Брандън Сандърсън
Сияйни слова (51)

I-6
Захел

Наблизо имаше някой.

Захел се събуди, отвори очи и веднага усети, че някой приближава килията му.

Проклятие! Беше нощ. Ако поредният светлоок хлапак, когото е отпратил, е дошъл да се моли… Той проръмжа на себе си и стана от кревата. Твърде, твърде стар съм за това.

Отвори вратата и съзря нощната арена на тренировъчната площадка. Въздухът бе влажен. И, да. Беше дошло едно от онези проклятия, въоръжено до зъби, и си търсеше къде да си го изкара. Проклети работи.

Младият мъж, протегнал ръка да почука, отскокна изненадано от отварящата се врата. Каладин, мостовият, станал телохранител. Човекът с духчето, което Захел усещаше да се навърта постоянно наоколо.

— Приличаш на самата смърт — изстреля Захел към момчето. Дрехите на Каладин бяха окървавени, а униформата — разкъсана от едната страна. Десният ръкав липсваше.

— Какво стана?

— Покушение срещу живота на краля — тихо изрече момчето. — Няма и два часа оттогава.

— Хъм.

— Остава ли в сила предложението ти да се науча да се сражавам с Меч?

— Не.

Захел затръшна вратата. Обърна се и тръгна към кревата си.

Момчето бутна вратата, разбира се. Проклети монаси. Гледаха на себе си като на собственост и не можеха да притежават нищо, та затова бяха решили, че не им трябват и ключалки на вратите.

— Моля — започна момчето. — Аз…

— Хлапе — отвърна Захел и отново се обърна към него. — В тази килия живеят двама души.

Момчето се намръщи и изгледа единия креват.

— Първият — започна Захел — е кисел учител по фехтовка със слабост към хлапета, които са затънали до шията. Той излиза денем. Вторият е много, много кисел учител по фехтовка, за когото всичко и всички са предмет на пълно презрение. Той се показва, когато някой глупак го събуди в някакъв невъобразим час на нощта. Предлагам ти да питаш първия, а не втория. Разбрано?

— Разбрано — изрече момчето. — Ще се върна.

— Добре — отвърна Захел и седна на кревата си. — И не бъди целият зелен.

Момчето се спря на вратата.

— Да не бъда… хъм?

Глупав език, помисли си Захел, докато се намърдваше в леглото. Въобще няма уместни сравнения.

— Просто остави привичките си и ела да се учиш. Не ми харесва да тупам по-млади от мен хора. Така се чувствам като побойник.

Хлапето изръмжа и затвори вратата. Захел придърпа одеялото си — проклетите монаси имаха само по едно — и се обърна в леглото си. Докато заспиваше, очакваше един глас да заговори в ума му. Разбира се, такъв нямаше.

Нямаше го от години.