Анна Тод
След падането (107)

Глава сто и шест
Хардин

Сякаш не ми стигаше неприятното, дълго каране в ледения дъжд, ами като влизам в апартамента си, веднага виждам бащата на Теса, който се е проснал на дивана ми, и то в моите дрехи. Памучната ми пижама и черната ми тениска са му прекалено тесни. Буквално усещам как гевречето, което ми направи Теса, се връща в устата ми и всеки миг ще се излее на пода.

— Как е Теси? — пита Ричард в мига, в който ме вижда да влизам.

— Защо пак си облякъл моите дрехи? — питам. Не че очаквам отговор, но знам, че няма къде да ходи и ще се наложи да ми отговори.

— Имах само онази тениска, която ти ми даде, а не можа да се изпере и мирише все още на лошо — казва и става на крака.

— Къде е Ландън?

— Ландън мие чинии — чувам гласа на доведения си брат от кухнята. След минутка идва при нас, понесъл някаква кърпа за бърсане на съдове. По пода капе пяна и аз веднага му се карам, че не е накарал Ричард да измие проклетите съдове.

— Е, как е тя? — пита Ландън.

— Добре е. О, да, аз също съм добре, ако някой се поинтересува.

Апартаментът е много по-чист в сравнение с това, което оставих. Купчините кофти ръкописи, които планирах да изхвърля, вече ги няма; планината от празни кутии от сода, които също възнамерявах да изхвърля, също я няма. Няколкото слоя прах, които ден след ден наблюдавах как се трупат и растат по краищата на мебелите и телевизора, също са изчезнали.

— Какво е станало тук, по дяволите? — питам. Търпението ми е на привършване, а съм едва от две минути в тоя апартамент.

— Питаш какво се е случило, имайки предвид защо сме почистили апартамента ли? — започва Ландън, но аз веднага го прекъсвам:

— Къде са ми нещата? Кого съм молил да ми пипа и мести нещата? — продължавам. Започвам да щипя върха на носа си в опит да овладея гнева. Дишам дълбоко и… И защо са изчистили шибания апартамент, без да ме питат?

Гледам ту единия, ту другия, след което тръгвам към стаята.

— Някой не е в настроение — казва Ричард точно когато стигам до вратата на спалнята.

— Не му обръщай внимание… Просто му е мъчно за нея — отбелязва мъдро Ландън.

За да не ги напсувам и двамата, просто влизам в спалнята и заблъсквам вратата с все сила, Ландън е прав, знам. През цялото време, докато шофирах, ми липсваше все повече и повече. Всяко едно сухожилие и мускулче в тялото ми се сковаваше и напрягаше с всеки изминат километър, който ме отдалечаваше от нея. Всяка секунда падаше в огромната празнина в гърдите ми и я правеше още по-широка и бездънна. Това е празнината, която само тя може да запълни. Псувах всеки един шофьор по магистралата и това донякъде ми помогна да поддържам по-поносим градуса на гнева, но знаех, че няма да трае дълго. Трябваше да остана още няколко часа, да я убедя да си дойде с мен у дома. И както беше облечена, нямаше да й дам дори право на избор.

Колкото повече потъвам в мислите си, толкова по-ясно виждам полуголото й тяло. Полата й беше събрана около кръста. Боже, не съм виждал нищо по-секси. Докато тласках в нея, тя ми обеща, че няма да ме забрави през дългата седмица, уверявайки ме колко много ме обича. Колкото повече мисля за начина, по който ме целуна, а после и пак, и пак, толкова повече започвам да побеснявам. Потребността ми от нея е по-силна от всякога. Похот, страст и любов — всичко се е сляло в едно. Не, потребността ми от нея е много по-дълбока от желанието на тялото. Начинът, по който се свързваме един с друг, докато се любим… това не може да се опише. Не съм в състояние да облека в думи звуците, които се изтръгват от гърдите й, как ми казва, че аз съм единственият човек, който може да я накара да се почувства така. Обичам я и тя ме обича. Точка по въпроса.

— Здрасти — казвам в слушалката. Малко се учудвам, защото не разбрах кога съм извадил телефона и съм набрал номера й.

— Здрасти. Нещо лошо ли се е случило? — пита загрижено.

— Не — отвръщам. Оглеждам се из стаята. Моята изчистена спалня. — Да.

— Какво става? У дома ли си?

Не, това не е у дома. Ти не си тук.

— Да, баща ти и Ландън ми скъсаха нервите.

Тя се смее тихичко.

— Минали са… колко… десет минути, а вече са ти скъсали нервите? Какво са направили за толкова кратко време?

— Изчистили са целия апартамент и са ми преместили нещата. Не мога да намеря нищо.

Иска ми се да бяха оставили мръсните дрехи по пода, за да има какво да ритам.

— Какво търсиш? — пита тя, но тогава в слушалката чувам друг глас.

Трябва да положа огромни усилия, за да не питам с кого е.

— Нищо конкретно. Казвам само, че ако исках да намеря нещо, нямаше да мога.

— Значи си ядосан, че са изчистили целия апартамент и не можеш да намериш нещо, което дори не търсиш — смее се тя.

— Да — отвръщам. Усмихвам се като някакво бебе. Знам, че изглеждам жалък. И тя го знае, но не ми се кара, а се смее.

— Трябва да отидеш да потренираш малко.

— Не, трябва да се върна и да те чукам, надупена на леглото.

Звукът, който издава, отеква в слабините ми и желанието ми се покачва, достигайки нечувани степени.

— Ами… да — прошепва.

— С кого си? — питам. Издържах четиридесет секунди, какво? Все пак е напредък.

— Тревър и Ким — отговаря бавно.

— Шегуваш се, нали?

Тоя Тревър започва да досажда повече и от Зед, а това вече означава много, нали?

— Хардин! — възкликва. Знам, че се чувства неловко и че не иска да ми се обяснява пред тях.

— Тереза.

— Отивам до стаята си за минутка — чувам как се извинява на околните и докато слушам задъханото й дишане, ставам все по-нетърпелив.

— Защо оня Тревър е в къщата ти? — питам и знам, че звуча като пълен лунатик.

— Къщата не е моя — напомня ми тя.

— Да, добре, в къщата, в която живееш. И…

— Мисля, че трябва да отидеш да тренираш малко. Доста си напрегнат — прекъсва ме тя.

Усещам тревогата в гласа й дори в тишината след последните й думи.

— Моля те, Хардин.

Няма начин да й откажа.

— Добре, ще ти се обадя, когато се върна — съгласявам се и затварям.

 

 

Не мога да не призная, че не виждах лицето на манекена Тревър върху тежката кожена торба, която ритах и блъсках два часа без почивка. Но не мога и да не призная, че не ми помогна. Не съвсем. Все още съм… бесен. Не знам дори защо съм такъв, като изключим това, че Теса не е тук или че аз не съм там.

Мамка му, очертава се дълга седмица.

Връщам се в колата и виждам съобщението от Теса. Не бях очаквал, че ще остана толкова дълго в спортната зала, но очевидно съм имал нужда.

Опитвах се да не заспивам, но днес ме изтощиха до краен предел.

Слава богу, че е тъмно, за да не гледат хората как се усмихвам като селски идиот на похотливия й намек. Дяволски е забавна, без дори да го осъзнава. За малко да пропусна да прочета съобщението от Ландън, в което ми напомня, че в хладилника няма почти нищо за ядене. Всъщност не съм си пазарувал, откакто… от много, много време. Когато живеех в оная шибана къща, ядях от това, което пазаруваха другите. От друга страна, Теса може да ми се разсърди, ако не нахраня баща й, а Ландън веднага ще й каже, нали е като децата в детската градина.

Не знам защо съм спрял пред „Таргет“, а не пред „Корнърс“. Без дори да е тук, Теса ми влияе и за толкова дребни неща като например хранителни продукти. И в двата магазина прекарва часове, но после още няколко часа може да ми обяснява защо „Таргет“ е най-добрият супермаркет в света. Понякога говори за „Таргет“ дори когато сме в „Корнърс“. Адски ме вбесява, когато прави така, но съм се научил да кимам с глава в точните моменти, да се съгласявам, когато от мен се очаква да се съглася, и да се правя, че я слушам.

Точно мятам една кутия корнфлейкс в количката, когато на няколко метра виждам момиче с червена коса. Няма нужда да се обръща — знам, че е Стеф. Никой не може да сбърка курвенските й ботуши с червени дантели.

Бързо премислям двете възможности: да отида при нея и да й припомня каква тъпа, смотана, шибана… Обръща се и ме вижда, преди да обмисля втората възможност, която най-вероятно бих избрал.

— Хардин, чакай! — крещи тя. По средата на пътеката се обръщам. Въпреки двата часа блъскане в салона няма начин да успея да се контролирам и да си сдържа нервите в присъствието на Стеф. Никакъв начин. Чувам тежките й стъпки по ламинирания под, бяга след мен и изобщо не й пука, че не искам и да я погледна.

— Изслушай ме! — започва да крещи като луда и застава зад гърба ми. Спирам рязко, тя се удря в мен и пада назад. Обръщам се и изръмжавам:

— Какво искаш?

Тя се изправя с мълниеносна скорост. Черната й рокля е цялата в прах от мръсния под.

— Мислех, че си в Сиатъл.

— Да, съм. В момента имам работа тук — зъбя се. Какъв зъл дявол ме облада да й отговарям изобщо.

— Знам, че ме мразиш.

— Първата умна мисъл в главата ти вече се е родила? — излайвам и я оглеждам. Прилича на тотален, разпаднал се боклук. Очите й почти не се виждат от черното около тях. — Предупреждавам те, не съм в настроение да ти слушам простотиите.

— Никога не си бил — усмихва се, а аз вече съм свил ръце в юмруци.

— Нямам какво да ти казвам и знаеш, че не е добре да ме доближаваш, когато не искам да бъда обезпокояван.

— Заплашваш ли ме? Сериозно? — пита, вдига ръце пред гърдите си и после бавно ги отпуска, а в мозъка ми нахлуват спомени от онази нощ, когато Теса беше почти в безсъзнание. Никога не бих й посегнал, защото е жена, но знам какво да й кажа, за да я порежа яко там, където най-много ще я заболи. Това е един от придобитите ми таланти.

— Тя не е за теб.

И има наглостта да говори за Теса? Не мога да не се изсмея на безсрамието на тая кучка.

— Нали не си чак толкова тъпа да я обсъждаш с мен?

Ако не друго, Стеф винаги е била сигурна в себе си. Винаги е имала ненадмината мания за величие.

— Знаеш много добре, че това е истината. Тя не ти стига и няма да ти стига. Никога. — Гневът, който досега успявах да държа на бавен огън, вече е извън контрол. — Ще ти писне от пуританското й поведение, знаеш го по-добре от мен. И предполагам, че вече ти е писнало.

— Пуританско? — изсмивам се пак. Тя не знае, че Теса обожава да я чукам пред огледалото и че може да чука пръстите ми, докато не започне да крещи името ми.

— Да, пуританско. И много скоро ще преодолее залитането си по лошите момчета и ще се ожени за някой банкер или за някакъв друг богат лайнар. Трябва да си голям глупак да вярваш, че ще играе играта дълго време. Нали я видя с Ноа? Знаеш как се държеше с него, с онзи парцал с жилетките. Те са направо за плакат, за реклама на двама влюбени, които си принадлежат един на друг. Не можеш да се съревноваваш с това, знаеш го.

— И сега ще ми кажеш, че аз и ти сме един за друг — отвръщам, но гласът ми не е така уверен, както исках да бъде. Тя се опитва да манипулира най-големите ми страхове и да се възползва от несигурността ми, а аз се старая със зъби и нокти да не се поддам. Стеф върти очи. Очи като на миеща мечка.

— Не, разбира се, че не. Знам, че не ме искаш. Никога не си ме искал. Но аз се страхувам за теб и ми пука — казва, а аз гледам към рафтовете със стока. — Знам, че не искаш да ми повярваш, знам, че желаеш да ми извиеш врата заради това, което направих с твоята Дева Мария, но дори ти знаеш в черното си сърце, че това е истината. — Захапвам вътрешната страна на бузата си, когато чувам прякора, който й лепнаха в началото. — Знаеш, че нищо няма да излезе. Тя е прекалено голяма и лъскава лъжица за теб. Ти си покрит с мастило и е само въпрос на време, преди да й писне да се чувства неудобно да я виждат с теб.

— Никога не се е чувствала неудобно да я виждат с мен — заявявам и правя крачка към червенокосата змия.

— Знаеш, че се срамува. Даже ми каза веднъж, в самото начало, когато започнахте да излизате. Не виждам причина това да се е променило — казва с усмивка. Халката на носа й блести под осветлението и едва не повръщам при спомена, че тази жена ме е докосвала, че ръцете й са били върху тялото ми, че ме е карала да свърша. Преглъщам стомашния сок, за да не се издрайфам в лицето й.

— Опитваш се да ме манипулираш, защото само това ти е останало. Но няма да се получи — бутам я и тръгвам да я заобиколя.

Тя се киска зловещо зад гърба ми.

— Ако й стигаше, защо тогава бягаше при Зед всеки път, когато й се отдадеше възможност? Знаеш какво говорят хората, нали?

Застивам на място. Спомням си, когато Теса се върна от онзи обяд със Стеф и Моли и ми каза, че се разнасяли клюки, че е спала със Зед. Бях бесен, достатъчно бесен, че да вдигна телефона, да се обадя на Моли и да я предупредя да не се опитва да застава между мен и Теса. Явно съм предупредил грешния човек, защото се оказа, че е трябвало да се пазим не от нея, а от Стеф.

— Ти си пуснала тези клюки.

— Не… съквартирантът на Зед каза. Той чул как леглото се блъска в стената, докато се опитвал да заспи. Не ти е гот, нали?

Самодоволната й, злобна усмивка прекършва и без това по изчерпания ми самоконтрол, за който се държа от мига, когато оставих Теса в Сиатъл.

Трябва да тръгна сега. Трябва да се махна веднага.

— Зед каза, че била тясна и било яко. И правела онова нещо с бедрата си… О, и онази бенка… няма начин да не я знаеш…

Черните й нокти почукват злокобно по брадичката й. Дотук съм.

— Млъквай! — покривам уши и крещя — Разкарай се! Млъквай!

Мамка ти!

Тя започва да отстъпва назад, хилейки се все така злокобно.

— Ако щеш ми вярвай, не ми пука, но само казвам, че си губиш времето с нея. Губиш си времето — изсъсква и изчезва точно когато юмрукът ми се стоварва върху най-близкия метален рафт.