва предизвикателно и трапчинките му грейват.

— Много ясно.

— Предполагам, че си права. Но бих те заменил за Елизабет, без да ми мигне окото.

Устните ми се свиват в права черта и с повдигнати вежди очаквам обяснение.

— Само защото има моите възгледи за брака.

— Но все пак тя се омъжва — напомням му. Тогава той ме хваща за бедрата и ме бута назад. Главата ми е върху купа декоративни възглавнички, които Хардин ненавижда и не пропуска да ми го напомни всеки път, когато ги види. — Това е. Реших. Дарси да ви взима и двете.

Смехът му изпълва стаята. Заедно с моя.

Тези малки драматични моменти, когато се караме за измислени герои от любимите си книги и когато той се смее като дете, придават смисъл и стойност на всяка секунда, прекарана в ада, на който всеки от нас подложи другия. Такива моменти ме пазят от грубата действителност, срещу която се наложи да се изправи връзката ни, и от всички пречки, които стоят пред нас.

— Тихо, баща ти излиза от банята — казва Хардин с предпазлив тон.

— Отивам да му кажа лека нощ. — С боричкане се освобождавам от прегръдката на Хардин и го целувам по челото.

Меко казано, баща ми изглежда смешно в дрехите на Хардин, но поне му стават. Беше ми се сторил много по-слаб.

— Благодаря за дрехите. Ще ги оставя тук, преди да тръгна утре сутринта.

— Няма проблем… Можеш да ги вземеш… ако се нуждаеш от тях.

Баща ми сяда на дивана:

— Вече направи достатъчно за мен. Повече отколкото заслужавам.

— Няма проблем, наистина.

— Ти умееш да разбираш хората, много по-добра си от майка си — усмихва се той.

— Не съм сигурна, че в момента разбирам каквото и да е, но искам да разбера.

— Това е всичко, за което те моля: време да опозная моята малка пораснала дъщеря.

Усмихвам се плахо.

— Да, и аз искам това.

Знам, че ще му е много трудно да го направи, защото в никакъв случай няма да му простя ей така, за една нощ. Но той ми е баща и нямам сили да го мразя. Искам да повярвам, че може да се промени. Виждала съм как това се случва. Ето, бащата на Хардин е променил напълно живота си, макар и синът му да отказва да забрави болезненото им минало. А и видях как самият Хардин се променя. И тъй като на земята едва ли има по-твърдоглав човек от него, сега си мисля, че има надежда и за баща ми, колкото и ниско да е паднал.

— И имам и резултат: Хардин вече ме мрази. За него няма нужда да полагам специални усилия и да се преработвам.

Чувството му за хумор е заразително и аз се смея с него.

— Да, да, така е.

Поглеждам към спалнята, където моят сърдит приятел, облечен от глава до пети в черно, ни наблюдава с подозрителни очи.