Невена Паскалева
Тайната на синия дим (39)

2.
Кирил

Стоеше и гледаше как животът се руши пред очите му.

Гърчещото се на земята тяло на Марий и суетящите се, блъскащи се около него хора, десеторно уголемени на екраните пред него без съмнение означаваха, че съдружникът му е победен. „А Таръс каза, че няма как да бъдем спрени. Всичко бил изчислил, всичко предвидил, щели сме да се справим без никакъв проблем с натрапниците!“

Марий бе победен, оставаха той и Петър. Достатъчни ли бяха, за да продължат замисленото?

Кирил огледа присъстващите в залата. Първоначалното им вцепенение започваше да отминава, въртяха глави, оглеждаха се възбудено. Ако не предприемеше нещо веднага, обстановката тук съвсем скоро щеше да наподобява тази в Народното събрание.

Усещаше, че Мария го гледа от публиката, но нарочно не потърси лицето й. Направи две бързи крачки към микрофона и изрече високо:

— Забравете това, което видяхте на видеостените! Останете неподвижни на местата си, докато не ви кажа!

На такова мигновено подчинение и генерал от българската армия би завидял. Хората замръзнаха, лицата им застинаха, погледите им се изпразниха от изражения. Кирил махна на разпоредителите да изключат екраните и след минута, и тази заповед бе изпълнена.

„Къде си, Таръс?“

„Тук съм!“ прокънтя нисък глас в главата му и Кирил подскочи. Огледа се бързо — никъде не видя фигурата на черния ангел. Само една домашна муха жужеше дразнещо и настойчиво около микрофона.

„Формата ми няма значение!“ сопна се Таръс в ума му. „В Народното събрание нещата се объркаха, но ако действаме веднага, ще ги оправим!“

„Но… но как? Ако законът не е внесен и не е гласуван, тогава за какво ще говоря аз?“

„Алев ще се възстанови. Ще върне силата си. Ще продължим със задачата си. Само че първо трябва да се отървем от тая напаст, която ни преследва. И вече не с хитрувания. Край на хитруванията. Мерките ще са радикални.“

„Не те разбирам.“

„Дай заповед на някой от полицаите да убие Боян Денев! Първо си заминава той, после и другите!“

Кирил почувства как залита и коленете му се подгъват, сякаш стокилограмова тежест се стовари върху гърба му. Погледна крадешком назад към свещеника — Денев седеше на стола си и макар че чертите му бяха изопнати, очите му продължаваха да се все така спокойни. Тъмни, дълбоки езера, в които му се искаше да се потопи и да изчезне.

„Да го убия ли?“ прошепна той сковано.

След думите му се спусна мракът.

Само за секунди денят се превърна в нощ. Десетките лампи в залата угаснаха до една, а бледата светлина от страничните прозорци се превърна в черна река. Кирил премигна, ужас нахлу в сърцето му, почувства се като внезапно ослепял. Сграбчи поставката за микрофона и я стисна с все сила.

„Таръс! Какво става?“

„Лишавам хората от възможност за реакция.“ изръмжа черният ангел. „На тъмно е трудно да действаш. Тъй като в момента в залата влизат и останалите ни противници, добре е да ги пообъркаме малко.“

„Аз… аз не съм сигурен, че…“

„Слизай веднага да говориш с полицая. Кажи му да застреля Денев. Сега!“

„Как да го направя? Нищо не виждам.“

„Ще дам нощно зрение. И на теб, и на човека, когото ще натовариш да го убие. Слизай, не се мотай повече!“

Последните думи на Таръс бяха изречени с такава злоба, че Кирил го преряза стомахът. Той си спомни за неотдавнашната му закана: „Ако се забавиш с молбата за развод дори един ден, ще дойда и ще ти натроша отново ребрата. И от двете страни. И ти обещавам, че ще боли повече… много, много повече!“

Кирил отново хвърли бегъл поглед към Денев. Свещеникът вече бе само силует сред тъмнината, но сключените пред гърдите му ръце си личаха ясно.

Молеше се.

Кирил отстъпи крачка встрани и заслиза по стълбите. Всяка крачка бе мъчение, сякаш вместо крака, повдигаше каменни блокове. Картината пред очите му обаче изведнъж се изчисти. Залата, предметите, хората в нея се оцветиха във фосфоресциращо зелено и се откроиха ясно пред него, както през деня. Цветът бе много особен и той посегна към очите си, чудейки се какво става с тях, когато се сети за думите на Таръс. „Ще ти дам нощно зрение…“

Стигна до кордона от полицаи. Приближи се до най-близкостоящия. Полицаят стоеше и се взираше в пода, без да мига. Кирил осъзна, че ненавижда това зомбирано изражение, станало почти неизменна част от ежедневието му в последната година.

Наведе се към полицая. Пое си дъх.

„Ако не го направя, те ще ме линчуват. Освен че ще загубя дарбата си, ще ме осъдят на смърт. Петър няма да се справи без мен. Ще загубим и ще ни убият.“

„Точно така!“ изкряска Таръс в главата му. „Правилно разсъждаваш! Хайде, давай!“

„Няма връщане назад. Няма.“

— Застреляй Боян Денев — промълви той в ухото на полицая. Поколеба се, после добави с треперещ глас. — Сега!

Полицаят вдигна глава. Безизразните му очи се присвиха.

— Слушам, господин Дерев. Само че… как? Тъмно е, нищо не се вижда…

— Ще виждаш — прошепна Кирил и се отдръпна настрани. Коленете му отново омекваха. Едва се удържа да не се свлече на пода.

Полицаят премигна, огледа се, после извади пистолета от кобура си. Завъртя се и тръгна нагоре към трибуната.

В този момент Кирил видя, че някой тича към тях.

Човекът тичаше с невиждана бързина — като междугалактически маратонец, от чиято победа зависи удържането на Хаоса извън пределите на Вселената.