Невена Паскалева
Тайната на синия дим (26)

1.
На кръста

26-27 януари, 2044

Седем часът.

Людмила отмести очи от часовника на ръката си. Погледна Боян. Той седеше облегнат на креслото срещу нея. Ръцете му бяха отпуснати на облегалките, пръстите висяха настрани. Не помръдваше изобщо — ако не бяха отворените му очи, щеше да си помисли, че е заспал.

„Медитира ли, какво прави!“, зачуди се тя гневно. Боян стоеше така от половин час. Без да помръдва, без да говори. Опитвала се бе да улови погледа му, но той сякаш гледаше през стаята, в невидимите очертания на друга вселена.

„Колко е различен от Влади само!“ В този момент тоталното спокойствие и непоклатимата увереност на човека срещу нея, вместо да й повдигнат духа, го смазваха. Боян не можеше да я разбере. На всяко нейно възклицание: „Страх ме е!“ отговаряше: „Имай вяра в Бог!“ Да ти имам вярата! О, как й липсваше Влади! Как й се искаше, вместо Боян, той да седи сега срещу нея; ей там, на ръба на креслото, провесил дългите си крака; да се хили и да ръси идиотщини, които щяха да й помогнат много повече от неземната ведрина на свещеника.

— Хей! — каза тя най-сетне, с желанието да наруши подлудяващата тишина. — Бояне, как така това място не е разрушено от земетресенията?

Той обърна бавно очи към нея. Людмила видя как в ирисите му проблясват светли точици, докато погледът му се фокусираше върху лицето й.

— Предполагам, че Бог се е погрижил да не бъде разрушено — промълви.

Людмила сви силно юмруци.

— Бог се е погрижил то да не бъде разрушено, но в същото време разпердушини цялата планета и уби милиони хора! — процеди тя през зъби.

Боян повдигна вежди. Изправи рамене и свали ръце от облегалките.

— Страхът ти от това, което предстои да се случи, се трансформира в ярост, така ли е? — попита той спокойно.

— И още как! Не мога да разбера защо трябва да стоим в такова неведение! Откачам направо!

— Люси, кажи ми какво те притеснява повече — това, което ни очаква в осем часа в онази стая, или по-скоро, какво се случва с Влади?

— Ами като ме питаш така, не можеш ли и сам да се сетиш?! — изсъска тя.

— Влади е добре — увери я Боян, — сигурен съм.

— И откъде си толкова сигурен? Преди трийсет години умряха толкова хора. Смъртта е навсякъде! Смъртта може да те грабне ей така, за един миг, докато си завиваш зад… зад ъ-ъгъла… — тя се пресече, защото в гърлото й се надигна буца. Притисна с ръка клепачите си.

— Хората преди трийсет години затъваха дълбоко, Люси — каза Боян. — Светът не отиваше на добре. Понякога Бог се принуждава да вземе преждевременно хора при себе си, за да ги опази да не извършат непоправими грехове и така да загуби душите им.

— А? Значи това е обяснението за всички нелепи, ненавременни смъртни случаи по света?

— Едно от обясненията. Другото е, че понякога, някои души са готови по-рано от други да пристъпят към следващия етап от съществуването си. Узряват по-бързо, така да се каже. А има един последен вариант — някои хора се отдръпват дотолкова от Бог, че позволяват на дявола да ги убие. Това е най-лошият сценарий и най-редкият, за щастие, но понякога и той се случва.

— Е, и как може да си сигурен, че едно от тези неща няма да стане с Влади? — тя си пое пресекливо въздух.

— Помисли сама — връзва ли ти се някой от тези три сценарии с неговата личност? На мен не. Затова си мисля, че е добре.

— Но не можеш да си сигурен. Нито ти, нито аз, можем да сме сигурни — сълзите й отново направиха опит да потекат и този път тя не ги спря. Бузите й запариха от горещината им.

— Така е, Люси. Човек не може никога да е сигурен за нищо. Сигурност можеш да получиш само от Бог. Точно затова седя тук от половин час и се моля.

— Молиш се?

— Да.

— Молиш се, когато би трябвало да сме там, навън и да го търсим, и да му помогнем, ако трябва! Изоставихме го. Ето това направихме. Просто го изоставихме!

— Люси, чуй ме…

Тя скочи изведнъж и хлипайки, излетя от хола. Влезе тичешком в стаята, определена от Боян за „нейна“ спалня и забута тежката бяла врата зад себе си. Тя се затвори след няколко минути с остро изщракване. Людмила се хвърли на тясното легло и избухна в сълзи.

Риданията я разтърсваха цялата; свиваха мъчително гръдния й кош, като затягащата се хватка на желязно менгеме. Пръстите й се впиваха в бодливите краища на вълненото одеяло. Тежкият мирис на метал, бетон и прах се плъзгаше в носа й и я караше да подсмърча още по-силно. Мирисът бе непоносим; цялото това място бе непоносимо — затвор, от който не можеше да избяга. Знаеше, че не трябва да излизат навън. Ако излезеха, вероятно щяха да ги убият. И Влади не би искал тя да умира, преди да е свършила работата си. Но въпреки това желанието й да се изкачи по желязната стълба и да хукне навън в снега и студа да го търси бе толкова силно, че буквално я разкъсваше. „Прости ми! Прости ми, Господи… толкова ме е страх за него! Моля Те, не ми го взимай! Той е първото истинско нещо, което имам в живота си, първото смислено нещо, което ми се случва. Моля Те, запази ми го. Моля Те! Ще направя всичко, каквото поискаш, ще отида и ще легна в този кръст в осем часа, не ме е грижа, и утре ще направя каквото трябва, само ми го запази. Моля Те! Моля Те!“

Тя не спираше да хлипа и да повтаря безмълвната си молитва. Може би бе стояла така петнайсет минути, може би час — времето бе изгубило значение. Изведнъж пред замъглените й от сълзи очи се спусна сянка. Людмила вдигна глава. Бялата светлина в стаята бе угаснала. Мек, кадифен мрак обгръщаше леглото и стените. Стана й топло, сякаш някой я бе завил с огромно, пухкаво одеяло. Странно — лампите в стаите на бункера бяха автоматични, включваха се сами в момента, в който някой прекрачеше прага им. Вярно, до леглата имаше допълнителни ключове, с които да угасиш преди заспиване, но никой не бе докосвал ключа на стената пред нея.

Докато се оглеждаше объркано, бялата светлина отново блесна в стаята и озари спартанските мебели и белите стени.

После угасна пак.

И пак блесна.

И пак угасна.

И пак блесна.

И накрая остана така — включена, плъзгаща се ярко по свитите й около чаршафа пръсти. Людмила остана известно време неподвижна, свита на леглото после вдигна ръка и изтри подутите си очи. Голяма част от напрежението й се бе смъкнало. Чувстваше странен възторг, като Алиса, стъпваща в страната на Чудесата — онази страна, където можеше да видиш заек да говори, котарак да става напълно невидим, а огромна гъсеница да ти се усмихва насреща и да пуши наргиле.

Всичко бе възможно.

Светлината се включваше и угасваше без никой да я пипа — може да бе просто повреда в системата. Но може и да бе знак, че всичко ще бъде наред. Може и да бе навременен, закачлив отговор на молитвата й.

Тя си пое дълбоко въздух и се изправи. Огледа още веднъж стаята. Вдигна юмрук, допря го до устните си, наведе очи. После излезе.

Боян я чакаше прав във всекидневната.

— Осем без десет е — каза меко. — Хайде, да ходим в стаята на монах Агура.

* * *

Боян бе този, който стоеше по-близо до стената, когато цифрите на електронния часовник на ръката й преминаха от 19:59 на 20:00. Може би и затова той бе този, който пръв бе сграбчен, вдигнат във въздуха и дръпнат към същата тази стена, сякаш привлечен от гигантски магнит. Ръцете му се разпериха встрани и тялото му потъна в издълбания в камъните кръст. Нямаше светлина, нямаше камбанен звън — нищо. Просто невидима ръка, която хвана човека срещу нея и го залепи за стената.

Боян не изглеждаше уплашен — всъщност той очевидно нямаше време да се уплаши, защото в момента, в който тялото му легна в кръста, очите му се затвориха. Чертите му придобиха онова особено, отпуснато изражение на пациент под хипноза. Сякаш бе легнал на кушетка в психиатричен кабинет и лекарят му казваше: „А сега ще се върнеш в миналото. Ще се върнеш в онзи далечен ден, в който е започнало всичко.“

И той се върна.

Върна се там, в зората на битието, в мрака на Началото, още преди първото изплакване на новородената Вселена да е разтърсило безкрая.

И започна да крещи.

Людмила направи крачка назад и се блъсна в стъклената витрина с ръкописите. Витрината се разлюля, изтрака. Тялото на Боян се бе извило назад като опънат лък, лицето му бе така зловещо изкривено, че чертите му не се разпознаваха. От гърлото му се изтръгваха такива викове, че сърцето на Людмила задумка като барабан; ръцете й се изпотиха, причерня й. „Умира! Умира, това нещо зад стената го убива, убива го, но защо, защо, нали Асарих каза да дойдем тук, о боже, не мога да го слушам повече защо крещи така защо…“ Тя стоеше до витрината напълно вцепенена, искаше да направи нещо — или да избяга, или да помогне на Боян, но не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Кошмарните викове отекваха в съзнанието й като снаряди, избухващи току до ушите й — един след друг, един след друг. Сякаш всеки миг някой от тях щеше да я разкъса на две и…

(О, убива го, това нещо го убива, и него, и мен, и всички ни.)

… и тя видя римлянина Гай Алфренус, препускащ със сетни сили към могъщия древен град, сграбчил запенената уста на коня си; препуска, а дъхът му излиза с гъргорещ звук от пронизаното със стрела гърло. Видя го как пада настрани пред крепостната стена, а полуголи мъже с ризници го наобикалят от всички страни. Един от тях взима дисагите му и възкликва: „Това е прислужникът на Марк Улпиус! Ще отида до дома му да му занеса багажа!“ После пред очите й изникна гърчещото се в пламъци тяло на византиеца Акерон Понтус, зад срутващата се Романова порта на Константинопол; и крехкото бледо лице на жена му и треперещите й пръсти, отварящи смачкания пергамент, току-що донесен в дома й. След това видя бившия турски поданик Керем Хусейн, сам в тишината на килията си в Рилския манастир, мятащ се в агония, разкъсван от кървавите образи на миналите си грехове. И накрая видя монах Иван Агура, потънал в пот на леглото си в Катакомбата, със сбръчкано, бледо като платно лице, как се гърчи и плаче: „Направих ли всичко както трябва, Господи? Направих ли го?“

Виковете на Боян спряха.

Свещеникът продължаваше да се извива и да се облива в пот, но вече бе тих. Главата му се отпусна надолу. Тежкото му, мъчително дишане разсичаше тишината на стаята и се сливаше с нейното собствено.

След още няколко минути невидимият магнит го пусна и той се свлече безмълвен на пода до стената.

Людмила хукна напред и коленичи до треперещата фигура на земята. Боян отвори бавно очи. Надигна се на лакът. Зъбите му тракаха. Стисна ги здраво, отвори ги пак, изохка.

— Люси… о, Боже мой… Боже мой… Люси…

— Бояне, добре ли си? — тя посегна, опипа раменете му, гърба му, гърдите му. Никъде не се натъкна на смъртоносните рани, които очакваше. — Добре ли си? Какво стана!?

— Да… добре съм… — очите му изведнъж се напълниха със сълзи. Това я стресна — Боян, за разлика от Влади, със сигурност не бе от мъжете, които плачат. Сълзите стояха ужасно неестествено на лицето му, като несполучлив грим. Въпреки това, бяха там — прозрачни вадички, които се сливаха с потта и капеха върху яката на ризата му. — О, Люси…

— Какво? Какво стана, Бояне? Какво беше това?

— Ужасно беше… така ме болеше… умирах… умирах… о, Господи… умирах…

— Нищо не разбирам!

— И аз не съм разбирал… не съм разбирал нищо… нищичко… но да изпитваш това… колко време… часове? Часове наред… о, майчице! — той закри лице с ръка. Раменете му се разтресоха.

— Бояне… моля те, обясни ми!

— Ще разбереш — прошепна той. — Ще разбереш сама.

И тя разбра.

Тъй като беше жена, разбра дори по-добре от него.

Първата мисъл, която пресече ума й, когато се озова прилепена към кръста в стената, беше: „Раждане! Това е раждане!“

Не го беше изпитвала, но споменът за този акт стоеше в гените й, наследен от хиляди жени преди нея и моментално осъзна, че точно това е, което се случва.

Жестока болка разкъсваше всяка частица от тялото й. Стоеше изопната като лък, готов да пусне стрела към далечна мишена; мускулите й трепереха като разтеглена до краен предел тетива. Нещо огромно, невиждано, се опитваше да излезе от нея. То напираше да се провре през костите, да се промуши между мускулите, да пресече вените и капилярите. В неистовите си усилия да се озове на бял свят, то чупеше, разпукваше и разкъсваше всеки сантиметър плът по пътя си. Беше навсякъде. Измъкваше се през челото й, като Атина, раждаща се от главата на Зевс; проправяше си път като остри тревни стъбла през рохката почва на гърдите, корема, гърба, краката й. Най-концентрирана бе същността му обаче в ръцете, защото, макар цялото й тяло да гореше в огън, дланите й сякаш бяха обгърнати от вряща вулканична лава. Людмила усещаше, че гърлото й се дере от крясъци; усещаше щипещите сълзи, стичащи се по лицето й, реките от пот, обливащи тялото й. Съществото, на което се канеше да даде живот, бе твърде голямо. Невъзможно голямо. С раждането си щеше да я убие. Смъртта й бе цената на съществуването му. Осъзнаваше това, но въпреки предусещането за близкия край и разтърсващите я нечовешки болки, о, каква любов, каква любов изпитваше към идващото на света създание… Тази любов се разливаше по всяка клетка на тялото й, обгръщаше болката и по някакъв начин я смекчаваше. Правеше я дотолкова поносима, че да й позволи да стои и да чака раждането без съпротива; да чака търпеливо, вместо да изкрещи: „Спрете, освободете ме, убийте това чудовище, не мога повече!“ Тя знаеше, че ще издържи до края, защото това, което идваше във вселената, бе нейното собствено „аз“, нейното продължение, но много по-добро — обновено, пречистено, преобразено. То бе изразът на същността й, изразът на всичко, което представляваше.

И си струваше болката. Струваше си смъртта.

Около нея имаше хора. Струваха й се далеч, много далеч — наблюдаваха я някъде отдолу, в краката й, и любовта продължаваше, тази любов, толкова силна и изпепеляваща; и Людмила изведнъж осъзна, че любовта й е насочена към хората. Точно това се раждаше — човешките същества. Те се появяваха, сътворяваха се наново, по-чисти от сълза, по-прекрасни от пролетни слънца и по-велики от докосващи Космоса планински върхове. Хората… хората… хората.

Толкова много ги обичаше.

„Любов, Люси… любов… любов…“

Любов.

Тя се огледа със замъглени от болката очи и хриптящи от недостига на кислород гърди; чу се да повтаря: „Любов… любов!“, после се усети, че хлипа на каменния под в стаята. Беше студено. Свиваше се на земята и трепереше, а над нея се надвесваше бледото, замаяно лице на Боян.

— Люси? — прошепна той.

— Б-бояне… какво… какво беше това… какво… — думите й се пресичаха, изтъняваха, раздирани от хлипанията. Надигна се, протегна ръка, вкопчи я в рамото му.

— Ела. Свърши. Няма повече. Ела, да отидем оттатък.

— Но това… това беше…

— Знам. Ужасно.

— Не, не! Не беше ужасно! О, Бояне, беше… беше прекрасно!

Боян я изгледа объркано. Зъзнеше, сякаш, докато тя бе на стената, той бе бродил някъде далеч, сред огромни полета в странна, непозната снежна страна.

— Да отидем оттатък — промълви той. — Студено е.

* * *

След петнайсет минути двамата седяха сред лилавия уют на всекидневната и държаха по чаша топъл чай. Цареше плътна, унасяща тишина. Людмила бе обзета от страшна умора — имаше чувството, че ако сега легне, ще заспи моментално. Спомни си, че се чувстваше така навремето след тежък цикъл — часовете болка, които преживяваше, направо я смазваха.

— Значи по някакъв начин, се озовахме на Негово място — промълви тя и присви очи от силния аромат на мента от чашата. — Там, където е бил преди две хиляди години. На кръста.

— Да — отвърна Боян. Разтриваше челото си с длан. — Така изглежда.

— Но как? Как се случи това?

— Парчето от Христовия кръст, зад стената… явно има такава сила. Да те връща във времето.

— Да те връща във времето? В тялото на Христос? Докато умира?

— Очевидно — Боян преглътна.

— Невероятно — прошепна тя. Отпи глътка чай и притвори очи от горещината, която се разля в гърлото й.

— Да — потвърди Боян тихо, — и кошмарно.

— Мисля, че разбрах каквото трябваше, Бояне. Имам предвид, нали на стената пишеше: „Легни тук в осем часа и ще разбереш.“ Мисля, че разбрах.

— Да — Боян затвори очи. Стоеше с наведена глава, опрял длан на челото си — и аз.

— Ти какво разбра?

— Какво ли? Ами… не знам, Люси… — глас му бе изтънял, стори й се, че ще се разплаче за втори път тази вечер. „Този път сигурно ще заприлича на неделните карикатури на Олег Спичкин.“, помисли, сещайки се за колегата си хуморист от вестника. — … първо, не знаех, че съществува… че съществува такава физическа болка. Знаеш ли, докато бях болен… нали се сещаш… от сифилиса… много ми беше зле, много се мъчих, но такова нещо… не мога и да го сравня. Това не бих могъл и две минути да изтърпя. А Той е бил така часове. Часове, Люси…

— Това е просто физическа болка — промълви Людмила, — тя отминава. Но това, което се създава от нея… то остава. То е вечно.

— Направил е такова нещо. Един обикновен човек. За нас. Не съм осъзнавал каква жертва е това.

— И ти би го направил. Всеки може. Стига да обичаш достатъчно.

— Каква любов е това… — Боян свали длан и изтри очите си — … не съм я разбирал. Изобщо. И понятие съм си нямал.

— Ето защо значи ние хората можем да се връщаме в Белия праг. — Людмила се взря в прозрачната, зеленикава течност в чашата си — Имам предвид, ако попаднем в Черния. Можем да се връщаме обратно колкото пъти поискаме, нали? Това е така, защото, когато е отнел Собствения си живот, Той е заличил закона на Вселената. И след като законът е престанал да съществува, наказанието ни е отпаднало. Затова сме свободни.

— Да. Точно така.

— Сложил е нас над Себе си. И с това… хем е премахнал Закона, хем всъщност го е утвърдил. Затова е и възкръснал. Как ми се изяснява всичко сега!

— Да. Да.

— А защо ангелите не могат? — тя изведнъж остави чашата на масата. Мислеше за Асарих. — Защо те не могат да се връщат, Бояне? Защо е направил това само за нас?

— Ами… — Боян също остави чашата си — предполагам, защото ангелите са по-близо до Бога. В същото измерение са, виждат всичко ясно. Границата между черното и бялото е съвсем отчетлива за тях — няма как да се объркат. Докато ние… нашата бета-форма ни отделя от Него и можем да се объркаме. Да направим грешка. Затова ни трябва и… прошка.

— А защо не ни е направил и нас като ангелите? Да разграничаваме ясно нещата?

— Защото, Люси, тази крехка плътска обвивка, в която сме… тази наша смъртност и уязвимост… тя ни дава, мисля си… дава ни изключително смирение. Учи ни да се отказваме от егото си по един уникален начин. Това, което ангелите го научават може би за хиляди години, ние го научаваме за един кратък миг на физическо страдание. Ние, стига да останем с Бог, докато сме в бета-формата си, после, в алфа-измерението, ще имаме души, много по-развити от тези на ангелите. Мисля, че ние сме по-възвишеното му и по-успешно творение.

— Сериозно? — прошепна тя.

— Да. Да, така смятам. Сам Бог е приел тази човешка форма, за да ни покаже колко прекрасна е тя. Колко прекрасно е… смирението.

Людмила помълча. Продължаваше да гледа тревистата течност в чашата си.

— Дали има и други такива светове като нашия? — промълви накрая — Имам предвид, светове, различни от алфа-измерението?

— Вероятно има. В цялата тази необятна вселена… би трябвало да има.

— Иска ми се да науча за тях.

— Ще научиш. Ще научим всичко един ден.

Отново тишина в стаята. Долови тихото бучене на хладилника от отворената врата на кухнята. Парещата порцеланова повърхност на чашата сгряваше унасящо пръстите й.

— Чувствам се много изморена — въздъхна Людмила.

— И аз. Ужасно. Искаш ли да си лягаме? Утре имаме задачи за вършене, трябва да се наспим.

— Да. Хайде.

По-късно, сгушена под дебелото вълнено одеяло, Людмила се взираше в мрака. А в кръвта й, като замайващ наркотик, се разливаше любовта.

Този път тази любов не бе само към Влади. Беше и към Боян. Към приятелите й, колегите, другите й познати. Към хората, които бяха построили бункера, за да им бъде от помощ тази вечер; към жителите на цялата държава, на целия континент, на цялата земя. Към всички уникални, невероятни човешки същества.

Людмила осъзна, че това е единственото, което е нужно за изпълнението на задачата й утре.

Любов.

Тя заспа.