Анна Тод
След падането (65)

Глава шестдесет и четири
Теса

Главата ми тежи. Много ми тежи. Светлината през жълтите пердета е силна, прекалено силна.

Жълти пердета? Отварям очи и виждам познатите жълти пердета в старата ми стая. Тези пердета винаги влудяваха и мен, и майка ми, но така и не успя да си позволи да купи подходящи, така че свикнахме с тях. И сега последните дванадесет часа започват да навлизат в съзнанието ми на части, като отломки. Не намирам никаква логика в събитията. Не разбирам нищо. Минават секунди, може би минути, докато мозъкът ми започва да прави опити да разбере какво се случи.

Най-яркият спомен е предателството на Стеф. Това беше едно от най-болезнените изживявания в живота ми. Как може да ми причини такова нещо? И на когото и да е изобщо? Това е грешно, много грешно, извратено, а аз изобщо не предвидих, не забелязах, че подобно нещо се крои зад гърба ми. Спомням си какво облекчение изпитах, когато влезе в стаята, след като Дан ме заключи, само за да ми каже, че никога не ми е била приятелка. Независимо от състоянието ми, гласът й беше толкова ясен. Сипала е нещо в питието ми, за да, забави реакциите ми или още по-зле — да припадна, за да си отмъсти на мен и Хардин.

Толкова бях уплашена, а тя от мой спасител се превърна в хищник. И всичко това стана само за няколко секунди. Едва осъзнавах какво се случва. Натъпкали са ме с наркотици, и то човек, когото мислех за близък, за моя приятелка. Реалността ме поваля. Ядно бърша сълзите от лицето си.

Спомням си Дан и камерата му и обидата от предателството е заменена от унижение. Свалиха ми роклята, а светлинката на камерата е нещо, което никога няма да забравя. Искаха да ме насилят, да го запишат и да го покажат на публика. Стискам стомаха си и се моля да не повърна. Всеки път, когато си мисля, че е време за почивка от битката, в която се е превърнал животът ми, веднага се случва нещо още по-лошо. И аз сама се вкарвам в тези ситуации. Стеф? Точно от нея не съм очаквала такова нещо. Не, все още не разбирам. Ами това, което каза в самото начало? Защо изобщо се е преструвала, че ми е приятелка? Толкова дълго време преструвки, за да изпълни такъв зловещ план. Как е могла да се усмихва в лицето ми, да идва с мен на пазар, да слуша тайните ми, да споделя тревогите ми… само за да докара плана си докрай? И всичко това зад гърба ми?

Сядам бавно и все пак ми се струва прекалено бързо. Усещам пулса си зад ушите и искам да хукна към банята, за да повърна, в случай че нещо от наркотика е останало в стомаха ми. Но не мърдам. Само затварям очи и пак лягам.

Когато се събуждам след време, главата ми не тежи и успявам да стана от малкото легло. Нямам никакви панталони, само тясна тениска. Не помня да съм я обличала. Майка ми сигурно ме е облякла… но не ми се струва вероятно.

Единствените долнища на пижами в гардероба са ми прекалено тесни и къси. Откакто заминах за колежа, съм напълняла, но се чувствам по-уверена и по-удобно в тялото си. Никога преди не съм се чувствала така добре в кожата си.

Излизам от спалнята с бавни и клатушкащи се крачки и се запътвам към кухнята. Майка ми се е облегнала на плота и чете списание. Черна рокля, изгладена до съвършенство, високи черни обувки, къдрици в класически стил. Поглеждам часовника над печката. Минава четири следобед.

— Как се чувстваш? — пита майка ми със странно тих и мек тон и се обръща да ме погледне.

— Ужасно — простенвам. Не мога дори да се насиля да се преструвам на дружелюбна.

— Мога да си представя. След такава нощ…

Започва се…

— Пийни кафе и вземи нещо за главоболие. Ще се почувстваш по-добре.

Кимам бавно и отивам да си налея кафе.

— Тази вечер съм на църква. Предполагам, че няма да идваш. Изпусна сутрешната служба — казва с равен глас.

— Не, днес не съм в състояние да ходя на църква.

Само майка ми може да ме накара да ходя на църква, при положение че току-що се събуждам, след като ме отровиха с дрога и почти ме изнасилиха. Тя грабва чантата си от масата в кухнята и се обръща към мен:

— Добре, ще кажа на семейство Портър и на Ноа, че им пращаш поздрави. Ще се прибера около осем или малко след това.

Силна болка и чувство на вина ме удрят при споменаването на името на Ноа. Дори не му се обадих, след като научих, че баба му е починала. Трябваше да звънна. Сега вече е неотложно. Ще се обадя, след като свърши службата. В случай че си намеря телефона.

— Как се оказах тук? — питам и се мъча да наредя парчетата от пъзела. Спомням си, че Зед влезе в бившата стая на Хардин и счупи камерата.

— Младият мъж, който те докара, се казва Зед… мисля.

Тя се зачита пак в списанието и прочиства гърло. Мразя да не знам какво е станало. Обичам да мога да контролирам всичко. А по никакъв начин не можех да контролирам нито тялото, нито съзнанието си. Майка ми затваря списанието така рязко и шумно, сякаш е хванала муха между страниците, поглежда ме с празен поглед и казва да й се обадя, ако имам нужда от нещо. И заминава. На вратата се спира, обръща се да огледа недоволно тясната ми пижама и казва:

— О, иди и намери нещо подходящо в гардероба ми. Не можеш да седиш така у дома.

В момента, в който майка ми затваря вратата, в съзнанието си чувам гласа на Хардин. Като проблясък. Аз съм виновен за всичко. Не, не може да е бил Хардин. Съзнанието ми си играе с мен. Трябва да се обадя на Зед и да му благодаря за всичко. Толкова много му дължа, че ме спаси и че ми помогна. Никога няма да мога да му се отплатя, че ме изкара от онова място и ме доведе тук. Толкова много път. Не мога дори да си представя какво би станало пред камерата, ако не беше влязъл.

През следващия половин час солените ми сълзи капят в кафето. Най-сетне се насилвам да стана, да отида в банята и да отмия кошмара от тялото си. След душа се чувствам далеч по-добре. Започвам да ровя из дрехите на майка ми и да търся нещо без „вграден“ сутиен.

— Няма ли една нормална дреха? — негодувам и прехвърлям закачалка след закачалка коктейлни рокли. В състояние съм гола да седна на дивана, отколкото да облека такова нещо. За щастие, намирам някакъв кремав пуловер и тъмни джинси. Пуловерът е малко тесен в гърдите, но джинсите ми стават идеално. Благодарна съм, че изобщо намерих нещо, така че няма да се оплаквам.

Претърсвам цялата къща за чантата и телефона си, но нямам никакъв спомен, не знам къде може да са ги сложили. Защо мозъкът ми не успява да навърже нито едно събитие? Като в блато съм. Предполагам, че колата ми е все още пред общежитието на Стеф и че чантата и телефонът ми са там. Надявам се да не ми е нарязала гумите.

Отивам в стаята си и отварям чекмеджето на бюрото. Телефонът ми е вътре върху малката чанта. Натискам бутона да го включа и чакам екранът да светне. Едва не го изключвам веднага: не спира да вибрира — съобщение след съобщение за пропуснати обаждания и гласови пощи.

Хардин… Хардин… Зед… Хардин… Непознат номер… Хардин… Хардин…

Само докато чета името му на екрана, стомахът ми се свива от радост и в същото време — от някакво чувство на дискомфорт. Той знае. Със сигурност е разбрал. Някой му е казал какво е станало. Затова се е обаждал и е писал, оставял е съобщения на гласовата поща. Трябва да му се обадя и да му кажа, че съм добре, преди да откачи от притеснение. Независимо от това на какъв хал е връзката ни, предполагам, че е много разтревожен от случилото се. И като казвам „разтревожен“, това е много меко казано. Набирам номера му, но след шестото позвъняване се включва гласова поща и затварям. Отивам в спалнята на майка ми да се помъча да оправя косата си. Последното нещо, за което мога да мисля сега, е как изглеждам, но не искам да слушам и обидите на майка ми, в случай че не изглеждам прилично по нейните критерии. Освен това така се разсейвам от тревогата покрай събитията снощи, които проникват в съзнанието ми като моментни проблясъци, но не мога да навържа нещата. Покривам дълбоките сенки под очите си с пудра и слагам малко спирала. Разресвам косата си. Почти е изсъхнала. Не изглежда така, както ми се иска, но нямам сили да се занимавам повече. Отделих достатъчно време за вида си.

Точно когато прокарвам пръсти през естествените си къдрици, чувам, че някой плахо чука на вратата. Кой идва по това време? И изведнъж ми минава през ума, че може би Хардин е дошъл дотук.

— Теса? — чувам познат глас от другата страна на вратата. Ноа отваря и влиза. Докато гледам познатото лице и колебливата му усмивка, чувството на вина, но същевременно и на облекчение, че го виждам, ме залива като приливна вълна.

— Здрасти — казва и пристъпва от крак на крак.

Без да мисля, буквално се хвърлям отгоре му, увивам ръце около врата му, заравям лице в гърдите му и плача. Силните му ръце ме обгръщат и той успява да спаси и двама ни от падане.

— Добре ли си?

— Да, добре съм… Не, не съм. — Вдигам глава от гърдите му. Не искам да изцапам жилетката му с черни следи от спиралата.

— Майка ти каза, че си тук. — Ноа говори, без да ме пуска, а аз се наслаждавам на познатия допир. — Изнизах се малко преди да свърши службата, за да те видя, преди всички да са се прибрали. Какво се случи?

— Толкова много, прекалено много, че не знам как да обясня. Не искам да звуча драматично — казвам и правя крачка назад.

— Колежът все още ли не е това, което си представяше? — пита с лека усмивка.

Клатя глава и го каня в кухнята. Правя още една кана с кафе.

— Уви, така е. Местя се в Сиатъл.

— Да, майка ти ми каза.

— Все още ли мислиш пролетта да заминаваш за Вашингтонския? — успявам да се засмея, но излиза като лай. — Не бих ти препоръчала. — Но докато се опитвам да се шегувам с океана от беди и злоба, който ме удави, сълзите пълнят очите ми.

— Да, такъв е планът. Това… момиче, с което излизам… мислехме за Сан Франциско. Знаеш колко харесвам Калифорния.

Не бях подготвена за това… Ноа и друго момиче? Може би трябваше да съм наясно, че няма да остане сам, но е някак странно. Много странно. Успявам да кажа само едно „О!“ Сините очи на Ноа греят под флуоресцентното осветление в кухнята.

— Да, засега върви доста добре, но се опитвам да не бързам… заради… всичко.

Не искам да довършва мисълта си и не искам да се чувствам още по-виновна, задето го зарязах.

— Как се запознахте? — питам.

— Работи в „Зумс“, магазин до мола до апартамента ти. И…

— Идвал си в града? — прекъсвам го. Струва ми се много странно, че не се е обадил, не ми е казал, не мина да ме види… но разбирам защо.

— Да, за да видя Бека. Трябваше да ти се обадя, но нещата между нас сега са доста странни.

— Знам, няма проблем — уверявам го и го подканям да разказва. Това име Бека… май ми е познато, но проблясъкът и за него изпада от съзнанието ми.

— Е, впоследствие доста се сближихме. Имахме малко проблеми в началото и не можех да й се доверя съвсем, но сега всичко е наред.

Докато разказва за проблемите им в началото, веднага се сещам за моите.

— Имам чувството, че никога повече няма да мога да гласувам доверие на никого — въздъхвам и веднага добавям: — С изключение на теб, разбира се. Всеки човек, с когото се запознах там, ме е излъгал по един или друг начин.

Дори Хардин. Най-вече Хардин.

— Това ли се случи снощи?

— Нещо такова. — Питам се дали майка ми му е казала.

— Предположих, че е нещо доста сериозно, за да те доведе чак тук.

Кимам, а той се пресяга през масата и хваща ръцете ми.

— Липсваше ми — казва. Гласът му е много тъжен.

Поглеждам го с широко отворени очи. Усещам как сълзите всеки миг ще се търкулнат.

— Прости ми, че не се обадих, когато баба ти почина.

— Няма проблем, знам, че си заета — отвръща. Обляга се назад. Погледът му е мек.

— Това не е извинение. Държах се отвратително с теб.

— Не, не е така — лъже и бавно клати глава.

— Сам не си вярваш. Откакто напуснах дома, се отнасям с теб толкова ужасно. И много съжалявам. С нищо не си заслужил такова отношение.

— Престани да се обвиняваш. Вече съм добре — уверява ме Ноа с топла усмивка, но вината не спира да ме човърка, болката не затихва.

— И така да е, беше грозно от моя страна.

Тогава той ме изненадва с въпрос, какъвто изобщо никога не съм очаквала да излезе от устата му:

— Ако можеше да върнеш времето назад и да промениш нещо, какво би променила?

— Начина, по който скъсахме. Не биваше да те разкарам така, както го направих тогава… и не трябваше да правя нищо зад гърба ти. Познавам те от дете, а те зарязах за една минута, без дори да имаш някаква представа какво се случва. Това беше наистина ужасно от моя страна.

— Беше, но сега разбирам защо. Не бяхме — и не сме — един за друг. Беше перфектно, когато бяхме заедно, но всъщност точно там беше проблемът.

Изведнъж малката кухня ми се струва по-широка и вината започва да се вдига.

— Наистина ли смяташ така?

— Да. Обичам те, но не така, както си мислех, че те обичам. И ти никога нямаше да ме обичаш така, както обичаш него.

Само при споменаването на „него“, въздухът пак не ми стига. Прав е, толкова е прав, но не мога да говоря с Ноа за Хардин. Не и сега. Трябва да сменя темата на разговора.

— Значи Бека те прави щастлив?

— Да, доста е различна от това, което вероятно си представяш, но пък и Хардин не е момчето, заради което съм очаквал, че ще скъсаш с мен. — Засмива се леко. Думите му не звучат грубо и осъдително. — Предполагам, че и двамата сме имали нужда от нещо различно.

— Може би — отвръщам и знам, че е прав. Двамата се смеем и минаваме на по-леки теми, докато на вратата пак се чука.

— Аз ще отида — казва той и става, преди да го спра.