Невена Паскалева
Тайната на синия дим (10)

4.
Гетото — II

23 януари, 2044

Бяха два стари, очукани „Форд“-а, така плътно покрити с кал, че боята им бе неразличима. Караха като бесни успоредно един на друг, изпод гумите им хвърчеше мръсен сняг и се лепеше по тротоара. След тях летяха полицейските коли — също две на брой. Светлосини, лъскави „БМВ“-та, това караха полицаите в днешни дни. Ползваха скъпи, нови коли, получаваха високи заплати и имаха куп други привилегии. Бяха неподкупни, жестоки и безкомпромисни. Цялата система се крепеше на тях. Людмила знаеше, че духовният строй всъщност е прикрит военен режим. Режим, който, според Асарих, скоро щеше да се окъпе в страховито кърваво море и да покаже истинското си лице.

Тя понечи да хукне напред, но Владимир се хвърли към нея и я сграбчи за лакътя.

— Стой! — изсъска. — Не мърдай! Вървете спокойно, както досега!

— Но… — тя го изгледа объркано, трепереща от студ, — това е полиция.

— Да. А сега ние сме Незаконни. Незаконните не бягат от полицията. Тях ченгетата не ги пипат, не се занимават с тях, каквото и да правят. Затвореният квартал е светът на свободните престъпници, не знаеш ли? Хукнеш ли сега, ще им светне веднага, че не си оттук. За две секунди ще са се нахвърлили върху теб.

— Те не гонят нас — Боян кимна към булеварда, — вижте.

Крачейки бавно напред, тримата проследиха случващото се. Още две полицейски коли бяха долетели от насрещното движение. Обградиха фордовете, притиснаха ги в средата на платното и ги накараха да спрат. Облечени в черни бронежилетки и въоръжени с автомати, служителите на реда изскочиха от беемветата и се спуснаха към старите коли. Започнаха да издърпват пътниците навън. Блъскаха ги върху капаците на колите, слагаха белезници на ръцете им. Людмила видя, че арестантите са все мъже, някои на средна възраст, други съвсем млади, около осемнайсетгодишни. Бяха общо седем. Не се съпротивляваха, стояха както бяха притиснати до колите, забили погледи пред себе си. Полицаите започнаха да измъкват кашони от багажниците на колите.

— Защо не им проверяват идентификационните номера? — промълви Владимир на себе си. — Винаги проверяват първо номерата им…

— Нямат номера — Боян стискаше здраво ръката на Людмила. Тя залиташе, токчетата й затъваха в кишестия тротоар. — Това не са Законни. Дори не им погледнаха китките. Ето опровержението на теорията ти, Владимире.

— Абсурд. Никога не арестуват Незаконни. Нито за наркотрафик, нито за кражби, нито за проституция, за нищо. Бояне, живял съм тук толкова години. Гонят само нас, разбери.

— Гледай! — каза Боян. — Вадят от кашоните храна!

— Да ти имам зрението — Владимир присви очи. — Как виждаш оттук, на тая светлина?

— Всичко виждам. Вадят кутии с ориз, брашно, спагети, такива неща. Вероятно търсят скрити наркотици.

— Не, не, няма логика. Тези вероятно са свръзка на Отшелниците, ако наистина са Незаконни. Често идват, събират храна и лекарства и им носят в планината. Но това досега не е притеснявало ченгетата. Нищо не разбирам.

— Може би се е започнало — промълви Боян. Думите му едва се чуха под напора на вятъра и далечните, остри заповеди на полицаите. — Офанзивата срещу Незаконните, имам предвид. Вероятно Отшелниците ще са първата жертва. Войската ще иска да се подсигури срещу нападение откъм планината.

— Да, възможно е — отвърна Владимир, — но е пълно безумие, не мога да го повярвам…

След като разгледаха добре кашоните, полицаите ги върнаха обратно в багажниците. После вкараха арестантите в полицейските коли. Лампите продължаваха да се въртят и светят ярко в здрача, като гигантски, охранени светулки и глезеният им писък отекваше във въздуха, сякаш се надпяваше с вятъра.

— Ето! — каза Боян — Стигнахме! Ето я метростанцията!

Людмила сепнато вдигна глава от земята. Почти бе задрямала, както вървеше. Бе странен унес, в този напрегнат миг, вероятно предизвикан от прекомерното охлаждане. Вече почти не усещаше студа, нито тялото си. Краката й бяха като дървени бутала, прикачени към кръста, ръцете й висяха омаломощени край ръбовете на палтото. Видя как Владимир откъсва поглед от булеварда и го насочва към каменната арка, водеща към подземния тунел.

— Хайде! — каза той. — Да се махаме!

Вагонът, в който се качиха, беше напълно празен. Боян и Владимир пътуваха с един и същ тип пропуски — удостоверения за работа към благотворителни фондации с валидност пет години — но този на Боян бе изваден от църквата, а на Владимир се оказа фалшификат. „Колко пари съм профукал за такива глупости!“, сподели той на Боян, докато седяха на топлата седалка. Прегръщаше с една ръка Людмила и триеше с длан гърба й. „Вършат работа обаче!“

Людмила се гушеше в него с такова облекчение, че й идеше да се разплаче. Постепенно започваше да усеща ръцете си, въпреки че стъпалата й бяха още вцепенени и чисто мокри от навлезлия през дупките на ботушите сняг.

— Спокойно, миличка, сега ще се стоплиш! — Владимир наведе лице към нейното и й се усмихна. Носът и бузите му бяха зачервени, гласът му — леко пресипнал. — Тук поне парното работи здраво!

— Не искам да се прибирам вкъщи! — Людмила едва събра сили да проговори. — Не искам да оставам сама след… след тази вечер. Не може ли да останем някак заедно?

— Не е добра идея — Владимир погледна към тъмните прозорци на вагона. — Знаеш, че портиерите следят кой спазва вечерния час. Веднага ще ни докладват, ако не се приберем. Ще свържат часовете на пътуването ни до Затворения квартал с последвалото ни изчезване и ето ти. Дори и да не са търсили нас в квартала, със сигурност след това ще започнат.

Людмила вероятно бе изразила с поглед цялото скръбно разочарование, което изпита, защото Владимир се усмихна и каза:

— Но утре можете да си вземете по един почивен ден и да дойдете в ателието ми. Ще прекараме деня заедно. Ще вземем да помислим върху тия наши шедьоври на съвременното изкуство, щом е толкова важно. Какво ще кажете?

— Чудесно! — възкликна Людмила и веднага си помисли как тази нощ няма да мигне от очакването да го види пак утре сутринта. — Ще дойда. Къде живееш?

— В квартал „Свети Йоан“ — каза Владимир. — Двеста и осемдесети блок, на последния етаж. Един апартамент е само горе. Няма как да сбъркаш.

Той погледна към Боян. Свещеникът седеше от другата му страна, облегнат на седалката.

— А ти? Ще дойдеш ли?

Боян, който ги наблюдаваше с усмивка, поклати отрицателно глава.

— През деня съм зает. Аз съм свещеник, не ми е разрешено да пропускам служби, освен ако не съм на легло. За болничен ми трябва свидетелство от лично посещение на лекар. Вкъщи следят всяко мое действие и не е възможно да се измъкна, без да предизвикам подозрения. Но след работа мога. Ще дойда към шест часа вечерта. Става ли?

Людмила се почувства още по-щастлива. Боян й бе много симпатичен, но мисълта, че ще стои в една стая с тях и ще попречи на усамотението й с Владимир, щеше да отрови цялата сладост на очакването й. Усмивка си проправи път към лицето й. Побърза да я прикрие с ръка.

— Добре — каза Владимир. — Ние ще сме там с хубавицата, на топло. Нали така, принцесо? — Той я стисна игриво за рамото и Людмила почти забрави за измръзналите си крака, разчорлената коса и мизерните дрехи. Прииска й се да се изкикоти като малко момиче.

„Леле, какво ми става? Съвсем откачих…“

До края на пътуването, Владимир не я отдели от прегръдката си. Когато наближиха неговата спирка, я попита:

— Близо ли до метростанцията живееш?

— На около петнайсет минути пеша — отвърна тя. — Защо?

— Вземи такси. С неподходящи дрехи си, някой може да обърне внимание. Кажи на шофьора да те спре пред входа на блока. Влизаш бързо, без да се обясняваш много-много с портиера, качваш се в апартамента и скриваш парцалите. Разбра ли?

— Добре — каза Людмила. — До метрото има стоянка на таксита. Ще хвана едно.

— Браво. И утре сутринта те чакам вкъщи. Наспи се добре.

Той отдръпна ръката си от рамото й и се изправи. Отметна един кичур коса от челото си и протегна ръка към свещеника.

— Чао, Бояне. Ще се видим утре вечер. Дотогава се надявам, че ще сме си изяснили каква е тази луда работа. Нали?

— Вярвам, че ще е така — Боян стисна протегнатата ръка. — Хайде, доскоро, приятелю.

Металическият глас обяви високо: „Станция 15-ти юли.“ Вратите се отвориха. Владимир се измъкна през тях и се стопи в полумрака на перона като призрак. Когато влакът отново потегли, Людмила не бе сигурна дали не е сънувала присъствието му и дали изобщо цялата вечер не е била продукт на преумореното й съзнание. Присъствието на Боян до нея бе единственото, което удържаше вярата й в реалността на случилото се.

А той се почеса по челото, оправи плетената си шапка и й кимна весело:

— Изглеждате добре заедно.

— О, не… — Людмила сви ръце пред гърдите си. Във вагона се бяха качили още няколко души и тя не искаше да гледат изпоцапаното й палто. — Не, той просто…

— Хубава двойка сте.

— Не, той само…

— Преиграва? Да, възможно е — Боян въздъхна. — Все пак ми се струва, че е добър човек. Въпреки позьорското му държане. Мисля, че наистина те хареса.

— Да не говорим за него, а? По-важно сега е да… да мислим за това, което ни каза… как беше… Асарих, и да…

— Имаш ли екземпляр от книгата си у вас? — попита Боян.

— Да, разбира се. Два, три.

— Вземи я попрочети, помисли върху нея. Ако се помолиш, вярвам, че Бог ще ти помогне да намериш скрития в нея изходен път. Знаеш ли онзи стих от Библията: „Възложи на Бог това, което Той ти е възложил, и Той ще те подпре.“ След чудото, което ми се случи вчера, все по-ясно осъзнавам колко лек би бил животът на хората, ако следваха тази максима.

— Добре — промълви Людмила. — Рядко се моля, но сега ще се опитам.

Половин час по-късно, когато слезе от ухаещото на портокал такси, Людмила постоя малко пред блока си. Гледаше ярко осветените, изчистени до блясък улица и тротоар; гледаше новите блокове; блестящите куполи на свещниците, издигащи се по протежението на тротоара. Гледаше добре облечените минувачи, които носеха пълни пазарски чанти и от време на време се спираха да запалят по някоя свещ. Връщаха се от работа и си мислеха за топлите си, сигурни жилища, обилната вечеря, грижовната половинка и пълноценния сън, които ги чакаха там.

Каква илюзия.