Брандън Сандърсън
Сияйни слова (37)

23
Убиец

Нощната предсказва онова, което иде.

Форма на сенките, форма за виждане.

И продума тя, щом боговете си отидоха:

Чакай нова буря да се разрази.

Чакай нова буря нов свят да роди.

Чакай нова буря по нов път да поеме.

И нощната слуша…

Из „Песента на Тайните“ на Слушачите, Седемнадесета строфа

Кралят беше добре.

Каладин беше опрял ръка на рамката на вратата и дишаше накъсано — беше тичал към двореца. Вътре стояха и разговаряха Елокар, Далинар, Навани и далинаровите синове. Нямаше мъртви. Нямаше мъртви.

Отче на Бурята, рече си Каладин на влизане. За миг се почувствах като на платата, когато виждах как хората ми тръгват срещу паршендите. Той едва познаваше присъстващите тук, но те бяха негова отговорност. Не беше и помислял, че би могъл да защитава светлооки.

— Е, поне той дотича — каза кралят и отпъди една дама, която опитваше да превърже драскотината на челото му. — Гледай, Идрин. Ето това е добър телохранител. Обзалагам се, че той не би допуснал такова нещо да се случи.

Капитанът на Кралската гвардия стоеше до вратата с пламнало лице. Той отмести поглед, после бавно излезе. Каладин се хвана за главата. Беше изумен. Подобни забележки от страна на краля нямаше да помогнат на мостовите да се разберат с войниците на Далинар.

Вътре беше пълно със стражи, слуги и мъже от Мост Четири. Стояха объркани или засрамени. Натам беше тук — той беше на смяна с Кралската гвардия — както и Моаш.

— Моаш — каза Каладин, — предполага се да си в лагера и да спиш.

— Ти също — отвърна Моаш.

Каладин изсумтя, приближи приятеля си и заговори по-тихо.

— Тук ли беше, когато това се случи?

— Тъкмо си бях тръгнал. Смяната ми с Кралската гвардия свърши. Чух викове и се върнах възможно най-бързо. — Той кимна по посока на отворената балконска врата. — Ела да видиш.

Излязоха на балкона — той беше тесен и обикаляше най-горните стаи в двореца. Беше изсечен в самия камък. Все едно човек се намираше на върха на някоя крепост над лагерите. Неколцина от Кралската гвардия проверяваха парапета на светлината на сфери. Част от желязната конструкция се беше усукала и откъснала. Сега висеше навън и едва се крепеше.

— Доколкото разбрахме, кралят е излязъл тук да поразмишлява, както обича да прави — обясни Моаш.

Каладин кимна и тръгна с него. Каменният под бе още влажен от дъжда. Стигнаха до мястото, където парапетът се беше скършил, и неколцината гвардейци им дадоха път. Каладин надникна. Падането беше поне стотина стъпки и завършваше върху скалите долу. Там се носеше Сил и лениво описваше светещи кръгчета.

— Гръм да те удари, Каладин! — викна Моаш и го хвана за ръката. — Да обезумея от страх ли искаш?

Питам се мога ли да оцелея след такова падане… По-рано беше падал от петдесетина стъпки, изпълнен със Светлина, и се приземи без затруднения. Отстъпи назад заради Моаш. И преди да се сдобие с особените си способности, той беше очарован от височините. Нависоко се чувстваше свободен. Само той и въздухът.

Приклекна и огледа местата, където основите на железния парапет бяха замазани в дупки в камъка.

— Парапетът се е изтръгнал от основата? — попита той и пъхна пръст в една от дупките. Извади го зацапан с прах от мазилката.

— Аха — отвърна Моаш, а кралските гвардейци закимаха.

— Може да е просто зле построено — предположи Каладин.

— Капитане — обади се един от гвардейците. — Бях тук, когато се случи. Пазех краля на балкона. Това нещо просто падна. Не издаде и звук. Стоях тука, гледах равнините и си мислех нещо свое, а в следващия миг Негово Величество висеше ей там, държеше се, бореше се за живота си и псуваше като керванджия. — Човекът се изчерви. — Сър.

Каладин се изправи и огледа желязната част. Значи, кралят се беше облегнал на парапета и той се беше огънал напред, а основите бяха поддали. Почти се беше откъснал, но, за щастие, едната пречка беше удържала. Кралят я беше стиснал и беше успял да дочака да го спасят.

Това не би трябвало да е възможно. Парапетът изглеждаше като направен първоначално от дърво и въже, и после — Превърнат в желязо. Раздруса друг участък и той се оказа невероятно здрав. Даже няколко основи да бяха поддали, нямаше да падне всичко — металните части би трябвало да се разпаднат, за да стане.

Премести се вдясно и провери онези, които се бяха откъснали една от друга. При една свръзка металът беше прерязан. Гладко и чисто.

Вратата на кралските покои потъмня, когато Далинар Колин излезе на балкона.

— Вътре — нареди той на Моаш и гвардейците. — Затворете вратата. Искам да говоря с капитан Каладин.

Хората се подчиниха; Моаш — неохотно. Когато вратата се затвори и останаха насаме, Далинар се приближи до Каладин. Въпреки възрастта, силуетът на Върховния принц беше заплашителен. Той беше широкоплещест, як като стена.

— Сър, аз трябваше…

— Не си виновен. Кралят не беше под твоя защита. А и да беше, пак нямаше да те мъмря, както няма да мъмря и Идрин. Не очаквам телохранителите да се занимават с архитектурата.

— Слушам.

Далинар приклекна да огледа основите.

— Обичаш да поемаш отговорност за нещата, нали? Похвално качество у един офицер. — Далинар се изправи и видя срязаното място. — Каква е преценката ти?

— Определено някой е дълбал в мазилката и умишлено е повредил парапета.

Далинар кимна.

— Съгласен съм. Това е преднамерено посегателство върху живота на краля.

— Обаче… сър…

— Да?

— Който е опитал това, е бил глупак.

Далинар го погледна въпросително в светлината на фенера.

— Как биха могли да знаят къде ще се облегне кралят? И дали въобще ще се облегне? Лесно в тази клопка би паднал някой друг и тогава бъдещите убийци биха се издали напразно. Всъщност, точно това е станало. Кралят оцеля, а ние знаем за тях.

— Очакваме убийци — отговори Далинар. — Не само заради злополуката с Бронята на краля. Половината от силните мъже в този лагер навярно замислят някакъв вид убийство, затова покушението върху Елокар не ни казва толкова, колкото ти смяташ. А относно това как са разбрали — той има любимо място, стои там, опрян на парапета и гледа Пустите равнини. Всеки, който наблюдава навиците му, ще знае къде да действа.

— Простете, сър, толкова е усукано. Ако имат достъп до личните покои на краля, защо да не скрият убиеца вътре? Или да използват отрова?

— За разлика от това тук, отровата няма как да подейства — рече Далинар и махна по посока на парапета. — Храната и напитките на краля се проверяват. За скрития убиец: той може да се натъкне на някой от телохранителите. Но съм съгласен, че такива методи биха имали повече възможност за успех. Това, че не ги прилагат, ни говори нещо. Ако допуснем, че това са същите хора, които сложиха повредените камъни в Бронята на краля, то те предпочитат да избягват сблъсъка. Не че са глупаци, те са…

— Страхливци — осъзна Каладин. — Те искат убийството да прилича на нещастен случай. Кротки са. Чакали са толкова дълго, за да се разсеят съмненията.

— Да — отвърна тревожно Далинар.

— Този път обаче те допуснаха голяма грешка.

— Как така?

Каладин отиде при прерязаната част, която беше проверил по-рано, и потърка мястото.

— Какво прерязва стоманата така гладко?

Далинар се приведе да огледа среза, после извади сфера за повече светлина. Изръмжа.

— Предполагам, замисълът е бил да изглежда като разглобено.

— А така ли изглежда? — попита Каладин.

— Не. Това е Меч.

— Смятам, че това малко стеснява кръга на нашите заподозрени.

Далинар кимна.

— Не казвай другиму. Ще скрием, че сме видели среза. Може да спечелим предимство. Късно е да се преструваме, че е било злополука, но не сме принудени да разкриваме всичко.

— Слушам.

— Кралят настоява да те сложа начело на неговата охрана — съобщи Далинар. — Може да ни се наложи да изместим нашето разписание поради тази причина.

— Не съм готов — отговори Каладин. — Хората ми са претоварени със задълженията, които вече имат.

— Знам — меко рече Далинар. Изглеждаше неуверен. — Ти разбираш, че това тук е работа на вътрешен човек.

Каладин изстина.

— В личните покои на краля? Това означава някой от слугите. Или от телохранителите. Кралските гвардейци може да са имали достъп и до Бронята му. — Далинар погледна Каладин. Лицето на принца беше осветено от сферата, която държеше. Силно лице, счупен нос. Открито. Истинско. — Напоследък не знам на кого мога да вярвам. Мога ли да вярвам на теб, Каладин, Благословени от Бурята?

— Да. Кълна се.

Далинар кимна.

— Ще освободя Идрин и ще му дам командирски пост в моята войска. Това ще задоволи краля, обаче аз ще се погрижа Идрин да разбере, че това не е наказание. Подозирам, че той и без това ще е по-щастлив с новото назначение.

— Да, сър.

— Ще поискам от него най-добрите му хора и засега ще ги поставя под твое командване. Използвай ги възможно най-малко. Желанието ми е в крайна сметка кралят да бъде охраняван само от мъже от мостовите отряди — хора, на които можеш да вярваш и които не участват в политиката в лагерите тук. Избирай внимателно. Не искам да заменя възможни предатели с бивши крадци, които лесно могат да бъдат подкупени.

— Слушам, сър — отвърна Каладин и усети как на плещите му ляга огромно бреме.

— Не знам какво друго да направя — заключи Далинар. — Човек трябва да има доверие на собствените си пазачи.

Отправи се към вратата. Гласът му издаваше дълбока тревога.

— Сър? Това не беше покушението, което очаквахте, нали?

— Не — отговори Далинар с ръка на дръжката на вратата. — Съгласен съм с преценката ти. Това не е работа на някой, който знае какво прави. Всъщност съм изненадан колко близо до успех се оказа този замисъл. — Той погледна Каладин в очите. — Ако Садеас реши да удари, или още по-зле — ако се върне убиецът на брат ми — няма да ни провърви така. Бурята още не се е разразила.

Той отвори вратата и навън плиснаха заглушаваните досега оплаквания на краля. Елокар мърмореше, че никой не приема сериозно неговата безопасност, че никой не го слуша, че трябва да търсят нещата, които той вижда зад рамото си в огледалото, каквото и да означаваше това. Тирадата звучеше като оплакванията на разглезено дете.

Каладин погледна усукания парапет и си представи как кралят виси от него. Имаше добро основание да не е наред. Но пък не се ли очакваше от един крал да е по-добър от това? Не изискваше ли неговото Призвание да се държи достойно в трудни времена? Каладин не можеше да си представи Далинар да мърмори така, независимо от положението.

Работата ти не е да съдиш, каза си той, махна на Сил и се прибра от балкона. Работата ти е да пазиш тези хора.

Някак.