Невена Паскалева
Тайната на синия дим (22)

1.
Бункерът

Изблъскваха царя навътре.

Първото нещо, което Людмила видя, когато се свести, бе златната кутия. После тънките бели пръсти изпод синия ръкав, вкопчени в ръба на кутията. Кокалчета, побелели от усилието да се задържат, но въпреки това изплъзващи се. Царят потъваше в тъмните дълбини на кутията, избутван от телата на двамата шест-седем годишни малчугани, застанали пред него. Бяха толкова по-дребни, защо не успяваше да им се противопостави? Дали защото лицата им бяха дори по-бели от неговото, а обагрените им в кръв устни изкривени в зловещи усмивки? И дали защото на тънките им вратлета тъмнееха дълбоки разрези, от които се стичаше черна като мастило течност и рисуваше неразбрани букви върху разкъсаните им бели роби? Може би това бяха магически знаци, които ги изпълваха с необичайна сила? Людмила не знаеше, но ги виждаше как натискат царя навътре и как безпомощните му ръце изпускат ръба на кутията. Той изчезна назад в мрака.

„Направи ли го? Извърши ли министърът ритуала?“

Очите й се разтвориха. Намираше се на задната седалка на автомобил. Въздухът беше горещ, наслоен с мириса на стара кожена тапицерия и пот. Запотените стъкла се издигаха от двете й страни като замръзнали стени на иглу. Пред нея две глави със сини униформени шапки се поклащаха леко в такт с долитащата от радиото слаба музика. Людмила разпозна джаз-хита на Бил Рейн „Пламъкът ме гали“.

Не можеше да си спомни. Помнеше телцата, положени върху жертвеника. Помнеше кръстосаните върху тях вериги; леденият въздух, щипещ бузите й; бледото, изсечено като от камък лице на Марий Алев; резкият глас на Влади: „Тихо! Млъкни!“, но нищо друго.

Влади??? Къде е той? Защо е сама?

Студ стегна гърлото й, сякаш повеят на зимния вятър се бе плъзнал изведнъж в миниатюрните процепи между стъклата и тавана на колата и се бе увил около врата й като гигантски бял шал. Людмила потрепери. Беше леко замаяна и кожата на врата й смъдеше, но иначе се чувстваше добре. Какво бе станало? Защо се намираше в полицейска кола, и то сама? Внезапно осъзна до каква степен бе свикнала с присъствието на Влади в последните два дни. До такава, че бе захвърлила обичайното си наметало от безразличие и депресия и бе облякла на голо предизвикателна рокля от оптимизъм. О, да, и се разхождаше с тази рокля из снега и студа, все едно беше неуязвима, все едно беше Кара-Зор-Ел от „Супергърл“. О, да, и дори пусна сламката, за която се държеше, откакто се бе осъзнала като личност…

(децата, децата, ако не намеря истинска любов, поне мога да се грижа за някое дете, ще си осиновя, ако трябва)

… защото се появи Влади и й показа, че има сили да се движи; че може да се измъкне с плуване от бездънното езеро на хаоса и да стъпи на брега на свят, какъвто не бе подозирала, че съществува — свят на ред и стабилност; свят на контрол. Какво ставаше сега обаче? Влади го нямаше. Брегът на новия свят отново се срутваше изпод краката й. Отново се озоваваше в езерото — слаба, безпомощна — и отново посягаше към сламката…

(децата)

… която стърчеше над водата. Този път обаче тази сламка, вместо да я задържи както досега, се счупи под пръстите й. Людмила посегна да хване остатъците, но и те се разпиляха на прах под хватката й. Не можеше да се опре дори на мисълта за децата, защото в близко бъдеще те или щяха да бъдат убивани, или възпитавани от чудовища. Вече нямаше нищо. Затъваше в езерото; махаше с ръце и крака, опитваше се да изплува, но нямаше сили. Ледената вода нахлу в гърлото й, после в дробовете й, жестока болка разкъса гърдите й…

Хрипливо стенание се изплъзна от устните й. Невидимият шал я стягаше с все сила. Погледна към шофиращия полицай. Беше пълен, със закръглено, добродушно лице под шапката. Тананикаше си под носа заедно с песента от радиото.

„Възможно ли е този човек да е толкова весел, ако министърът наистина е извършил жертвоприношението?“

После си спомни речта на оратор Дерев. Вцепенените, хипнотизирани лица на скупчените около видеотаблото хора.

„Разбира се, че може. Може и да пее, може и да танцува. Какви грижи въобще има едно зомби, освен да си намери човешка плът и да се наяде?“

Погледна към другия полицай. Слаб, източен като върлина. Посребрен мустак под дълъг, остър нос. Този не си тананикаше, само поклащаше леко глава, като платнена кукла на конци.

Зомбита.

„Къде отиваме?“, помисли тя отчаяно. „Къде ме водите?“

Полицаят, който шофираше, се извърна леко назад и слаба усмивка пробяга по лицето му.

— Отиваме в Пето Районно управление, госпожице. Задържана сте за проява на неуважение към Пречистващия ритуал.

Людмила подскочи. Пулсът й мълниеносно се ускори.

„Мога го! Още мога да го правя! Мога!“

Изведнъж почувства силата — притаена в съзнанието й като пума, готова да скочи и да сграбчи в силните си нокти поредната жертва. Виждаше блясъка на лъскавата й козина, потрепването на изпънатите, изящни мускули, присвиването на златните очи.

Людмила изправи гръб и се облегна на седалката. Насочи погледа си към слабия полицай. „Оттук нататък“, помисли, „ти няма да обръщаш внимание на нито една дума, която ще си разменим с колегата ти, нито на което и да е от действията, които той ще предприеме. Всичко това няма да има никакво значение за теб!“

Слабият полицай потрепна, озърна се несигурно за миг, после кимна сам на себе си и продължи да поклаща глава в такт с музиката.

Людмила изтри очите си. Пумата бе скочила и бе погълнала плячката си. Виждаше я как се облизва и чисти козината си. После красивото животно вдигна наново глава и златните му очи просветнаха хищно в полумрака.

Людмила премести погледа си към полицая, който шофираше.

„Къде закарахте мъжа, който беше с мен?“

— Колегите го поеха — отвърна веднага шофьорът. Гласът му бе станал леко метален, като гласовете обучители в програмите за усвояване на чужди езици. Усмивката му бе угаснала и сега той просто се взираше в пътя с безизразно изражение. — Заведоха го в Осмо районно.

„Къде е това?“

— В квартал „Север“ — каза шофьорът, — на булевард „Победа“ 18.

„Добре. Сега ще спреш колата и ще ме оставиш да си тръгна. Когато потеглите отново, ще си напълно забравил за този разговор. Няма да си спомняш изобщо, че някога съм била в колата ви или че съм била арестувана.“

Людмила хвърли поглед към слабия полицай и за всеки случай помисли: „Ти също!“

 

 

След пет минути стоеше сама на покрития със сняг тротоар. Свиваше се и зъзнеше в бялото си палто, а полицейската кола се отдалечаваше тихо в сивата мъгла на зимния ден. Людмила сложи качулката си и се огледа. Край нея се издигаха ниски кооперации. Навлечени с шуби и палта хора пъплеха по тротоара, помъкнали пазарски чанти. Пътьом се спираха да запалят някоя свещ в редящите се един след друг прозрачни куполи. Отстрани, на улицата, изсвистя тежкото туловище на автобус номер 8, а до него изпищяха стреснатите спирачки на лек автомобил.

Людмила не знаеше къде се намира — въпреки че бе прекарала целия си живот в София, голяма част от града все още й бе непозната. Тръгна бързо по тротоара. Двайсетина метра по-надолу видя спирката на автобуса, а до нея — стоянка за таксита.

„Първо ще намеря Влади, а после ще разбера дали онзи звяр Алев наистина е убил децата.“

Притисна бялата си чанта към тялото и отвори вратата на едно от такситата.

 

 

Когато излезе пред сградата на Осмо РПУ, снегът се беше усилил. Уличните лампи на булевард „Победа“ светеха, въпреки че ръчният й часовник показваше едва пет и десет. Зачуди се защо всъщност е толкова късно. С Влади бяха на Събора в дванайсет и половина. Да са ги задържали към един, един и половина. А тя се бе свестила в колата на полицаите към четири и нещо. Била е в безсъзнание три часа?? Или са й дали и някакво успокоително, което я е приспало допълнително, вероятно за да омекотят ефектите от токовия удар? Най-вероятно. Но защо е прекарала цялото това време в полицейската кола? Нямало е свободни места в управленията или не са могли да се разберат къде да я закарат? Людмила изведнъж си спомни за Любо, колегата й от университета. При едно задържане за неспазване на вечерния час той бе прекарал четири часа под една стряха с полицаите, докато на метри от тях се изсипвал проливен дъжд. Колата им се повредила, а заместниците се забавили да дойдат. Какви ли не идиотски работи не се случваха в тая държава.

Притича към управлението, придържайки качулката си с ръка. Влезе задъхана, с изтръпнали от студа бузи. Обля я горещината от парното. Високо преддверие гъмжеше от хора. Трупаха се пред гишетата, слизаха и се качваха по стълбите, водещи към горните етажи. Подобна глъчка в управленията бе нормална за деня на Събора, който се славеше с многобройните си инциденти. И все пак големият брой полицаи вътре я притесни. Тя се нареди на опашката пред едно от гишетата. Бе решила да повлияе на служителката на гишето, за да я накара да разбере къде точно държат Влади — нямаше друг начин да се добере до подобна поверителна информация. После щеше да се качи горе и да го измъкне. Ако ще и през главите на хиляда човека да трябваше да мине по пътя си, не я интересуваше.

До нея стояха двама едри униформени. Гледаха настрани, но тя все пак наведе ниско глава.

— Чу ли какво разправя Ванката? — каза единият. — Абе тоя го вдигнал и го носел, все едно тежал пет, а не деветдесет килограма. И като го стиснал за ръката, вика Ванката, все едно железни клещи го стискали, не пръсти.

— Ванката вчера колко вино изпи от служебното, а? — поинтересува се другият.

— Не, бе, човек, съвсем трезвен си беше сутринта. Ей, толкова уплашен не съм го виждал, честно. Има нещо в тая работа.

— Как се казваше онзи?

— Някакъв Ларовски. Не му помня първото име. Да е някакъв от спец частите, не е. Съвсем обикновен човек. Е, как е счупил ключалката с една ръка и как се е оправил с въоръжен пазач, а?

— Ще го намерят, ще се разбере — отвърна другият. — А хлапето още ли мълчи?

— Май да. Не знам, трябва да ходя да разпитам. Да ти призная, човек, не се чувствам добре. Странни работи стават в тая държава. Все едно пак тръгва някакъв апокалипсис.

— Айде успокой се, де. Ще го намерят за нула време.

— Ами. Докато им пуснат разрешително за проследяване, кой го знае къде ще се е скатал. Хич не съм спокоен.

Людмила бавно отстъпи крачка встрани. Без да повдига главата си, заобиколи охранителите и полека се изниза обратно към входната врата на управлението.

Когато излезе навън, стоя няколко минути под сипещия се сняг, позлатен от светлината на уличните лампи. Взираше се в заскрежените прозорци на колите и мислеше.

„Избягал?!!“

„Ама разбира се!“, каза си. „Каква си глупачка! Да няма да стои и да гледа! Как можа да забравиш, че той също има определени способности и ще ги използва, ако му се наложи! Постъпи така, все едно Влади е някакво бебе и не може да се оправи без теб! Ще чака да идваш да му помагаш — откъде го измисли това?? Духнал е веднага щом се е свестил, естествено.“

Къде обаче е отишъл?

Това вече нямаше как да разбере, дори ако тръгнеше да бърка в мозъка на всеки срещнат човек. Можеше да изчака тук, да послухти, да види до каква информация ще се добере полицията, но така щеше да загуби много време. А времето… беше ценно.

Най-късно до шест часа трябва да сте на адреса, който ви казах.

Людмила подскочи, сърцето й се преметна рязко в гърдите. Гласът на Асарих бе проехтял внезапно в главата й като топовен гръм. Тя измъкна лявата си ръка от джоба, погледна тънкия си кожен часовник.

17:30

„Там е! Асарих ни каза, че е добре да сме заедно, но ако се случи да се разделим, всеки трябва да отиде там сам! Със сигурност ме чака в бункера, както и Боян! Олеле, Боян! Как само го зарязахме, кой знае колко време е висял да ни чака в ресторанта на обед! Ами сега? Как ще стигна до центъра за половин час? Бързо, бързо… какъв беше адресът?“

За щастие на Людмила се намери таксиметров шофьор, който бе склонен за малко по-голяма сума да се изложи на глоба за превишена скорост. За петнайсет минути я докара до улица „Свети Йоан“ и спря пред четириетажната жълта кооперация, за която им бе говорил ангелът.

Людмила влетя в сградата, без дори да я огледа — стигаше й, че над тясната метална врата се мъдри огромна, черна шестица. Как беше? „Свети Йоан“, номер 6, шест нули код. Тя премина през полутъмната партерна площадка и заслиза по стълбите към мазето. Автоматичното осветление щракна и меко, светложълто сияние обля широките бели стъпала. В подножието на стълбите видя началото на тъмен коридор. Тъмнината бе толкова плътна, че като пристъпи в коридора, сякаш се гмурна в дълбоко нощно море. За щастие, само след три крачки се включи друга лампа и в коридора блесна светлина. Огледа се. В ниския коридор миришеше на мухъл и цимент; покритият с паяжини таван надвисваше над не повече от двайсет сантиметра над главата й. От двете й страни се редяха врати. Какво каза Асарих? Бяла врата, отворена. Погледът й се плъзна вдясно. Две светлокафяви, една тъмнокафява, една зелена. Обърна се наляво. Една черна, една светлокафява, една жълта, една бяла. Ето я.

Вратата наистина се оказа отворена. Людмила я бутна внимателно и пристъпи в стаята. Шумното й дишане разсичаше тихия въздух, усещаше, че започва да се поти въпреки студа. Не изпитваше страх обаче — само вълнение. Неистова радост, че само след няколко минути ще види Влади. Само минутки, още само няколко минутки и щеше да притисне лице до неговото… да усети мириса на кожата му…

Тя натисна ключа за осветлението вдясно от себе си и затвори вратата. Гола крушка на стената освети чиста, напълно празна стая. Стените бяха жълтеникави, подът — покрит със стар, прогнил паркет. В средата на пода тъмнееше железен капак.

„Съвсем вярно е! Всичко е точно както Асарих каза! О, слава Богу!“

Като присвиваше нос от силната миризма на мухъл, Людмила коленичи до капака. Чантата се мяташе неудобно край тялото й, коленете й се бяха схванали от студа и изпукаха леко, когато ги сви. В левия край на капака видя електронен циферблат. Екранът му лъщеше, сякаш някой съвсем скоро бе избърсал дебел слой прах от него. Посегна и натисна нулата. Клавишът просветна, изпиука тихо. Още веднъж. И още веднъж. И така до шест. Само да не го обърка. Правилно ли броеше? Показалецът й трепереше. След шестата нула се чу внезапно, тихо иззвъняване, последвано от остро изщракване.

Капакът подскочи, открехна се нагоре с няколко сантиметра. Людмила подскочи заедно с него, отдръпна се назад, изправи се рязко. Сложи ръка на сърцето си, за да успокои бесния му ритъм.

„Дотук добре. А сега?“

Наведе се напред и се взря в процепа между пода и капака. Нищо. Чернота. Посегна и сложи длани под железния обков. Пое си дъх, напрегна се и го вдигна нагоре. Мускулите й запищяха болезнено, челото й се обля в пот. „Господи колко тежи това! Трийсет килограма ли?“ С мъка успя да го избута догоре и го остави в отворено положение. Погледна надолу в отвора. В открилия се полумрак се виеше тясна желязна стълба.

Людмила хвърли очи към часовника си.

17:48

Тя отметна един потен кичур коса от лицето си, прехапа устни, после хвана перилата и се вмъкна в отвора. Улови вътрешните дръжки на капака и го дръпна след себе си. Той се тресна обратно на мястото си и се затвори с ново механично изщракване.

Мрак.

И после изведнъж — светлина.

Людмила се вгледа надолу и издиша с облекчение. Някъде дълбоко под нея извираше сребристо сияние, като свеж планински извор. Сиянието бе успокояващо. Приветстващо. Обливаше изпръхналата кожа на лицето й, мокреше сухите й устни като жива вода.

„И Влади ли е минал през това? И Боян ли? Там долу ли са наистина?“

Тръсна глава, за да прогони внезапните съмнения. Нямаше къде другаде да са. Щяха да я посрещнат само след минути. Само след няколко минути Влади щеше да е в прегръдките й.

„Тръгвай!“

Заслиза. Стори й се, че се спуска цяла вечност. Желязото дереше измръзналите й ръце, краката й се схващаха, дъхът й, подобен на мъгла, замрежваше погледа й. Най-сетне, след може би три минути или малко повече, стълбата мина през някакъв отвор и Людмила се озова в обляно от силна светлина помещение. Спусна се до долу и стъпи на покрит с кафяв мокет под.

Когато тръсна ръце и се огледа, веднага видя едрата, брадата фигура, която се надигна от ъгъла. Тъмни къдрици се спускаха над високо чело и широко лице, изпълнено с жажда за живот, с неизчерпаемо любопитство към всичко, което го заобикаля. Дори бръчките на тревога, впити около очите, не нарушаваха енергийния устрем на това лице. „Също като Адонис“, помисли си Людмила. „Толкова ми напомня на него. Какво ли е станало с Адонис? И той, и Деспина, и другите… всички си заминаха за Атина след дипломирането… трябва да им се обадя, когато всичко свърши…“

— Люси! — възкликна Боян с висок, продран глас. Изкашля се, после пристъпи към нея. Хвана ръцете й. Дланите му бяха широки и топли; тя почувства цялата благословена топлина, която се излъчваше от него и се хвърли в прегръдката му. Изпитваше такова облекчение да го види, че краката й се подкосиха.

Той я обгърна предпазливо с ръце, потупа я по гърба, после се отдръпна и я загледа с усмивка. Бръчките на тревога около очите му се бяха изгладили; лицето му отново изглеждаше младо и сияйно, както обикновено.

— Колко се радвам, че те виждам! — възкликна той.

— О, ако знаеш аз пък колко се радвам! — Людмила изтри сълзите от очите си — мислех си, че няма да намеря никой тук, че кой знае къде ще се озова…

— Аз умрях от притеснение. Нямаш представа как съм ви мислел.

— Къде е Влади? — тя се озърна, оглеждайки за първи път помещението, в което се намираше. Бе малка стая, не повече от двайсет квадратни метра, с варосани в жълто стени. В единия край имаше кафява секция с множество шкафове и стъклени витрини; в средата й бе поставен странен обемист телевизор. Срещу секцията се мъдреше ниска кафява маса, а около нея — две кресла с виолетова тапицерия, диван, табуретки.

На масата имаше черен предмет, от който, осъзна Людмила изведнъж, долиташе музика. Нежна, бистра, като звън на камбана. „Ения“? Това старата група „Ения“ ли беше?

„Who can say where the road goes;“, лееше се мелодичният глас на певицата, обливайки помещението със звънката си свежест, „where the day flows — only time! And who can say if your love grows as your heart chose — only time!“^[1]

— Влади — повтори Людмила, без да спира да се оглежда, — къде е той?

— Не е ли с теб? — Боян погледна към желязната стълба, която се виеше нагоре в обляния в сребриста светлина отвор.

— Не! Не е! — въпреки топлината в стаята, Людмила отново се разтрепери — Няма ли го тук? Не е ли дошъл?

— Не — лицето на Боян пак се сбърчи, — мислех, че сте заедно.

— О, Боже! — Людмила вкопчи ръце една в друга. Толкова силно бе очакването й да прегърне Влади, че физическата му липса едва не я накара да изстене. Усещаше как се вкочанява, въпреки дебелото палто и температурата в стаята, която вероятно наближаваше трийсетина градуса — Бояне, къде е той? Къде е той?

— Сигурно ще дойде — опита се да я успокои Боян. — Има още време.

— Няма никакво време! — Людмила почти изкрещя — Вече е шест! Трябваше да е дошъл! Виж, трябва да излезем, трябва да го намерим!

Тя се обърна и понечи да хукне обратно нагоре по стълбата. Боян я сграбчи през кръста и я дръпна назад.

— Стой! Спри, Люси! Недей!

— Остави ме! Трябва да го намеря! Нещо се е случило, иначе щеше да е дошъл вече! Остави ме! — тя се мяташе в ръцете на Боян, с чувството, че ако не тръгне нагоре, ако не предприеме веднага нещо, течащият по вените й лед ще я убие. Боян я дърпаше назад, тя се бореше с него като подивяла. Накрая обаче мъжът надделя и я домъкна до едно от креслата. Тя се срути обезсилена върху меката тапицерия и се разрида:

— Трябва да го намеря… трябва да го намеря…

Нежният глас на Ения ехтеше в стаята и хлиповете й се сливаха със звънкия тон на песента, като глухи акорди от пиано. Боян поднесе към устните й чаша, от която се издигаше пара.

— Пийни малко. Това е чай от мента. Ще те успокои.

— Не може да останем тук. Не разбираш ли?

— Люси, погледни! — той вдигна към нея китката си с чипа. Обикновеното, едва доловимо червеникаво проблясване на подкожния имплант бе угаснало. Людмила премигна през сълзи, взря се по-внимателно — не, не я лъжеха очите. Чипът не работеше.

— Няма сигнал — обясни Боян — явно сме много надълбоко, или изолацията от повърхността е много добра. Тук не могат да ни намерят, Люси. На сигурно място сме. Ако сега излезеш навън, ще си изложена на сериозна опасност. Може вече да са разбрали кои сме и да ни търсят. Не трябва да мърдаме оттук преди да дойде времето за задачите ни.

— Бояне, ние с Влади… ние бяхме на Събора. Задържаха ни полицаи. Приспаха ни с палки. Аз се събудих в една полицейска кола и им се измъкнах, но когато отидох да намеря Влади, разбрах, че е избягал от управлението. Обаче не знам къде е отишъл. Мислех, че е тук, затова дойдох…

— Аха — промълви бавно Боян — значи затова не се появихте в ресторанта. Чаках ви два часа.

— Из-извинявай… просто така се получи… беше толкова ужасно. Там… с децата…

— Да — той затвори очи и наведе глава, — наистина беше ужасно.

— К-какво стана? — тя шепнеше — Бояне, той… той уби ли ги? Министърът… уби ли ги?

— Не гледахте ли? — попита той дрезгаво.

— Не, ние… не, точно тогава ни задържаха полицаите и…

— Виж, Люси — Боян въздъхна, — свършено е вече, нищо не можем да направим за това. Аз гледах, в ресторанта имаше телевизор. Всъщност накрая вече не можех, честно казано…

— Убил ги е? Така ли? — шепотът й се извиси в истеричен писък.

— Да. Да, но…

— О, Господи! Проклето животно! Проклет звяр! — Людмила внезапно блъсна с все сила чашата в ръката на Боян. Течността се разплиска по кожата му; той изохка и подскочи; изтърва чашата и тя падна на пода. Остатъкът от чая се разля по кафявия мокет, карайки го да потъмнее още повече.

— Люси! Какво правиш! Успокой се!

Тя хукна през стаята, удари стената с юмруци, впи пръсти в лицето си. Цялата се тресеше, сълзите се изливаха като река от очите й.

— Ще го убия! Ще убия това проклето животно! Ще го убия!

— Люси, моля те! Моля те! — Той хвана ръцете й, дръпна я към себе си и я прегърна отново — Няма да убиваш никого! Това, което видяхме, беше кошмарно, наистина кошмарно. Но Бог не иска от теб да убиваш никого. Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Защо Бог позволи това? — изхлипа тя в ръцете му — Защо позволява да се случват такива неща?

— Защото няма контрол над човешкия избор — прошепна Боян. — Защото ние сами си правим това, Люси. Ние сами си създаваме всичките нещастия. Не разбираш ли? И точно затова искам сега ти да се успокоиш. За да не се случи нещо още по-лошо. Искам да се успокоиш, да дойдеш и да седнеш на креслото. И следващия чай, който ще ти направя, ще го изпиеш? Става ли? Няма да ми гориш ръката с него.

— Из-извинявай — тя си пое пресекливо дъх. — Просто полудях, о, Боже… извинявай…

— Няма нищо. Просто сега дишай дълбоко и спри да трепериш. Аз съм при теб. Влади не е тук, но може да дойде по-късно. А ако се е случило нещо, което да го спре, някакво… някакво нещастие, той ще го преодолее. Силен човек е. Ще видиш. Повярвай ми.

— О, Боже… Боже… наистина ли? — тя посегна и изтри сълзите си с трепереща ръка.

— Да. Убеден съм. Знам също така, че не се събрахте случайно. Няма да ви приключи толкова бързо историята. Моля те, ела да седнеш на креслото. Трябва да се успокоиш.

След десет минути, тя седеше свита на виолетовия диван, с чаша топъл чай в ръка, слушаше Ения и гледаше апатично странната черна машина върху масата.

Гняв.

Това бе, което къкреше под обвиващия я, повърхностен слой от примирено безразличие. Гняв. Черен, шипящ, отровен гняв. Отново затъваше в езерото и отново нямаше за какво да се хване, но този път, вместо ужас, изтощителното й блъскане с ръце и крака по повърхността я изпълваше с безумна ярост.

„Ще го унищожа. Ще унищожа изрода, който ме блъсна в езерото. Ще го хвана за крака и ще го дръпна при мен. И после ще натискам главата му, ще я натискам надолу, докато и последните мехурчета не спрат да излизат от устата му.“

Людмила потрепери. Бе съблякла палтото си и го бе окачила на закачалките зад желязната стълба, но все още й бе студено. Отпи глътка топъл чай. Течността се разля в стомаха й, пареща и отпускаща.

„Боян е прав. Не трябва да мисля такива неща. Трябва да мисля за хубави неща. Влади ще се справи; ще се измъкне, където и да е попаднал и ще дойде при нас. Трябва да спазя точно заръките на Асарих и да вярвам, че всичко ще се оправи.“

„May it be an Evening Star shine brightly upon you“, пееше „Ения“, „may it be when Darkness comes your heart will be true!“^[2]

Боян се появи от другата стая с поднос, върху който се мъдреше голяма пластмасова купа на цветя. Сложи я на масата.

— Гладна ли си? — попита я.

Купата бе пълна с пухкави, златисти кифлички. Стомахът на Людмила закъркори. Сети се, че не бе сложила нищо в устата си от сутринта — а тогава с Влади бяха хапнали съвсем малко, и двамата нямаха никакъв апетит.

При мисълта за него сълзите отново понечиха да рукнат от очите й. Стисна зъби, за да ги удържи. Посегна и си взе кифличка от купата. Беше крехка, топла, с пълнеж от топено сирене.

— Благодаря — промълви, докато дъвчеше. — Вкусни са.

— Нали? Стоплих ги на микровълновата. Тук има и микровълнова печка.

— Кухня ли има?

— Да, ей тази стая там — Боян посочи вратата вдясно, — а до нея има още едно… хм, много странно помещение. Ще трябва да го видим като се посъвземеш. Има освен това и баня и две спални. Доста е уютно и добре подредено. Има килер с тонове консервирана и пакетирана храна.

— Всичко си огледал, значи — тя отпи глътка чай. — Ти откога си тук всъщност?

— Ами, от четири и половина. Чаках ви, чаках ви — първо се ядосах и ми идеше, като ви намеря, да ви наприказвам отвратителни неща и да ви съсипя живота. — Людмила повдигна вежди и той се усмихна криво. — Да, Люси, и на мен продължават да ми идват недобри мисли, въпреки всичко онова, което ни каза Асарих. Точно това ми говори, че нещо не е наред, ама никак не е наред и докато не минем през това тук… Изпитание или урок, не знам какво ще е… не сме готови да се изправим срещу Алев и Дерев. Затова ти казвам, че не трябва да мърдаме оттук. Трябва да проявим търпение. Колкото и да е трудно.

— И после дойде тук, така ли? — довърши прекъснатата му мисъл Людмила.

— А, да. Та, бях ви страшно ядосан, но после се разтревожих. В два часа вече бях решил да ви търся. Пообиколих улиците и осъзнах, че сред тия тълпи, ако сте някъде навън, няма как да ви намеря. За всеки случай минах през домовете ви, но нямаше никого нито в твоя апартамент, нито в този на Влади. Тогава реших, че ще дойда тук и просто ще ви чакам. Нямаше какво друго да направя.

— Добре си направил — промълви тя треперливо.

— Да. Радвам се, че и ти си проявила достатъчно разум, за да дойдеш.

— Какво е това? — тя кимна към черната машина на масата, от която продължаваше да долита нежната музика.

— Това ли? — Боян поглади с длан пластмасовата повърхност. — Това е касетофон.

— Касетофон???

— Да. Все още можеш да намериш такива неща в антикварните музикални магазини. Тук има и касети. Купища касети, ей там в шкафа. Уникална колекция. Прекарах цял час да ги разглеждам. Групи и певци от миналото столетие. Мадона. „Скорпиънс“, „Гънс енд Роузес“, „Рамонес“, „Щурците“… какво ли не.

— „Ения“ е добра — Людмила въздъхна. — Успокояваща е.

— Да, така е — той се усмихна. — Затова и я пуснах. Хайде, изпий си чая и ела. Искам да ти покажа всичко.

* * *

— Кога според теб е построен този бункер? — попита Людмила, докато оглеждаше малката спалня. Две легла стърчаха от двете стени, като корабни койки. Бяха застлани с бели чаршафи, отгоре им имаше сгънати вълнени одеяла и пухкави, широки възглавници. До леглата се издигаха тесни дървени шкафове. Тя мина между леглата и остави чантата с дрехите си на единия шкаф.

— Според информацията, на която се натъкнах преди час, през хиляда деветстотин петдесет и осма — отвърна Боян. — По време на Студената война. Предполагам, че оттогава насам е обновяван — стените му ми изглеждат доста солидни, дебели са поне метър; има си и самостоятелен дизелов генератор — включи се автоматично, когато дойдох. Телевизорът и касетофонът определено са внесени в по-късен период — някъде през седемдесетте, предполагам.

— И как е възможно никой да не знае за него? — тя седна на леглото. Старомодната пружина изскърца под тежестта на тялото й.

— О, със сигурност знаят — каза Боян, — но предполагам, че информацията е засекретена. Също така съм сигурен, че вратата на мазето горе не се отключва никога, както и че кодът на капака не може да е едни прости шест нули — но Асарих се е намесил и е променил обстановката така, че да направи посещението ни възможно.

— Няма ли да разберат, че сме тук? Не се ли включва някаква аларма, нещо…

— Съмнявам се — каза Боян, — иначе Асарих не би ни довел тук. На сигурно място сме, Люси, не се бой. Хайде, ела.

Двамата излязоха от спалнята, която Боян бе определил като „нейна“. Той вече се бе разположил в съседната, на която Людмила хвърли само бегъл поглед — не се различаваше почти с нищо от първата. Кухнята я заинтригува — беше тясна, не повече от петнайсет квадратни метра и върху късия метален плот бяха натъпкани машина за сок, микровълнова печка, кафе машина и висока стойка за ножове. Отстрани се мъдреше странна старовремска печка с изпъкнали метални котлони, а в мивката вляво стърчаха два смешни крана — единият със синя, другият с червена дръжка. Людмила за първи път в живота си виждаше мивка без автоматичен смесител на водата.

Тя сбърчи нос от силната миризма на желязо и спарен въздух в кухнята. Погледът й се върна отново на стойката за ножове. Десетина черни дръжки с различна дебелина стърчаха от дървените процепи. Дръжките блестяха на светлината. Изглеждаха толкова солидни… и удобни… как добре само щеше да легне на дланта й една такава дръжка…

Усети, че е направила крачка напред и се спря сепнато.

— Какво има? — попита Боян от тясното коридорче. — Вода ли искаш? Сипи си от мивката, става за пиене.

— Не, не — тя се отдръпна назад, сърцето й се блъскаше в гърдите. Извърна бързо поглед от ножовете и излезе в коридора. — Просто… исках да разгледам…

— Интригуващо е, нали? — каза той с усмивка — Все едно се връщаш назад във времето. Ела, искам да видиш най-интересната стая.

Спряха се пред поредната блиндирана врата с дебелина шестдесет сантиметра. Боян се поколеба, преди да посегне към дългата, вертикална дръжка. Хвърли поглед към Людмила и за момент тя видя неувереност в очите му. Изглеждаше като ученик на прага на новата класна стая. Ученик, който не иска да се откаже от лудите летни игри и да ги замени с монотонното, скучно стоене на чина. Ученик, който не иска да порасне.

Не ти трябва да стоиш тук. Грабни един нож от кухнята, излез навън и намери Алев. Намери го и забий ножа в гърлото му. Забий го дълбоко. После го завърти.

Людмила рязко си пое дъх. Треперещата й ръка се вдигна нагоре, изтри устните. Тя погледна Боян, който продължаваше да стои неподвижен пред вратата.

— Е? — каза пресекливо, в опит да се отърси от натрапчивите мисли. — Какво става, Бояне? Да не е това стаята, в която Кашчей Безсмъртни ти е забранил да влизаш?

— А? Какво? — той я изгледа объркано.

— Забранената стая — обясни тя. — В приказките, във всички замъци, винаги има една забранена стая. Ако главният герой влезе там, го чака голямо нещастие.

— Ааа… а, не, Люси. Аз вече влизах тук. По-скоро… много въпроси ми изникнаха и сега се чудех ти какво би казала и затова…

— Ами, хайде — подкани го тя, — отваряй, да видя. Давай, че на мен тия врати са ми много тежки.

Боян посегна, хвана дръжката и издърпа масивната бяла врата към тях. Трите грамадни, навити като рула панти тихо изскърцаха. Двамата се вмъкнаха в стаята и Боян полека затвори вратата след тях.

Особена, леко пурпурна светлина се стелеше в помещението, в което се озоваха. Людмила веднага видя, че тук, за разлика от другите стаи, стените са каменни, а не от бетон. Въздухът бе доста по-хладен. Стената от лявата й страна бе напълно гола, с изключение на късо, продълговато червено перде, поставено на около два метра от пода. „Прозорец ли закрива?“, запита се Людмила учудено. „Какъв прозорец може да има тук, под земята?“

После видя нещо друго. Стената под пердето не бе равна. В камъка бе издълбана огромна форма, впечатляващо симетрична. Започваше от пода и стигаше точно до началото на пердето.

Формата на кръст.

Людмила потръпна, докато гледаше издълбания кръст. Заприлича й на гроб. Осъзна, че ако разпери ръцете си настрани и легне в него, ще потъне цялата; камъкът ще я обгърне и ще замрази дъха й за вечни времена.

— Бояне — чу се да шепне, — какво е това?

Една ръка се протегна, обгърна успокояващо раменете й.

— Ела! — каза той тихо, явно също не смееше да говори високо тук. — Виж от тази страна.

Людмила се обърна към дясната стена. Видя дълга ниска маса, подобна на онези, в които слагат музейните експонати. Масата бе покрита със стъкло.

— Какво е това, къде се намираме? — промълви тя.

— Ще прочетеш. Тук е описано всичко.

Под лъскавото стъкло, очевидно наскоро избърсано от праха („Боян ли?“), се редяха разтворени листове хартия. Бяха стари, жълто-кафяви, някои изглеждаха почти пред разпадане. Буквите, изписани по тях, бледнееха и се сплитаха в напълно непознати за Людмила форми. До всеки стар лист обаче, бе поставен друг — бял, изпъстрен с печатни български букви. Очевидно всеки от древните текстове си имаше превод — сравнително скорошен, ако се съди по качеството на новата хартия.

Заинтригувана, Людмила се наведе над стъклото.

— Това е историята на стаята — каза Боян в ухото й. — Прочети я. Ето, от тук започва. Чети подред.

Преводът на първия — кафеникав и толкова нацепен, че древните букви сякаш се хлъзгаха и изчезваха в тъмните пукнатини — пергамент, гласеше следното:

„Бях там, господарю, когато разсякоха кръста. Разделиха го на две, но няколко парченца изхвърчаха настрани и успях да взема най-голямото и да го скрия в дрехата си. Чудя се какво ще правят с частите на кръста. Говори се, че по-голямата ще я носят на императора — такова е било предсмъртното желание на благословената ни покровителка Елена. Другата част вече я скриха в църквата, която Елена преди години нареди да вдигнат на мястото на езическия храм. Чух, че двама прокажени са се излекували само като се допрели до дървото…

Ще мина през Витлеем, за да поздравя брат Агрипа и оттам поемам към дома. Надявам се добрият Бог да бди над мен и да успея да Ви видя няколко дни, след като получите писмото ми. Тогава ще Ви предам дара си. Той е отплата за безкрайното милосърдие, когато някога проявихте към мен в Дакия.“

(Из писмо до римския декурион Марк Улпий от личния му прислужник, Гай Алфренус, 330 г. сл. Хр.)

— Какво е това? — Людмила вдигна очи към Боян. — Някаква древна римска история? Какво общо има с…

— Ще разбереш — Боян посочи към стъклото. — Чети нататък.

Второто писмо бе разкъсано по средата и частите му долепени една до друга. Почти нищо не се разбираше от избледнелите старовремски букви, но преводът му гласеше:

„Любима моя Макария,

Пиша ти това писмо, надявайки се да стигне до теб навреме. Получиш ли го, вземи най-ценното — ковчежето ми с древните скрижали и парчето от Христовия кръст — и заедно с Йола бягайте през Черно море, към Московия. Няма да удържим още дълго. Чакаме венецианците с дни, но нито следа от галерите им. Унгарците също се бавят. Открихме и разрушихме тунелите на зверовете, но ни обстрелват непрекъснато; започнаха да придвижват и стълби. Сега ти пиша зад стените на Романовата порта и дори в момента чувам пукота от изстрели. Страх ме е, че повече няма да те видя, любима моя. Иска ми се да хвана ръката ти, тази твоя толкова малка длан и да я целуна, да я притисна до сърцето си. Знам, че ще бъдеш смела и заради мен. Моля те, изнеси парчето кръст от града — не искам да попадне в ръцете на турците. И вярвай на Йола, той ми е бил предан цял живот. Той знае как да те измъкне. Можеш да разчиташ на него за всичко.

Обичам те, любима моя. Обичам те повече от живота си.

Твой,

Акерон.

(писмо от византийски военачалник до жена му по време на обсадата на Константинопол през май, 1453 г. Предполага се, че Акерон Понтус е един от наследниците на Марк Улпиус, сдобил се първи със свещеното парче от кръста.)“

Взряна в разкъсания древен пергамент, Людмила почувства смътно вълнение. Изведнъж си представи жената, чакаща зад крепостните стени; представи си студа, сковаващ сърцето й, докато ръцете й докосват листовете и се взират в тогава яркосините, четливи букви. Представи си я как посяга и разкъсва листа, а светът се замрежва от булото на сълзите — не, няма да бяга. Няма да изостави любимия си. По-добре да умре с него, но не и да бяга.

Тя премигна, за да проясни навлажнените си очи.

— Какви са тези писма, Бояне? — прошепна — Толкова са странни.

— Виж следващото — каза той.

Людмила насочи поглед към третия пергамент. Той бе доста по-дълъг и сравнително запазен. Хартията бе жълтеникава, но плътна, изпъстрена с полегати арабски знаци. До оригинала бе изложен и поредният превод:

„7 април

Така ме тресе, че едва пиша. Днес докторът каза, че трябвало да ми отреже крака. Отказах. Рече да помисля, пак щял да се върне довечера. Иначе, казва, до три дни си умрял. И без да ми го каже го разбирам. Кракът ми мирише, можеш да се задушиш. Несрин ме избягва. Праща все Мерием да ми сменя компресите. Не я виня и аз бих се избягвал, ако можеше. Пък и само й крещя тия дни.

Трябва да се вдигна и да отида някак до малката одая. Да си видя богатствата, да реша на кой какво да оставя. Дано не измръзна съвсем там. Тук огънят по цял ден пращи, и пак не спирам да треперя. Дали ще мога и да се загърна с чергата и да се подпра на патерицата едновременно? Ще се опитам.

 

 

8 април

Здрав съм! Здрав. Здрав.

Пипам крака си непрекъснато от един час. Не ме боли. Кожата е здрава и розова, дори ония стари ужасни мазоли са изчезнали. И температурата ми спадна. Увих си едни нови превръзки обаче и лежа в леглото, защото не знам какво да правя. Не знам как да кажа на Несрин.

Докторът като дойде вчера, го изгоних. Рече ядосан «Мри, повече няма да идвам!» Не знае, че съм много далеч от умиране.

 

 

19 април

Пиша от малката килия за гости в манастира. Седя на нара, слушам тишината на планината и пукането на огъня в огнището и гледам малкия сребърен кръст, който ми даде брат Теодор. И си мисля: «Истина е! Това, в което вярват българите, е истина!»

Когато избягах от Горни окол, не взех нищо с мене. Само една връхна дреха, малко хляб и кутията с дървеното парче от кръста. Колко години, колко поколения само тази кутия е стояла в сандъците на семейството… някакъв мой далечен прадядо, се говори, я взел от богат византиец при обсадата на Константинопол и я е донесъл в българската планина. Но това е било толкова отдавна… и никой до този момент не я е погледнал. Близо три века е стояла в сандъци, набутана между дрехи, жълтици и книги… как така не са я изхвърлили, се чудя… пък и пише на гръцки отгоре. Добре, че учих малко гръцки, като бях в Атина. И мога да прочета «Исус». «От кръста на Исус Назарянина», така пише. Буквите са издялани в самия капак на кутията. Ами ако не го бях отворил оная вечер в одаята? Сега щях да съм умрял. А тогава… о, Всевишни… вдигнах капака, докоснах тази треска вътре и… и… и…

И оздравях.

И на Несрин не се обадих. Само й оставих бележка. «Вече никога нищо няма да е същото.», казах й. «Аз няма да съм същият. Прости ми.»

Спирам да пиша, защото идва брат Теодор. Има много да ми говори. С часове, казва, мога да ти разказвам за моя Бог. А аз, казвам му, мога и векове да те слушам.“

(От дневника на Керем Хусейн, наследник на турски преселници в България при падането й под Османско владичество. По-късно Хусейн бива подстриган за монах в Рилския манастир и приема името Константин. Дневникът е открит в архивите на манастира и по техни данни датира от 1748–50 година след Христа.)

— Едно и също дървено парче! — възкликна Людмила. Започна да я осенява недооформено разбиране, като далечна светлина на свещ, приближаваща се по тъмните коридори на съзнанието й.

— Да — каза Боян.

— Това е историята на парчето от кръста! От кръста на… на Христос! Но защо? Какво общо има то с тази стая?

— Ей тук, в последния пергамент, се обяснява — отвърна Боян. — Виж го и него. Той е сравнително нов, от деветнайсети век.

Боян беше прав — последният документ бе жълтеникав, но напълно здрав и буквите по него бяха български. Онзи очарователен старобългарски с особеното „ж“ и добавените „ъ“ след почти всяка дума — труден за разбиране, но познат. Людмила се поусмихна, като видя шрифта, вгледа се в него с желание да го разчете, но тъй като любопитството й бе твърде голямо, а текстът — твърде труден, мина бързо на новобългарския превод:

„Тук, в гостоприемния дом на търговеца на зехтин Кемал Хусейн, в центъра на Турската махала в София, пиша последните си думи. Знам, че сега навън е нощ и си представям жълтата светлина на газените фенери, които осветяват дървените стени на трополящите каруци; представям си гордо издигнатия Шарен мост, под който унесено ромоли Владайската река. Иска ми се да ги зърна поне още веднъж, но няма да имам сили да изкача стъпалата. Треската се задълбочава. Добрият Кемал предложи още преди седмица да ме изведе горе и да повика лекар да се погрижи за мен, но аз знам, че е дошъл часът ми. Казах му да ме остави насаме с Бог тази седмица. Уединих се напълно тук, в древната християнска катакомба, в която прекарах последните четири години от живота си. Години, в които чукът и секачът не слизаха от ръката ми и в които разчитах само на милостта на Кемал, за да оцелея. Помня как той ми каза веднъж: «Ти твориш история, свети човече. Горд съм, че ще стана част от нея.»

Точно четири години ми отне да издълбая каменната стена, да скрия парчето от Христовия кръст зад нея и да я зазидам отново. А после, в зазиданото — да издълбая огромната фигура на кръст.

Още помня съня си през онази далечна нощ на 1874. Там, сред тишината на манастирската килия, Бог ми се яви и ми каза, че мъките ни не са свършили. «Ще има нови набези над манастира.», рече ми Той. «И ценният дар, който съм оставил в твоите ръце, ще бъде откраднат, продаден и унищожен. Вземи го и бягай още тази нощ. Отиди в светилището в София. Скрий го там.»

Той ми показа картина на това, което ръцете ми трябваше да сътворят. Сега разбирам, че отдаденият на каменоделството ми живот е стигнал върха си с последното ми творение. То ще остане тук за много поколения напред. И — сигурен съм — ще спаси много души.

Седмицата преди да ме налегне треската, завърших надписа над кръста. Сега стоя на колене над каменния олтар и пиша. Ръката ми трепери, пот замрежва погледа ми. Трябва да отида да легна пак. Подозирам, че може и да не дочакам утрото.

Чудя се дали поколенията след Кемал ще продължат да пазят тайната на светилището? Кой ще отговаря за него в идните години?

Само Бог знае и само Бог се грижи за това.

Аз свърших своята работа.

(Предсмъртното писмо на монаха от Рилския манастир Иван Агура. Смята се, че е написано към края на 1879 година. Открито е сред книжата на българския интелектуалец Александър Пантелеев през 1946 година, след екзекуцията му от Народния съд.)“

Людмила вдигна глава от стъклото. Обърна се и погледна към издълбания в стената кръст. Камъните под него не бяха равни. Резки, вдлъбнатини си личаха по тях, сякаш на човека, изработил кръста, не му бе достигнало времето да ги оглади подобаващо.

— Какво е това място, Бояне? — прошепна тя — Къде сме попаднали?

Сви ръце около тялото си. Липсата на Влади отново я прониза мъчително — каква нужда имаше от него точно в този момент.

— Както е обяснено в писмото на монаха — отвърна тихо Боян, — намираме се в древна християнска катакомба. Имало е много такива в древността. Създадени са по римско време, когато християните са били преследвани и е трябвало да се крият под земята, за да провеждат събранията си.

— Но какво… каква връзка имаме ние с това парче кръст… и то наистина ли е зазидано там, в стената?

— Предполагам, да — каза Боян. — Склонен съм да вярвам, че тези документи са автентични. И виж, тук върху стъклото е написано: „Произведено в Москва, петдесет и осма година“. Оттук съдя, че бункерът е построен по това време. Вероятно определена група хора — някои от тях монаси, предполагам — пазят знанието за това място и досега. Преустроили са го на бункер, за да е по-защитено. Люси, това, което си мисля, е, че парчето кръст, зазидано в стената вероятно има някаква огромна сила. И тя се пази в тайна.

— Каква сила? Да лекува?

— Не само. Не знам — той поклати неопределено глава.

— Знаеш, че се говори за хиляди парчета от Христовия кръст, разпръснати по света — каза Людмила, — и повечето са фалшификати.

— Да, така е. Но има и някои, които не са. Смятам, че това тук е едно от истинските.

Людмила кимна към продълговатата пурпурна завеса, диплеща се над издълбания кръст.

— А това перде какво е?

— А, да… — Боян направи крачка към стената — пердето.

Той пристъпи напред и го дръпна. То изшумоля по тънкия корниз, сякаш гълъб запърха с криле. Боян го издърпа до самия край и Людмила видя, че това, което е закривало, са букви. Десетки четвъртити печатни букви, издълбани в камъка. Буквите образуваха точно девет думи.

ΝΑ ΞΑΠΛΩΣΕΙΣ ΕΔΩ ΣΤΙΣ ΟΧΤΩ ΑΚΡΙΒΩΣ ΚΑΙ ΘΑ ΚΑΤΑΛΑΒΕΙΣ

— Гръцкият не ми е силен — поясни Боян, — поне новогръцкият. В академията ни засипваха с църковни текстове на старогръцки, но колкото и да се мъчих одеве, не успях нищо да разбера от този надпис. Само ако можех да вляза в Портала…

— Аз го разбирам — каза Людмила. Взираше се с изумление в издълбаните букви.

— А! — Боян почти подскочи. — Разбираш го?? Сериозно ли? Как така?

— Имах приятели гърци в университета. Запалиха ме и учих две години езика. Разбирам го!

— Стига бе, Люси! И какво пише?

— „Легни тук точно в осем и ще разбереш.“ — отвърна тя. Не откъсваше очи от буквите — струваше й се, че цялото и минало се е надигнало и се е събрало в този странен каменен надпис. Едно време българите колеги в университета й се присмиваха, че се мъкне с гърците. Наричаха я чуждопоклонничка, подмазвачка. Клеветяха и злословеха срещу Адонис и Деспина, а тя ги защитаваше. Не можеше да намери обяснение за привързаността си към тях. Нито за страстта, която изпитваше към езика им.

„Ето защо е било. Всичко е било за това. Всичко ме е водело към този миг.“

Сега разбирам, че отдаденият на каменоделството ми живот е стигнал върха си с последното ми творение.

„Написал си го, за да мога да го прочета аз!“, помисли си тя, усещайки увисналата си от смайване челюст. „Написал си го само за мен. Лично за мен.“

— Какво? — обади се Боян до нея. — Я го кажи пак?

Тя тръсна глава, за да се опомни.

— „Легни тук точно в осем и ще разбереш.“ — повтори — Това пише.

— Хм! — Боян пристъпи към стената и плъзна ръка по вдлъбнатата ниша на кръста. — И какво трябва да означава това?

— Нямам представа — промълви Людмила. Пое си дълбоко въздух, за да успокои разтуптяното си сърце. Стисна длани една в друга.

— „Легни тук…“ — вероятно има предвид да легнеш в кръста — ръката на Боян продължаваше да изследва неравната повърхност на издълбаната фигура. — Достатъчно е широк и висок, за да побере човешка фигура.

— Изглежда, трябва да легнем в кръста в осем часа — добави Людмила.

— И ще разберем — допълни Боян.

— Какво ще разберем? — прошепна Людмила. Стори й се, че каменните стени изведнъж се стесниха около нея. Студът рязко се усили — толкова рязко, че едва не изстена.

— Не знам — Боян отдръпна ръка от кръста, сякаш се беше опарил. Людмила го видя как потреперва — Не знам, Люси.