Брандън Сандърсън
Сияйни слова (81)

58
Никога вече

„И тъй, Мелиши се оттегли в шатрата си и реши да погуби Пустоносните на следния ден, ала нощта му представи друга стратегема, свързана с единствените по рода си способности на Обвързващите; и бидейки притиснат да бърза, не можа да засвидетелства в подробност своя процес; той бе свързан със самото естество на Вестителите и техните божествени длъжности, един белег, който само Обвързващите можеха да посрещнат.“

Из „Сияйни слова“, глава 30, страница 18

— Елокар, капитан Каладин е мъж на честта! — кресна Далинар и посочи застаналия наблизо Каладин. — Единствен той отиде да помогне на синовете ми.

— Нали това му е работата! — тросна се кралят.

Каладин седеше на стол в покоите на Далинар в лагера и слушаше с безразличие. Не отидоха в двореца. Каладин не знаеше защо.

Тримата бяха сами.

— Той обиди един върховен господар пред целия двор — занарежда Елокар, докато крачеше край стената. — Той дръзна да предизвика човек, който стои толкова над него, че в пропастта помежду им може да се побере цяло кралство.

— Беше завладян от мига — възрази Далинар. — Бъди разумен, Елокар. Та той току-що помогна за победата над четирима Броненосци!

— На арената за дуели, където беше поканен да помага — натърти Елокар и вдигна ръце. — Продължавам да не съм съгласен с допускането тъмноок да се дуелира с Броненосец. Ако ти не ме беше възпрял… Ба! Няма да подкрепя това, чичо. Няма. Прости войници да предизвикват нашите най-висши и най-важни генерали? Това е лудост.

— Казаното от мен е вярно — прошепна Каладин.

— Не говори! — викна Елокар, спря да крачи и насочи показалец към него. — Ти провали всичко! Загубихме възможността да се разправим със Садеас!

— Адолин отправи предизвикателството — отвърна Каладин. — Нали Садеас не може да го пренебрегне.

— Не може я — кресна Елокар. — Той вече отговори!

Каладин се свъси.

— Адолин не получи възможността да определи кога да е двубоят — обясни Далинар и изгледа Каладин. — Веднага щом се измъкна от арената, Садеас прати вест, че е съгласен да се дуелира с Адолин — до една година.

Една година? Каладин усети празнота в стомаха си. Докато тази година мине, имаше възможност дуелът вече да не е от значение.

— Той се измъкна от примката — продължи Елокар и заръкомаха. — Ние се нуждаехме от онзи миг на арената, за да го заковем, да го посрамим в бой! Ти, мостови, открадна този миг.

Каладин сведе глава. Да не беше окован, щеше да се изправи срещу тях. Ала веригите студенееха около глезените и го държаха на стола.

Помнеше такива окови.

— Ето какво получаваш, чичо, когато поставяш един роб начело на нашата гвардия. В името на Бурите! Какво си мислеше? А и на мен къде ми беше умът, та ти позволих?

— Видя го как се бие — тихо продума Далинар. — Добър е.

— Бедата не е в умението му, а в дисциплината му! — кралят скръсти ръце. — Екзекуция.

Каладин рязко вдигна глава.

— Не ставай смешен — възрази Далинар и пристъпи до стола на Каладин.

— Това е наказанието за оклеветяване на върховен господар. Такъв е законът.

— Като крал, ти можеш да помилваш виновния във всяко престъпление — уточни Далинар. — Не ми казвай, че наистина искаш този мъж да увисне на въжето след онова, което стори днес.

— Би ли ме спрял? — попита Елокар.

— Не бих те подкрепил, това е сигурно.

Елокар прекоси стаята и застана точно до Далинар. За миг сякаш забравиха за Каладин.

— Аз крал ли съм?

— Разбира се.

— Но ти не се държиш с мен като с крал. Ще ти се наложи да вземеш решение за нещо, чичо. Няма повече да те оставям ти да управляваш, а аз да съм твоя марионетка.

— Аз не…

— Казвам, че момчето ще бъде екзекутирано. Какво казваш ти?

— Бих казал, че ако опиташ това, ще ме превърнеш в свой враг, Елокар.

Далинар се напрягаше.

Само опитай да ме екзекутираш…, помисли Каладин. Само опитай.

Двамата се гледаха дълго. Най-сетне Елокар отмести очи.

— Затвор.

— За колко време? — попита Далинар.

— Колкото аз кажа! — заяви кралят, махна с ръка и се отправи към изхода. Там спря и предизвикателно погледна Далинар.

— Много добре — рече Далинар.

Кралят излезе.

— Лицемер — изсъска Каладин. — Тъкмо той настояваше да ме поставите начело на неговите телохранители. И сега Ви обвинява?

Далинар въздъхна и приклекна до Каладин.

— Днес ти направи чудо. Като защити синовете ми, оправда моето доверие в теб пред целия двор. За нещастие, после захвърли всичко това.

— Той ме попита за дар! — сопна се Каладин и вдигна окованите си ръце. — Явно го получих.

— Попита Адолин. Ти знаеше с какво сме се захванали, войниче. Чу плана по време на разговора ни онази сутрин. И го провали заради собственото си дребнаво отмъщение.

— Амарам…

— Не знам откъде си си втълпил това нещо за Амарам, обаче трябва да престанеш. Проверих разказа ти, след като привлече вниманието ми към случилото се за пръв път. Седемнадесет свидетели ми казаха, че Амарам е спечелил меча си едва преди четири месеца, дълго след като ти си станал роб, както сочат документите ти.

— Лъжи.

— Седемнадесет човека — повтори Далинар. — Светлооки и тъмнооки. Освен това имам и думата на мъж, когото познавам от десетилетия. Не си прав за него, войниче. Направо грешиш.

— Ако е толкова честен — прошепна Каладин, — защо не се би той за спасяването на Вашите синове?

Далинар си замълча.

— Няма значение — продължи Каладин и отмести поглед. — Вие ще позволите на краля да ме хвърли в затвора.

— Да — отговори Далинар и се надигна. — Елокар е сприхав. Успокои ли се, аз ще те освободя. Засега ще е най-добре да разполагаш с време да размислиш.

— Трудно ще им бъде да ме принудят да вляза в затвора — тихо рече Каладин.

— Ти слушаше ли изобщо? — внезапно ревна Далинар.

Каладин се облегна в стола и се облещи, когато Далинар се приведе със зачервено лице и го улови за раменете, сякаш се канеше да го разтърси.

— Не си ли усетил какво се задава? Не си ли видял разприте в кралството? Нямаме време за това! Нямаме време за игри! Престани да се държиш като дете и започвай да се държиш като войник! Ти ще идеш в затвора, при това ще идеш с радост. Това е заповед. Вече и на заповеди ли не се подчиняваш?

— Аз… — заекна Каладин.

Далинар се изправи и разтри слепоочията си.

— Мислех, че сме пипнали Садеас. Мислех, че може би ще успеем да го лишим от опора и да спасим кралството. Сега не знам какво да правя. — Обърна се и тръгна към вратата. — Благодаря ти, че спаси синовете ми.

И остави Каладин сам в студената каменна стая.

* * *

Торол Садеас затръшна вратата на покоите си. Отиде до масата и се надвеси над нея, опрял длани на повърхността и вторачен в разреза, който беше направил със Заклеващия.

Капка пот тупна точно до тази цепнатина. Удържа се да не затрепери по целия път до своя безопасен лагер — даже успя да надене усмивка на лицето си. Не показа да е угрижен, дори когато диктуваше на жена си отговора на предизвикателството.

А през цялото време някъде в ума му един глас му се присмиваше.

Далинар. Далинар почти го надхитри. Ако това предизвикателство беше подкрепено, Садеас скоро щеше да се озове на арената срещу човек, който току-що надви не един, а четирима Броненосци.

Седна. Не търсеше вино. Виното караше човек да забравя, а Садеас не искаше да забрави това. Не биваше никога да го забравя.

Колко приятно щеше да бъде един ден да забие собствения Меч на Далинар в гърдите му. Бурята да го отнесе. И като си помислиш, че почти му беше жал за някогашния му приятел. И сега Далинар му поднесе това. Как беше станал толкова ловък?

Не, рече си Садеас. Не беше ловкост. Беше късмет. Чисто и просто късмет.

Четирима Броненосци. Как? Дори и с помощта на онзи роб, вече беше явно, че Адолин най-сетне се превръща в мъж, какъвто някога беше баща му. Това изпълваше Садеас с ужас, защото някогашният Далинар — Тоягата — бе до голяма степен силата, която обедини кралството.

А ти не искаше ли тъкмо това?, запита се Садеас. Да го пробудиш?

Не. По-дълбоката истина беше, че Садеас не искаше Далинар да се връща. Искаше да отстрани стария си приятел, при това вече от месеци, независимо дали му се щеше да си го признае, или не.

Не след дълго вратата на кабинета се отвори и вътре се промъкна Иалаи. Като го видя потънал в мисли, тя спря на прага.

— Впрегни всичките си доносници — каза Садеас и вдигна очи към тавана. — Всички съгледвачи, с които разполагаш, всички известни ти източници. Намери ми нещо, Иалаи. Нещо, с което да го раня.

Тя кимна.

— А после — продължи Садеас — ще стане време да използваме онези убийци, които ти внедри.

Трябваше да се погрижи Далинар да бъде отчаян и наранен, да е сигурен, че за останалите той ще изглежда съсипан и рухнал.

И тогава щеше да сложи край.

* * *

Не след дълго войниците дойдоха за Каладин. Войници, които той не познаваше. Държаха се почтително, докато го освобождаваха от стола, макар да оставиха белезниците на ръцете и краката му. Единият го поздрави с вдигнат юмрук — знак на уважение. Остани силен, казваше този юмрук.

Каладин сведе глава и потътри крака с тях. Водеха го през лагера, пред очите и на войници, и на писари. Сред тълпата съгледа няколко униформи на Мост Четири.

Стигна до затвора в далинаровия лагер. Тук войниците излежаваха присъди за сбивания и други престъпления. Затворът беше малка сграда с дебели стени и без прозорци.

Вътре, в едно обособено отделение, вкараха Каладин в килия с каменни стени и врата от стоманени пръти. Заключиха го и го оставиха с оковите.

Каладин приседна на каменна пейка и зачака, докато Сил най-сетне се появи.

— Това става — каза й той, — когато се довериш на светлооките. Никога вече, Сил.

— Каладин…

Той затвори очи, обърна се и легна на студената каменна пейка.

Отново беше в клетка.