Невена Паскалева
Тайната на синия дим (20)

2.
Ритуалът за пречистване

Липса на контрол.

В това се състоеше целият проблем.

Леденият въздух щипеше кожата на лицето му там, където не бе закрита от гъстата черна брада. Марий примижаваше от острата светлина на прожекторите, кръстосващи електричните си длани над жертвената площадка. Пред него, легнали върху дървата, се белееха двете жертви. Веригите притискаха телата им, но не твърде силно, само колкото да ограничат движенията им. Вратовете им бяха открити и от мястото, на което стоеше, той виждаше пулсиращите сини вени под младата кожа.

Колко пъти, докато беше малък, му се бе искало ей така, да легне някъде и някой да забие нож в гърлото му, за да го отърве от мъките?

„Не!“ изсъска Таръс недоволно в главата му. „Не отърваваш тях от мъките им, глупако. Отърваваш света от мъката, която те ще му създадат. Те са точно от тоя тип идеални дечица, които ти се мъчиш да отгледаш в последните пет години. И двамата са расли безгрижно, в свободна среда, с любящи и щедри родители и заплашват да се превърнат в идеални бунтари. Не разбираш ли, Марий, че ако децата не са държани в подчинение като малки, няма как да се държат в подчинение и като големи? Не разбираш ли, че в света, който искам да създам за теб, няма да има място за такива деца?“

Марий усещаше как човешката главова въшка, в която се бе превъплътил черният ангел, пъпли с миниатюрните си крачета по слепоочието му. Засърбя го, стомахът му се сгърчи. Наложи си да не помръдне, въпреки че му се искаше да вдигне ръце и да затърка главата си, за да се отърси от противния натрапник.

„Време е.“, натърти Таръс. „Готов ли си?“

Марий преглътна. Барабаните биеха оглушително зад гърба му. Единият помощник-изпълнител посегна нагоре и измъкна ножа от върха на колоната отдясно на Марий.

Дългото му, току-що наточено острие блесна под кръстосаната светлина.

Липса на контрол.

Когато бе малък, разбра, че не може да контролира родителите си. „Какво ми каза днес майка ти, Марий? Отговарял си й? Обидил си я? Така ли се отнася един християнин към родителите си, момче? В Ада ли искаш да гориш? Искаш цяла вечност да се пържиш в огъня? Това ли искаш?“ И после следваше коланът. До ден-днешен не можеше да забрави този колан — висеше на кукичка в спалнята на родителите му; черен, дебел, кожен, дълъг метър и половина, с блестяща метална тока, която оставяше кървави рани по кожата на гърба и дупето му. Дни наред после не можеше да спи по гръб. Коланът се употребяваше за всяка проява на „грях“ — неизпълнение на къщни задължения; ненаучени уроци или ненаписани домашни; пропускане на молитвата преди ядене; караници със съседски деца или резки думи, отправени към майка му — към баща си той никога не отправяше резки думи, всъщност не смееше дори да вдигне поглед, когато грамадният служител на Обединената църква се намираше в същата стая.

 

 

Когато стана на дванайсет, Марий разбра, че не може да контролира природата. Страховити земетресения разтърсиха целия свят; цунамита заляха крайморските градове, вулкани изригваха и опожаряваха стотици селища; нямаше място под слънцето, което остана незасегнато. Светът буквално трябваше да бъде изграден наново. По време на земетресенията в България петдесет процента от населението и осемдесет процента от инфраструктурата бяха унищожени. Майка му и баща му загинаха. Интересно, че повечето възрастни загинаха в този период — дали защото се жертваха, за да спасят децата си или поради особеностите на физиката си, малките по-лесно намираха укритие, не бе ясно. В крайна сметка държавата се изправи пред гладни, жадни и отчаяни деца без родители, без дом и тук-там останали пълнолетни, от които се очакваше да изградят новото общество. Все пак, реакцията на Европа бе бърза. Във всяка държава, включително и България, се изградиха временни училища и палаткови лагери; появиха се медицински и строителни центрове, в които и най-малките бяха длъжни да помагат. Това бе периодът, в който Марий разбра, че не може да контролира обществото. Беше се измъкнал от терора на родителите си, но сега се изправи пред друг — жестоката борба за оцеляване в нечовешките условия след трагедиите; гладът, студът, безконечната умора от неспирната работа и учене; хулиганите и насилниците, които надделяваха с грубата си сила над по-крехките и чувствителните; неизвестността от бъдещето. Една вечер, малко след като навърши осемнайсет, Марий се покачи на върха на една изоставена сграда в наскоро обособения Затворен квартал, застана на ръба на покрива и се приготви да скочи. Тогава чу глас:

— Чакай, синко.

Стреснат, той се обърна. До него, на ръба на покрива, стоеше баща му. Марий отстъпи назад. Баща му носеше стария си, син работен гащеризон, с който понякога работеше в гаража по колата. Дългата му коса и брада бяха сплъстени и покрити с прах от строежите. Ръцете му бяха черни, като от машинно масло. Той протегна ръка към Марий. Марий се поколеба, после пое ръката му. Нито за момент не се съмняваше, че това, което вижда пред себе си, е реално.

— Какво искаш? — попита.

— Да дойдеш с мен да поговорим.

Баща му го заведе вътре в сградата и седнаха на един изтърбушен диван на първия етаж. Електричество в стаята нямаше, но възрастният мъж махна с ръка и бледо, жълтеникаво сияние озари помещението.

— Трябва да ти се извиня — каза баща му, — държах се несправедливо с теб приживе. Там, където съм сега, ми се откриха много неща. Няма Ад и Рай, момчето ми. Има тирания и свобода. Помниш ли какъв тиранин бях аз, докато бродех по тази жалка земя? Ей такъв тиранин е и Бог в другия свят. Тези, които Го следват, се чувстват така, както се чувстваше ти под моята опека. Аз обаче не избрах тиранията горе. Предпочетох свободата. Дошъл съм, за да ти помогна да я избереш и ти — за да се реванширам за страданията, които ти причиних в миналото.

И Марий разбра, че ако избере свободата, ще получи контрол. Контрол над себе си, над обстоятелствата в живота си, над целия заобикалящ го свят. Това, което винаги бе искал, но никога не бе вярвал, че е постижимо.

Той и баща му си стиснаха ръцете. От този ден нататък, родителят му често го посещаваше и му даваше напътствия. По негова препоръка Марий завърши Духовната семинария и влезе в редиците на Духовната партия. През 2039 Марий бе избран за Министър на Духовенството. Същата вечер, след официалната вечеря, Марий се прибра вкъщи и там, вместо баща му, го чакаше висок млад мъж с черна коса, остри, проблясващи очи и тъмни дрехи.

— Оттук нататък ще ме виждаш в тази ми форма — заяви Таръс, застанал в средата на хола на скъпия министерски апартамент. — Писна ми да се влача като оня прегърбен дядка, баща ти. Отдавна си разбрал, че това не беше всъщност той, нали? Човешките „души“, както ги наричате вие, нямат нашата способност за бета-превъплъщение, така че старият и да искаше, не би могъл да дойде тук да те дундурка.

— Ти ангел ли си? — попита Марий изненадан. Всъщност изпитваше облекчение, че вече няма да вижда „прегърбения дядка“. При цялата подкрепа, която „баща му“ му бе оказвал последните години, ненавистта му към него не бе успяла да изчезне.

— Ангел, тъй вярно — потвърди Таръс, — и ще продължа да ти помагам. Докато и ти ми помагаш, разбира се. Идеята е да се подкрепяме взаимно, докато достигнем накрая до общата ни цел.

— И тя е…? — попита Марий.

— Ами помисли малко и ми кажи сам.

— Контрол? — отвърна Марий.

— Таръс се засмя и го потупа по рамото.

— Контрол, да, млади ми министре. Контрол над всичко и всички — до живот!

Марий също се засмя. Новият образ на покровителя му определено му допадаше.

Марий бързо установи колко стремително се е разширило влиянието му в новата му обществена роля. Той буквално отговаряше за всичко, случващо се в държавата. Всеки закон или промяна на закон, подготвян в другите министерства, задължително минаваше през неговото, където бе обработван и коригиран при нужда. Различните класове духовни служители, наблюдавани от него, следяха отблизо личния и социалния живот на гражданите, управляваха действията на полицията и армията, ръководеха изграждането на инфраструктурата, оформяха цялостния лик на съвременното общество.

Той прояви завидни тиранични способности в новия си пост и под негово ръководство Духовенството бавно, но сигурно, затягаше още повече хватката си около държавата. Възползваше се без угризения от новата си власт и за лични нужди. Повечето от тези лични нужди бяха одобрявани от Таръс. Веднъж обаче Марий се натъкна на съдебно дело, заведено срещу родители, които упражнявали системен физически тормоз над единственото си дете. Марий моментално отпусна щедри суми на съдията, за да получат обвинените най-суровата присъда, а детето успя да настани в много добро приемно семейство. Това бе първият случай, след който Таръс го порица и го помоли учтиво да не се занимава повече с подобни неща. Марий не му обърна внимание. Той насочи поглед към социалните домове. Само за една година успя да ги реновира до основи и създаде в тях условия, на които и най-богатият би завидял. Стартира фондации за малтретирани непълнолетни, самият лично ходеше на срещи и семинари, където говореше надълго и нашироко за необходимостта от подкрепа за най-малките членове на обществото. Таръс започна да му прави сериозни забележки. „Имаш слабост, Марий, и тя ще ти попречи. Внимавай накъде си тръгнал, Марий. Няма да те изведе на добри места тоя път.“ Марий продължаваше да не му обръща внимание. Започна да чете детски книги. Зимата на 2043 прочете „Царят в кутия“. Когато я завърши, дълго време стоя, вгледан в затворените й страници. Въпреки модерната, плътна дограма, обвиваща прозорците и вратите на апартамента му и работещото до дупка парно, внезапен студ запълзя към тялото му и се плъзна по кожата му, карайки го да настръхне. „Не, не е така!“, помисли той внезапно, в опит да прогони обзелия го ужас. „Няма празнота, вече няма! Аз открих сигурността. Имам подкрепа. Имам приятел. И докато го следвам, моята кутия ще е пълна. Аз ще виждам царя и той ще върши чудеса за мен!“

В същия миг Марий видя синия дим.

Отначало бе на тънка струйка, която изпълзя от страниците и обви гальовно кафявата корица. После димът тръгна нагоре, разшири се, заприлича на пламък, светещ с небесна светлина. Докосна кожата му, навлезе в порите му, пропи се в кръвта му. Марий изпита невероятна възбуда; обхваналия го студ се замени с горещина; цялото му тяло се разтърси като в оргазъм, той се просна замаян на леглото и затвори очи.

Спа най-дълбокия сън в живота си, а когато се събуди, се намираше в приказка.

— Започва вторият, заключителен етап от задачата ни — уведоми го Таръс на другия ден. Марий седеше замаян на креслото до него, все още неспособен да повярва с каква сила се бе сдобил преди часове — и той е премахването на всички, които биха могли да се надигнат срещу установения ред. Искаш ли цялата власт за себе си, Марий? До края на живота ти? Искаш ли да имаш целия контрол? Искаш ли да направим така, че светът да се управлява от стотина души, един от които да си самият ти?

Марий кимна утвърдително.

— Добре — каза Таръс, — тогава ще те запозная със съмишлениците ти.

Още същата вечер, във вилата му в Симеоново, се проведе първата му среща с Петър Доневски и Кирил Дерев. Разбира се, те бяха обществени лица и Марий ги бе виждал и контактувал с тях и преди. Но този път контактът бе различен. Тази вечер за първи път Марий се почувства сред приятели, сред свои хора.

И приказката продължи.

Таръс му позволяваше да използва новопридобитите си сили, но умерено, за упражнение. Отново повечето от случаите, в които ги използваше, предизвикваха аплодисментите на черния ангел. Само че Таръс продължаваше да се нахвърля гневно върху него, ако Марий ги използваше, за да спасява деца. А Марий го правеше. Не спираше, въпреки непрестанните и все по-сурови предупреждения на Таръс. Накрая ангелът, естествено, се бе принудил да го докара до сегашната ситуация. „Или преминаваш през това изпитание и запазваш силата си и подкрепата ми.“, каза му Таръс ледено вечерта преди Събора. „Или губиш силата си и те зарязвам да се оправяш сам. Махаш се от очите ми, да видим Бог колко ще ти помогне. Толкова, колкото ти помагаше, преди да се появя аз, предполагам.“

Да. Марий предполагаше същото и затова сега седеше пред жертвената клада и не помръдваше. Не помръдваше, въпреки че му се искаше да смъкне златната корона от главата си, да я запрати с все сила през площада и да хукне да бяга колкото му държат краката. Не помръдваше, въпреки че му се искаше да сграбчи проклетата въшка, пъплеща по главата му и да я стисне в дланта си, докато не я чуе да изпука.

Не помръдваше, въпреки че докато гледаше крехките телца, проснати върху дървените трупи, усещаше как леденият въздух забива острите си нокти в очите му и от тях капят кървави сълзи. Усещаше как тези сълзи се стичат и замръзват по бузите му, но не смееше да помръдне дори, за да ги изтрие.

Барабаните забиха още по-силно. Помощник-изпълнителят отдясно подаде ножа на Марий. Марий вдигна вледенената си ръка и стисна дръжката му в дланта си.

Сякаш бе хванал бомба със закъснител, която всеки миг щеше да избухне в лицето му.

Помощник-изпълнителят отляво свали другия нож и също му го подаде. Марий го пое с лявата си ръка. Такъв бе ритуалът — първо с лявата, после с дясната ръка. После заобикаляш и повтаряш действията си от северната страна.

Кой ненормален езичник, по дяволите, бе измислил тази глупост? Ритуалът се базираше на някакви древни индоевропейски практики, чиито смисъл така и не бе проумял изцяло, въпреки изчетената литература по въпроса.

Носещата се из въздуха протяжна музика се усили неистово, заприлича му на писъците на прокълнатите души в Ада, които често бе сънувал като малък след побоищата от баща му. После последва рязък, единичен удар на барабана.

После тишина.

Тишина на площада, тишина в града, тишина в цялата вселена.

Марий затвори очи. Отвори ги отново. Пристъпи до кладата, наведе се напред. Вдигна ножа.

Тънките сини вени пулсираха пред очите му като кипящи от живот морски течения. Морският живот, вечния живот — той щеше да го прекъсне. Да го спре завинаги.

„Убий ги!“ изсъска Таръс в ума му. „Убий ги!“

Марий си пое дъх и замахна.

И после кръв. Кръв по ръцете му, лицето, расото. Кръв, стичаща се по натрупаните върху платформата грапави дървета. Ехтене на бурни аплодисменти от публиката подобно на пляскането на криле на черни гарвани във въздуха. Тихият, доволен глас на Таръс в главата му: „Браво.“

Площадът лежеше безмълвен и бездиханен в краката му. Зад оградата се издигаха върховете на ниските блокове и голите клони на дърветата, вяло превити под натиска на далечния, сив хоризонт. Небето се отпускаше над него като тялото на огромна, мъртва птица.

И собственото му сърце сякаш бе спряло да тупти.