Брандън Сандърсън
Сияйни слова (58)

38
Тиха буря

„А когато Бягащите по Вятъра бяха въвлечени по този начин, възникна събитието, което беше споменато: а именно, откриването на някакво зло нещо или присъствие. Но Авена не загатва дали това е някакво непокорство на последователите на Сияйните, или има външен произход.“

Из „Сияйни слова“, глава 38, страница 6

— Съжалявам за загубата ви — каза Шалан. — Донесох онези вещи на Ясна, които съумях да спася. Хората ми отвън ги пазят.

Установи, че е изненадващо трудно да говори равно. Скърбеше за Ясна със седмици, докато пътуваше, ала когато заговори за смъртта й — когато си припомни онази ужасна нощ — чувствата я връхлетяха като вълни и заплашиха отново да я погълнат.

Спаси я образът, който бе нарисувала за себе си. Днес Шалан можеше да е тази жена — и тя, макар и не безчувствена, бе способна да се справи със загубата. Съсредоточи се върху мига и върху задачата си — особено върху хората, които стояха пред нея. Далинар и Навани Колин.

Върховният принц беше досущ както тя очакваше: мъж с открити черти, с къса черна коса, посребряла по слепоочията. Заради колосаната си униформа изглеждаше като единственият човек в залата, който знае какво е битка. Питаше се дали драскотините по лицето му се дължат на кампанията срещу паршендите. Навани изглеждаше като Ясна след двадесет години, все още красива, но с майчинско излъчване. Шалан никога не би могла да си представи Ясна като майка.

Докато Шалан приближаваше, Навани се усмихваше, ала сега ведростта изчезна. Хранела е надежда за дъщеря си, помисли Шалан, когато Навани приседна на съседното кресло. А аз току-що я смазах.

— Признателен съм, че ни донесохте тези новини — отговори Сиятелният господар Далинар. — По-… добре е да имаме потвърждение.

Ужасно беше. Не просто да си припомняш смъртта, а и да смазваш други с нея.

— Разполагам със сведения за вас — додаде Шалан, като се стараеше да е ненатрапчива. — За нещата, върху които Ясна работеше.

— Още нещо за паршите ли? — сопна се Навани. — Гръм да го удари, тази жена беше твърде запленена от тях. Откакто си науми, че тя е виновна за смъртта на Гавилар.

Това пък какво беше? Шалан никога не бе и чувала за тази страна на нещата.

— Проучванията й могат да почакат — продължи Навани. Очите й гледаха сурово. — Искам да знам точно какво се е случило, когато смятате, че сте я видели да умира. Точно както го помните, момиче. Без да пропускате и една подробност.

— Може би след срещата… — обади се Далинар и положи длан на рамото й. Докосването беше изненадващо нежно. Та нали това беше братовата му жена? И този поглед — семейна привързаност ли показваше или нещо повече?

— Не, Далинар. Сега. Ще го чуя сега.

Шалан пое дълбоко дъх и се подготви да започне. Постара се да прояви твърдост и да не се поддава на чувствата. С учудване установи, че се владее. Докато събираше ума си, забеляза как един рус младеж я наблюдава. Навярно беше Адолин. Хубавец, както се говореше. Носеше синя униформа като баща си. Ала неговата беше някак… стилна? Това ли беше правилната дума? Хареса й как малко рошавата му коса не приляга на изрядното облекло. Така той изглеждаше по-истински, не като картина.

Отново се обърна към Навани.

— Събудих се посред нощ от викове и мирис на дим. Отворих вратата и видях непознати мъже, струпани пред каютата на Ясна, която се намираше срещу моята. Тялото й лежеше на пода и… Сиятелна, аз видях как я пронизаха в сърцето. Съжалявам.

Навани се напрегна и отметна глава, като че някой я беше зашлевил.

Шалан продължи да говори. Стараеше се да каже на Навани възможно най-много верни неща. Ала очевидно не можеше да сподели за Тъкането на Светлина и за Превръщането на кораба, поне не засега. Обясни, че се е затворила в каютата си — предварително подготвена лъжа.

— Чух викове горе, на палубата. Като че хората биваха екзекутирани един по един. Осъзнах, че единствената надежда, която мога да им дам, е някаква криза за нападателите. Бях взела една факла, затова подпалих кораба.

— Подпалихте кораба? — ужаси се Навани. — Докато дъщеря ми лежеше в несвяст?

— Навани — продума Далинар и я стисна за рамото.

— Обрекли сте я — каза тя и се втренчи в Шалан. — Ясна не би могла да се спаси с плуване като другите. Тя…

— Навани — повтори Далинар, този път по-твърдо. — Детето е постъпило правилно. Надали очакваш сама да влезе в бой с група мъже. А и каквото е видяла… Ясна не е била в несвяст, Навани. Вече е било твърде късно да се направи нещо за нея.

Навани пое дълбоко дъх. Видимо се бореше да овладее чувствата си.

— Извинете ме… Не съм на себе си в момента, не разсъждавам разумно. Благодаря… благодаря Ви, че ни донесохте вест. — Тя се изправи. — А сега ме извинете.

Далинар кимна и я остави да излезе с известно достойнство. Шалан отстъпи и сключи ръце пред себе си. Докато гледаше как Навани си отива, се чувстваше някак безсилна и странно засрамена. Не беше очаквала да мине особено добре. Така и стана.

Използва момента да провери Шарка, който стоеше върху полите й, невидим. Дори и някой да го забележеше, щеше да го вземе за мотив в тъканта на роклята — стига той да се подчиняваше и да стоеше без да мърда или да говори.

— Предполагам, че пътуването Ви е било същинско изпитание. Корабокрушение в Мразовитата земя?

— Да. За щастие, натъкнах се на един керван и пътувах с него дотук. За жалост трябва да кажа, че срещнахме и разбойници, но бяхме спасени от навременната поява на неколцина войници.

— Войници ли? — учуди се Далинар. — Под чие знаме?

— Не казаха. Приемам, че по-рано са били на Пустите равнини.

— Дезертьори?

— Не ги разпитвах за подробности, Сиятелни господарю. Но им обещах помилване за минали престъпления заради благородните им действия. Те спасиха десетки хора. Всички в кервана могат да свидетелстват за тяхната храброст. Подозирам, че са търсели изкупление и възможност да започнат отначало.

— Ще се погрижа кралят да подпечата помилването им. Подгответе ми списък. Когато бесят войници, винаги имам усещането за похабяване.

Шалан си отдъхна. Справила се бе с една от задачите.

— Има и още един деликатен въпрос, който трябва да обсъдим, Сиятелни господарю — продължи Шалан. Двамата се обърнаха към Адолин, който небрежно се помайваше недалеч. Той се усмихна.

Много хубава усмивка, наистина.

Когато Ясна за пръв път й обясни за условния годеж, интересът на Шалан беше напълно отвлечен. Брак в могъщ алетски дом? Съюзници на братята й? Узаконяване на положението им и начин да продължи да работи с Ясна за спасяването на света? Всичко това й се струваше прекрасно.

Докато гледаше усмивката на Адолин обаче, тя не мислеше за нито едно от тези преимущества. Болката от това, че говори за Ясна, не избледня напълно, ала й беше лесно да не й обръща внимание в присъствието на Адолин. Усети как се изчервява.

Това може и да е опасно, отсъди тя.

Адолин приближи. Жуженето на разговорите им предоставяше уединение сред тълпата. Той беше намерил някъде чаша оранжево вино за нея, та й я поднесе.

— Шалан Давар?

— Хъмм. — Тя ли беше? Добре де. Взе чашата. — Да?

— Адолин Колин — представи се той. — Със съжаление научавам за сполетелите Ви беди. Ще трябва да говорим с краля за сестра му. Мога да Ви го спестя, ако позволите да го кажа вместо Вас.

— Благодаря, но предпочитам да се срещна с него лично.

— Разбира се — откликна Адолин. — Що се отнася до нашия… ангажимент. Имаше много повече смисъл, докато бяхте повереница на Ясна, нали?

— Навярно.

— Но след като сте тук, може би трябва да излезем на разходка и просто да видим как върви.

— Обичам разходките — отвърна Шалан. Глупачка. Бързо кажи нещо остроумно. — Хмм. Хубава коса имате.

Част от нея — обучената от Тин част — изстена.

— Коса? — учуди се Адолин и се попипа по главата.

— Да — отвърна Шалан, докато се мъчеше да накара ленивия си ум да заработи. — В Я Кевед не виждаме често руса коса.

— Някои я смятат за белег за нечиста кръв.

— Забавно. Казват същото и за мен заради косите ми — каза Шалан и се усмихна. Стори й се правилно, понеже и Адолин се усмихна в отговор. Думите й не бяха най-духовитите, ала сигурно не беше толкова зле, щом той се усмихваше.

Далинар се прокашля. Шалан премигна. Напълно бе забравила за присъствието на Върховния принц.

— Адолин — рече той, — донеси ми вино.

— Татко? О. Е, добре тогава.

И се оттегли. В името на очите на Аш, хубав беше. Шалан се обърна към Далинар, който, хмм, не беше хубав. Вярно, открояваше се, обаче носът му беше счупен по някое време, а и самото му лице не беше извадило голям късмет. И драскотините не го правеха по-красив.

Всъщност, беше си направо заплашителен.

— Ще разбера повече за Вас — тихо подзе Далинар. — Какво точно е положението на Вашето семейство и защо нямате търпение да се обвържете със сина ми.

— Семейството ми бедства — отговори Шалан. Струваше й се, че с този мъж е най-добре да бъде честна. — Баща ми е мъртъв, но хората, на които дължим пари, още не знаят. Не съм се замисляла за обвързване с Адолин, докато Ясна не го предложи. Ала ако получа възможността, ще я грабна с готовност. Ако се омъжа във Вашия дом, моето семейство ще получи закрила.

Все още не знаеше какво да прави с Превръщателя, който братята й трябваше да върнат. Едно по едно.

Далинар изръмжа. Не очакваше тя да е толкова пряма.

— Значи не можете да предложите нищо.

— От нещата, които Ясна ми е казвала за Вашите възгледи, не останах с впечатлението, че паричните или политическите изгоди, които бих могла да Ви предложа, са от първостепенно значение за Вас. Ако целяхте подобен съюз, отдавна да сте оженили принц Адолин. — Шалан сама потръпна от откровеността си. — При цялото ми уважение, господарю.

— Не се докачам. Харесва ми хората да са прями. Това, че просто искам синът ми да има думата, не означава, че съм против една изгодна женитба. За жена от незначителна чуждестранна фамилия, която признава, че семейството й е в отчаяно положение и не носи нищо в този брак?

— Не казах, че не мога да предложа нищо. Сиятелни господарю, колко повереници е имала Ясна Колин през последните десет години?

— Нито една, доколкото ми е известно — призна Далинар.

— А известно ли Ви е на колко е отказала?

— Имам някаква представа.

— А мен взе. Възможно ли е това да не е доказателство какво предлагам?

Далинар кимна бавно.

— Засега ще запазим условния годеж. Причината, поради която поначало се съгласих, си остава — искам Адолин да бъде недостъпен за онези, които биха го използвали с политическа цел. Ако някак можете да убедите мен, Сиятелната Навани, и — разбира се — самия младеж, можем да го превърнем в официален годеж. Междувременно, ще Ви дам служба сред по-дребните ми чиновници. Можете да се докажете там.

Макар и щедро, това предложение беше като въже, което се омотава около нея. Издръжката на подобен дребен пост щеше да й стига да преживява, но не беше нещо, с което човек може да се похвали. Пък и несъмнено Далинар щеше да я държи под око. Погледът му беше плашещо проницателен. Шалан нямаше и да мръдне, без да му докладват за това.

Добрината на Далинар щеше да се превърне в затвор.

— Щедър сте, Сиятелни господарю, но аз всъщност имам…

— Далинар! — провикна се някой от присъстващите. — Ще подновим ли срещата по някое време днес, или ще ми се наложи да поръчам подобаваща вечеря?

Далинар се обърна към някакъв пълничък брадат мъж в традиционно облекло — роба с отворена предница, свободна риза и военна пола такама. Върховният принц Себариал, прецени Шалан. Ясна го описваше като противен и непотребен човек. Намерила беше по-добри думи дори за Върховния принц Садеас, макар да отбелязваше, че не заслужава доверие.

— Добре, добре, Себариал — отговори Далинар, остави Шалан и се упъти към местата за сядане в центъра на залата. Седна на стола до писалището. Горд на вид мъж с голям нос се настани до него. Трябва да беше Елокар, кралят. Оказа се по-млад от представата на Шалан. Защо Себариал поиска подновяването на срещата от Далинар, а не от краля?

В следващите мигове подготовката на Шалан беше подложена на изпитание — високопоставени мъже и жени се настаняваха в разкошните столове. До всеки имаше малка масичка, а зад масичката — старши слуга за важните задачи. Множество паршенди имаха грижата масите да са отрупани с вино, ядки, пресни и сушени плодове. Шалан потреперваше всеки път, когато някой парш минеше край нея.

Отброяваше Върховните принцове на ум. Садеас лесно се разпознаваше — поруменял от веничките под кожата, като баща й, след като пийнеше. Останалите му кимнаха и го оставиха да седне пръв. Явно извикваше толкова уважение, колкото и Далинар. Съпругата му Иалаи имаше тънка шия, широка уста с плътни устни и щедър бюст. Ясна беше написала, че е проницателна като мъжа си.

Двама Върховни принцове се настаниха от двете им страни. Единият беше Аладар, прочутият дуелист. В бележките на Ясна нисичкият мъж се споменаваше като могъщ принц, почитател на риска и известен с любовта си към залагането в онези игри, които светилищата забраняваха. Аладар и Садеас бяха във видимо приятелски отношения. А не бяха ли врагове? Чела беше, че често се карат за земи. Е, това явно бе минало. Сега изглеждаха единни пред Далинар.

С тях бяха Върховният принц Рутар и съпругата му. Ясна ги смяташе едва ли не за джебчии, но предупреждаваше, че са опасни опортюнисти.

Като че залата беше разположена, щото всички да гледат тези две групировки. Кралят и Далинар срещу Садеас, Рутар и Аладар. Явно откакто Ясна беше водила бележки, политическите съюзи се бяха изменили.

Залата притихна. Явно никой не се интересуваше, че Шалан гледа. Адолин се разположи до баща си заедно с някакъв младеж с очила. Празното място навярно беше на Навани. Шалан внимателно заобиколи стаята — беше пълно със стражи, адютанти и дори неколцина Броненосци. Така тя излезе от погледа на Далинар, та да не би той да я забележи и да я отпрати.

Сиятелната господарка Яйла Рутар сключи ръце, приведе се напред и заговори първа.

— Ваше Величество, опасявам се, че днешният ни разговор се върти в кръг и не постигаме нищо. Разбира се, Вашата безопасност е основната ни грижа.

От другата страна на насядалите в кръг Върховни принцове Себариал изсумтя шумно, докато дъвчеше парчета пъпеш. Всички подчертано не обръщаха внимание на безочливия брадат мъж.

— Да — рече Аладар. — Убиецът в бяло. Трябва да направим нещо. Няма да седя в двореца си и да чакам да ме убие.

— Той изтребва принцове и крале в целия свят! — додаде Рутар. Със свитите рамене и плешивата глава, той приличаше на Шалан на костенурка. Какво беше написала Ясна за него?

Че е страхливец, рече си Шалан. Винаги избира безопасността.

— Трябва да представляваме единен Алеткар — заяви Хатам. Тя веднага го разпозна заради дългия му врат и изтънчения говор. — Не бива да допускаме да ни напада един по един и не бива да се караме.

— Тъкмо затова трябва да следвате моите заповеди — отвърна кралят и се навъси.

— Не — възрази Рутар. — Тъкмо затова трябва да изоставим налудничавите ограничения, които ни наложихте, Ваше Величество! Не е сега времето да изглеждаме като глупаци в очите на света.

— Послушайте Рутар — вметна Себариал. — Той отлично знае как да изглежда като глупак.

Споровете продължиха и Шалан успя да усети по-добре настроенията в залата. Всъщност групировките бяха три. Далинар и кралят, привържениците на Садеас, и онези, които тя нарече помирители. Водена от Хатам — от чиято реч личеше, че е единственият роден за политик тук — тази група искаше да посредничи.

Значи за това става въпрос, разсъди Шалан, докато слушаше как Рутар спори с краля и Адолин Колин. И двете страни се мъчат да убедят неутралните принцове да ги подкрепят.

Далинар говореше малко. Малко каза и Садеас, който явно беше доволен да остави Върховния принц Рутар и съпругата му да говорят от негово име. Двамата се гледаха — Далинар безучастно, а Садеас с тънка усмивка. Съвсем невинно, докато човек не забележеше очите им — втренчени един в друг и почти немигащи.

В залата цареше буря. Тиха буря.

Изглежда всички бяха в някоя от трите фракции, с изключение на Себариал, който час по час въртеше очи и подхвърляше забележки на ръба на приличието. Той явно караше високомерните алети да се чувстват неудобно.

Шалан постепенно разбираше подтекста на разговорите. Например забраните и правилата, наложени от краля… не самите правила бяха важни, а властта зад тях. Доколко принцовете да се подчиняват на краля и колко автономия да изискват. Беше очарователно.

И така — до мига, когато някой я забеляза.

— Чакайте — обади се Вама, един от неутралните принцове. — Кое е това момиче ей там? Да не би някой да има ведени в свитата?

— Разговаряше с Далинар — обади се Роион. — Да не би да криеш от нас някакви вести от Я Кевед, Далинар?

— Вие, момиче — заговори я Иалаи Садеас. — Какво можете да ни кажете за войната за престола във Вашата родина? Разполагате ли със сведения за убиеца? Защо някой на паршендска служба би искал да подкопае вашия престол?

Погледите на всички в залата се отправиха към Шалан. В миг тя изпита откровен ужас. Най-влиятелните хора в света я разпитваха, погледите им се впиваха в нея…

После си спомни рисунката. Тя беше такава.

— Уви, няма да съм ви в услуга, Сиятелни господари и господарки. Бях далеч от родината, когато стана това трагично убийство, и не съм наясно с причините му.

— И какво правите тук? — попита Хатам вежливо, ала настойчиво.

— Очевидно гледа зверилника — подхвърли Себариал. — Гледа как всички вие се показвате пълни глупаци в най-доброто безплатно зрелище из тази мразовита пустош.

Определено беше разумно да не обръща внимание на тази забележка. Погледна Хатам в очите и отговори:

— Аз съм повереницата на Ясна Колин. Целта на пребиваването ми тук е лична.

— А, тайнственият годеж, за който чух слухове — намеси се Аладар.

— Точно така — заключи Рутар. Определено имаше мазен вид с тъмните лъскави коси, яките ръце и малките мустаци и брадичка. По-тревожна обаче бе прекалено хищната му усмивка. — Кажете, дете мое, бихте ли посетили лагера ми, за да разговаряте с моите чиновници? Необходимо ми е да знам какво се случва в Я Кевед.

— Аз бих предложил нещо по-добро — подхвърли Роион. — Къде сте отседнали, момиче? Каня Ви в моя дворец. Аз също бих желал да науча повече за родината Ви.

Та тя току-що каза, че не знае нищо…

Шалан извика в паметта си наученото от Ясна. Не ги беше грижа за Я Кевед. Искаха да измъкнат сведения за годежа — подозираха, че зад него се крие нещо.

Принцовете, които я поканиха, бяха определени от Ясна като едни от политически най-нечистоплътните. Други, като Аладар или Хатам, биха почакали да я поканят насаме, за да не разкриват любопитството си пред всички.

— Загрижеността ти е ненужна, Роион — рече Далинар. — Тя, разбира се, остава в моя лагер и получава пост сред писарите ми.

— Всъщност — вметна Шалан, — аз така и не можах да отговоря на предложението Ви, Сиятелни господарю Колин. Бих се радвала на възможността да съм Ви от полза, ала за жалост вече приех място в друг лагер.

Последва втрещено мълчание.

Шалан знаеше какво иска да каже. Поемаше огромен риск, какъвто Ясна никога не би одобрила. Ала се довери на чувствата си и заговори. Все пак, това вършеше работа в изкуството.

— Сиятелният господар Себариал — рече тя и погледна към дълбоко презирания от Ясна мъж — първи ми предложи място и ме покани да отседна при него.

Себариал едва не се задави с виното. Присви очи и я погледна над ръба на чашата.

Тя сви рамене — надяваше се, невинно — и се усмихна. Моля те…

— Ъх, така е — каза Себариал и се облегна. — Далечни роднини сме. Не бих могъл да се търпя, ако не й бях дал подслон.

— Предложението му бе много щедро — додаде Шалан. — Седмична издръжка от три пълни броама.

Себариал се облещи.

— Това не ми беше известно — каза Далинар, като местеше поглед от Шалан на Себариал.

— Простете, господарю. Трябваше да Ви кажа. Намирах, че не е пристойно да отседна в дома на мъжа, който ме ухажва. Сигурна съм, че разбирате.

Далинар се намръщи.

— Това, което не разбирам, е защо някой би искал да е по-близо от необходимото до Себариал.

— О, чичо Себариал е съвсем поносим, свикнете ли веднъж с него. Като дразнещ шум, на който най-накрая се научавате да не обръщате внимание.

Повечето май се ужасиха от забележката, макар Аладар да се поусмихна. Както тя се надяваше, Себариал се разсмя гръмко.

— Значи, това е уредено — разочарова се Рутар. — Надявам се поне да дойдете да ме осведомите накратко.

— Откажи се, Рутар — сопна се Себариал. — Твърде млада е за тебе. От друга страна, сигурен съм, че с твое участие наистина ще е накратко.

Рутар взе да заеква.

— Не намеквах… Ти, мухлясал стар… Ба!

После, за радост на Шалан, разговорът се измести от нейните телесни части към належащите въпроси, понеже последната забележка я накара да се изчерви. Себариал наистина се държеше неприлично. Все пак, явно се стараеше да стои настрани от политическите разпри, и домът му навярно щеше да допадне на Шалан. Мястото, което й предлагаше най-голяма свобода. Щеше да работи с Далинар и Навани по записките на Ясна, но нямаше да им бъде задължена.

А кой би могъл да каже дали ще е по-различно да е задължена на Себариал? Шалан заобиколи залата, за да отиде при него. Нямаше съпруга или членове на семейството, които да му помагат. Себариал не беше женен.

— За малко да те хвана за ухото и да те изхвърля, малката — рече той, докато сърбаше вино без да я поглежда. — Глупаво беше да се оставиш в мои ръце. Всеки знае, че обичам да подпалвам пожари и да ги гледам.

— Обаче не ме изхвърлихте. Значи ходът ми не беше глупав. Просто риск, който ми се отплати.

— И все пак може да те изхвърля. Определено няма да ти плащам по три броама. Почти толкова ми струва наложницата ми, а от нея поне получавам нещо в замяна.

— Ще платите — отговори Шалан. — Вече е известно в обществото. Но не се притеснявайте. Ще си заработя издръжката.

— Имаш ли някакви сведения за Колин? — попита Себариал, докато разучаваше виното си.

Значи всъщност се интересуваше.

— Сведения, да. По-малко за Колин и повече за света. Повярвайте ми, Себариал. Току-що влязохте в много изгоден съюз.

А на нея й се налагаше да измисли защо е така.

Останалите продължиха да спорят за Убиеца в бяло и Шалан разбра, че той е ударил и тук, но е бил отблъснат. Докато Аладар насочваше разговора към оплакването, че короната отнема неговите скъпоценни камъни — Шалан не знаеше по каква причина — Далинар Колин бавно се надигна. Беше като търкалящ се камък. Неизбежен и неумолим.

Аладар млъкна.

— По пътя си минах край причудлива камара камъни — подзе Далинар. — Забележителни според мен. Напуканите шисти бяха износени от бурите и струпани връз някакъв по-държелив камък. И тази купчина от тънки шисти лежеше като струпана от ръката на смъртен.

Другите гледаха Далинар като да се беше умопобъркал. Нещо в думите му човъркаше паметта на Шалан. Цитираше някоя книга, която тя бе чела навремето.

Далинар тръгна към отворения прозорец на подветрената стена на залата.

— Ала не човек бе струпал камъните. Ако и да изглеждаха крехки, те всъщност бяха твърде здрави — част от някога заровен слой, който сега бе отново изложен на открито. Питах се как е възможно да стоят тъй спретнато, когато гневът на бурите се стоварва върху им. Скоро узнах истинската им природа. От едната страна някаква сила ги притискаше един в друг и в камъка зад тях. И никакъв мой натиск не можеше да ги помръдне. Ала когато измъкнах един от дъното — измъкнах го, наместо да го бутам — цялата камара рухна като лавина.

Всички в залата го зяпаха, докато Себариал най-сетне изтърси:

— В единадесетото име на Преизподнята, Далинар, какви ги дрънкаш?

— Нашите методи не действат — отговори Далинар и ги изгледа. — След години война сме в същото положение като преди. Днес не можем да се справим с убиеца по-добре, отколкото в нощта, когато погуби брат ми. Кралят на Я Кевед изправи трима Броненосци и половин армия срещу това създание, за да умре пронизан с Меч в гърдите. А Броните му бяха оставени на разграбване. Щом не можем да победим убиеца, трябва да отстраним причината за действията му. Ако съумеем да пленим или да отстраним работодателите му, навярно договорът, който го обвързва, ще загуби стойност. Доколкото ни е известно, за последно е бил нает от паршендите.

— Прекрасно — сухо рече Рутар. — Трябва само да спечелим войната, която се мъчим да спечелим в последните пет години.

— Не се мъчим. Не и достатъчно упорито. Намерението ми е да сключа мир с паршендите. А ако те не приемат нашите условия, тогава ще изляза на Пустите равнини с моята армия и с всеки съюзник, който е готов да ме последва. Без повече игрички на платата. Без повече сражения за скъпоценните ядра. Нападам лагера на паршендите, където и да се намира, и ги разбивам веднъж завинаги.

Кралят въздъхна тихо и се облегна зад писалището си. Шалан предполагаше, че е очаквал това.

— На Пустите равнини — продума Садеас. — Струва ми се чудесно да опиташ нещо подобно.

— Далинар — видимо угрижен подзе Хатам, — не виждам как положението ни се е променило. По-голямата част от Пустите равнини все така си остава неизследвана, а лагерът на паршендите може да е буквално навсякъде, скрит в места, до които нашата армия може да се добере единствено с големи затруднения. Съгласихме се, че — доколкото те са готови да дойдат при нас — е неразумно да нападаме лагера им.

— Готовността им да дойдат при нас — отговори Далинар — се оказа проблем, понеже така битката се води според техните условия. Не, положението ни не се е променило. Просто нашата решимост се е променила. Войната вече се проточи твърде дълго. Аз ще я завърша по един или друг начин.

— Прекрасно — повтори Садеас. — Утре ли тръгваш, или ще почакаш още един ден?

Далинар го изгледа презрително.

— Само опитвам да пресметна кога ще се освободи лагерът — невинно додаде Садеас. — Аз вече почти не се побирам в моя и не бих имал нищо против да се разширя в още един, когато паршендите затрият тебе и хората ти. Да се чуди човек защо пак си тръгнал да го правиш след целия онзи труд, който си даде, за да те обкръжат там.

Адолин се изправи зад баща си с пламнало лице. В краката му като локви кръв се появиха духчета на гнева. Брат му го дръпна да седне. Явно тук имаше нещо, което убягваше на Шалан.

Въвлякох се във всичко това почти без предварителни познания, каза си тя. Бурята да го отнесе, извадих късмет, че още не са ме сдъвкали. Внезапно престана да се гордее с постигнатото през този ден.

— Преди снощната буря — рече Далинар — пристигна пратеник на паршендите. Първият, който е готов да говори с нас от цяла вечност насам. Каза, че водачите им искали да обсъдят възможността за мир.

Върховните принцове изглеждаха изумени. Мир, помисли Шалан и сърцето й подскочи. Така със сигурност щеше да е по-лесно да се отправи в търсене на Уритиру.

— И в същата нощ убиецът нападна — тихо продължи Далинар. — Отново. Последния път, когато дойде, току-що бяхме подписали мирен договор с паршендите. Сега се появява в деня на новото предложение за мир.

— Гадове — обади се Аладар. — Да не би това да е някакъв извратен обред?

— Може да е само съвпадение — отговори Далинар. — Убиецът действа по целия свят. Със сигурност паршендите не общуват с всички тези народи. Събитията обаче ме тревожат. Направо се питам дали паршендите не са използвани, дали някой не праща убиеца, за да е сигурен, че Алеткар няма да получи мир. От друга страна, паршендите признаха, че са го наели да убие брат ми.

— Може да са отчаяни — допусна Роион и се сви в стола си. — Една фракция сред тях иска мир, а друга прави всичко по силите си да ни разгроми.

— Както и да е — отговори Далинар и хвърли поглед към Садеас, — аз възнамерявам да се готвя за най-лошото. Ще се отправя към центъра на Пустите равнини — или за да разбия паршендите завинаги, или за да се предадат и да сложат оръжие. Но подготовката на подобен поход изисква време. Ще трябва да обуча хората си за продължителни действия и да пратя съгледвачи да картографират по-надълбоко в средата на Пустите равнини. Освен това, трябва да избера няколко нови Броненосци.

— … нови Броненосци ли? — попита Роион и костенуркоподобната му глава се надигна любопитно.

— Скоро ще притежавам още Брони — обясни Далинар.

— А позволено ли ни е да узнаем източника на това удивително богатство? — попита Аладар.

— Просто Адолин ще ги спечели от всички вас — каза Далинар.

Някои се разсмяха, все едно бяха чули някаква шега. Ала не личеше Далинар да се шегува. Той седна и присъстващите приеха това като знак, че срещата е приключила. Отново пролича, че Далинар, а не кралят, я ръководи.

Тук се измести равновесието на силите, разсъди Шалан. Както и естеството на войната. Бележките на Ясна за двора определено бяха остарели.

— Добре. Предполагам, че сега ще ме придружиш до лагера ми — каза й Себариал и се надигна. — Значи днешната среща не беше обичайната загуба на време в слушане как тези самохвалковци си отправят завоалирани заплахи. Струва ми пари.

— Можеше и по-зле да е — отговори Шалан, докато помагаше на стареца да се изправи. Той се държеше малко нестабилно на краката си, но това отмина, когато стъпи, така че си дръпна ръката.

— По-зле? Как именно?

— Бих могла не само да струвам скъпо, но и да съм скучна.

Себариал я изгледа и се засмя.

— Май е така. Хайде да тръгваме.

— Един момент. Вие вървете, а аз ще Ви настигна при каретата.

Шалан тръгна да търси краля. Лично го извести за смъртта на Ясна. Кралят прие новината добре, с достойнство. Навярно Далинар вече му бе казал.

Щом изпълни тази задача, тя откри кралските писари. Не след дълго излезе от съвещателната зала и завари притеснено чакащите я Вата и Газ. Подаде на Вата лист хартия.

— Какво е това? — попита той и взе да го върти из ръцете си.

— Заповед за помилване. Подпечатана от краля. За теб и за хората ти. Скоро ще получим отделни документи на името на всеки, а дотогава тази заповед няма да позволи да бъдете арестувани.

— Наистина го направихте? — възкликна Вата и прегледа документа, макар да не разбираше и една дума от написаното. — Бурята да го отнесе, наистина удържахте думата си?

— Разбира се. Забележи, че заповедта се отнася само до минали престъпления, затова кажи на хората да се държат безупречно. Сега да вървим. Уредих място, където да отседнем.