Брандън Сандърсън
Сияйни слова (111)

77
Доверие

„Една от опасностите при използването на толкова могъщо оръжие ще бъде възможното насърчаване на проучващите връзката Наел. Трябва да бъдат положени грижи да се избягва поставянето на такива хора в положение на силно натоварване, освен ако не приемеш последиците от възможното им Въвеждане.“

Из „Диаграмата“, дъска 27, откъс 6

Четирите войски се изсипаха върху платата като внезапно освободена река. Шалан въодушевено и притеснено гледаше от гърба на коня. Нейната част от шествието се състоеше от Вата, войниците и прислужницата Марри. Газ все още не бе дошъл, а Вата твърдеше, че не знае къде е. Може би тя трябваше да се разрови повече в същността на дълговете му. Беше толкова заета с други неща… в името на Бурите, ако той изчезне, как ще се чувства тя?

Трябваше да се занимава с тази работа по-късно. Днес тя беше част от нещо изключително важно — от историята, започнала с първия ловен поход на Гавилар и Далинар из Ничиите хълмове преди години. Ето че дойде и последната глава — проучването, което щеше да открие истината и да определи бъдещето на Пустите равнини, на паршендите, а може би и на Алеткар.

Шалан нетърпеливо срита коня си напред. Добичето потегли кротко, въпреки ръчкането на Шалан.

Проклето животно.

Адолин премина в тръс покрай нея върху Чистокръвен. Красивият кон беше чисто бял — не сивкав, като други, които тя бе виждала, но съвсем бял. Бе очевидно несправедливо Адолин да притежава по-едрия кон. Тя беше по-ниска от него, но трябваше да бъде на по-високото животно.

— Ти нарочно си ми дал бавен — оплака се Шалан, — нали?

— Разбира се.

— Бих те ударила. Ако мога да те достигна там горе.

Той се разсмя.

— Каза, че нямаш достатъчно опит в ездата, тъй че избрах кон с достатъчно опит в това да го яздят. Повярвай ми, ще ми бъдеш благодарна.

— Искам да яздя във величествена стъпка при започването на похода!

— Можеш да го направиш.

— Бавно.

— Всъщност бавният ход може да бъде много величествен.

— Всъщност — взе го на подбив тя — човек не се нуждае от всички пръсти на краката си. Дали да не махнем няколко от твоите и да го докажем?

Той се засмя.

— Предполагам, докато не нараниш лицето ми.

— Не ставай смешен. Лицето ти ми харесва.

Той се ухили; от седлото му висеше шлемът на Бронята, за да не му разбърква косата. Тя очакваше той да добави закачка към нейната, но не стана.

Това си беше съвсем наред. Тя харесваше Адолин такъв, какъвто е. Той беше мил, благороден и истински. Нямаше значение, че не е изключително умен или… Или всичко, което беше Каладин. Тя не можеше да го определи. Значи.

Страстен, с напрегната, пламенна решителност. Обуздан гняв, който той използва, понеже го е овладял. И известна привлекателна надменност. Не надутата гордост на някой господар. Наместо нея — увереното, здраво усещане за решителност, която нашепва, че все едно кой си ти или какво правиш, ти не можеш да го нараниш. Не можеш да го промениш.

Той съществуваше. Както съществуват вятърът и скалите.

Шалан напълно пропусна казаното след това от Адолин. Тя се изчерви.

— Какво беше това?

— Казах, че Себариал има карета. Навярно искаш да пътуваш с него.

— Понеже съм твърде нежна за езда? — попита Шалан. — Ти да не би да си пропуснал, че аз се върнах пеш през пропастите по време на буря?

— Ъъ, не. Ходенето и ездата обаче са различни. Искам да кажа, натъртването…

— Натъртване? — попита Шалан. — Че защо да се натъртя? Нима конят не върши цялата работа?

Адолин я погледна и разшири очи.

— Ъх — отбеляза тя. — Тъп въпрос?

— Ти каза, че си яздила по-рано.

— Кончета — обясни тя — в бащиното ми имение. В кръг… Добре де, от този израз стигам до извода, че съм слабоумна. Като се натъртя, ще ида да се возя със Себариал.

— Преди да се натъртиш — поправи я Адолин. — Ще му дадем един час.

Колкото и да бе ядосана от този обрат, тя не можеше да отрече опита му. Веднъж Ясна определи глупака като човек, който не обръща внимание на сведенията, понеже те не съответстват на желаните от него резултати.

Тя реши да не се отегчава, а вместо това да се наслаждава на пътуването. Войската като цяло се движеше бавно, като се вземе предвид, че всяко отделение явно се справяше отлично — копиеносците в карета, писарите на кон, разузнавачите се носеха далеч напред. Далинар мъкнеше шест от големите механични мостове, но също така бе повел и всички бивши мостови с техните по-прости преносими мостове, изработени по подражание на оставените в стана на Садеас. Това бе добре, тъй като Себариал имаше едва няколко мостови отряда.

Тя си позволи миг на лично задоволство заради обстоятелството, че той взе участие в похода. Докато мислеше по това, забеляза как някой търчи покрай редицата войскари зад нея. Нисък мъж, с превръзка на окото — мостовите от охраната на Адолин за деня го гледаха яростно.

— Газ? — с облекчение рече Шалан, когато той дотича при нея с вързопче под мишницата. Страхът й, че са го намушкали с нож в някой сокак, излезе неоснователен.

— Простете, простете — заобяснява той. — Намери се. Сиятелна, дължите на търговеца два сапфирени броама.

— То е? — запита Шалан и взе вързопа.

— Да. Помолихте ме да Ви намеря една. Намерих я, Бурята да го отнесе.

Изглеждаше горд от себе си.

Тя разви плата около правоъгълния предмет и намери книга. Отпред пишеше Сияйни слова. Кориците бяха износени, а страниците избелели — върху част от тях даже имаше отдавна направено мастилено петно.

Рядко е бивала тъй доволна да получи нещо толкова захабено.

— Газ! — възкликна тя. — Ти си чудесен!

Той се ухили и прати тържествуваща усмивка на Вата. По-високият мъж подбели очи и промърмори нещо, което Шалан не чу.

— Благодаря ти — каза тя. — Наистина ти благодаря, Газ.

* * *

Времето минаваше, всеки ден водеше до следващия и Шалан извънредно се радваше, че книгата я занимава. Войските се придвижваха със скоростта на стадо сънливи чули, а околностите всъщност бяха твърде еднообразни. Тя обаче никога не би го признала на Каладин или Адолин заради думите си от своето последно идване тук.

Но книгата. Книгата беше чудесна. И я вбесяваше.

Но какво е „злото проявление на превъзходството“, довело до Измяната?, попита се тя и си записа думите в бележника. Беше вторият ден от придвижването им из Равнините и тя се съгласи да се вози в предоставената от Адолин карета — сама, въпреки че той се зачуди защо ли тя не иска прислужницата до себе си. Шалан не желаеше да обяснява за Шарка на момичето.

В книгата имаше глава за всеки от ордените на Сияйните рицари, с обяснения за техните обичаи, умения и държане. Писателят признаваше, че много от нещата са слухове — книгата бе писана двеста години след Измяната, и по това време събитията, преданията и суеверията се бяха смесили изцяло. Освен това бе написана на старо наречие на алетския, с първописмото — предшественик на истинските женски писмена на настоящето. Тя прекарваше доста от времето си в отделяне на значения и от време на време викаше някого от учените на Навани за определения или тълкувания.

Въпреки това научи много. Например — всеки орден е имал различни Идеали или степени, за да уточни издигането. Някои са били определени, а други — оставени на тълкуването на духчетата. Освен това някои ордени са били съставени от отделни хора, докато други — като Бягащите по вятъра — са действали на отряди и са имали йерархия.

Тя се отпусна и се замисли за описаните сили. Щяха ли и останалите да се появят в този случай? Както при нея и при Ясна? Мъже, умеещи да се носят леко над земята, все едно нямат тежест; жени, които могат да стопят камък с едно докосване. Шарка й даде някои нови прозрения, но й беше от полза предимно с уточненията си кое звучи правдоподобно и кое в книгата е основана на слухове грешка. Паметта му бе непълна, но ставаше все по-добра; щом чуеше какво пише в книгата, той често си припомняше повече.

Точно сега бръмчеше доволно на седалката до нея. Каретата удари бабуна — мястото беше неравно — но в каретата поне можеше да чете и едновременно да си води бележки по други книги. Това щеше да е невъзможно при езда.

Все пак возилото я караше да се чувства затворена. Не всеки, който опитва да се грижи за теб, опитва да стори извършеното от баща ти, твърдо си каза тя.

Разбира се, натъртването, за което предупреждаваше Адолин, не се получи. Отначало усети лека болка в бедрата заради придържането на седлото, но Светлината на Бурята я премахна.

— Ммм — измърка Шарка и се покатери на вратата на каретата. — Идва.

Шалан погледна през прозореца и усети капка вода на лицето си. Камъните потъмняха от дъжда. Скоро въздухът се изпълни с неспирен дъждец — лек и приятен. Беше по-студен, но й напомни някои от дъждовете в Я Кевед. Явно тук, в Пустошта, дъждът рядко бе толкова лек.

Тя свали сенниците и се претъркаля в средата, за да не я намокри. Скоро откри, че приятният звук на водата заглушава гласовете на войниците и еднообразния тропот на крака в маршова стъпка — добър съпровод на четенето. Някакъв цитат събуди вниманието й, тъй че тя изрови своята карта на Пустите равнини и старите си карти на Дома на Бурите.

Трябва да открия как тези карти се съотнасят една с друга, помисли си тя. За предпочитане е да има множество отправни точки. Ако можеше да определи в Пустите равнини две места със съответствия върху картата й на Дома на Бурите, щеше да може да прецени колко голям е бил градът — старата карта нямаше мерки — и да го наложи върху картата на Равнините. Това щеше да направи Пустите равнини донякъде разбираеми.

Портата на Обета наистина привличаше вниманието й. Според Ясна на картата на Дома на Бурите Портата била представена от кръгъл, подобен на подиум диск откъм югозападната страна на града. Дали някъде на въпросния подиум имаше врата? Вълшебни двери за Уритиру? Как ли ги е отварял и затварял един от Рицарите?

— Ммм — обади се Шарка.

Каретата на Шалан забави ход. Тя се намръщи и отиде до вратата с намерението да надзърне през прозорчето. Вратата обаче се открехна и показа Сиятелната Навани, застанала права; сам Далинар я пазеше с чадър.

— Би ли имала нещо против компанията ми? — попита Навани.

— Съвсем не, Сиятелна — отвърна Шалан и се засуети да събира записките и книгите си, попилени по всички седалки. Навани нежно потупа Далинар по ръката, изкачи се в каретата и си избърса краката с кърпа. Тя приседна веднага щом Далинар затвори вратата.

Отново потеглиха и Шалан се зарови в книжата си. Какви бяха отношенията й с Навани? Тя бе леля на Адолин, но и имаше връзка с баща му. Следователно се падаше нещо като бъдеща свекърва на Шалан, въпреки че според воринските обичаи Далинар никога нямаше да може да се ожени за нея.

Седмици наред Шалан опитваше да застави тази жена да я изслуша и не успя. Сякаш вече й бяха простили донасянето на новината за смъртта на Ясна. Това означаваше ли, че Навани я… харесва?

— И тъй — неловко започна Шалан — Далинар Ви е заточил в каретата, за да Ви предпази от натъртване, както Адолин направи с мен?

— Натъртване? В името на Небесата, не. Ако някой трябва да се вози в каретата, то това е Далинар. Когато се наложи да се сражаваме, ще ни трябва отпочинал и готов. Дойдох, защото е доста трудно да се чете на дъжда.

— О.

Шалан се размърда на мястото си.

Навани я огледа и най-накрая въздъхна.

— Пренебрегвах неща, които не биваше да пренебрегвам — обясни по-възрастната жена. — Понеже ми причиняваха болка.

— Съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш.

Навани протегна ръка към Шалан.

— Може ли?

Шалан погледна купчината бележки, диаграми и карти. Колебаеше се.

— Заета си с работа, която очевидно смяташ за много важна — тихо продължи Навани. — Според изпратените от теб бележки — търсеният от Ясна град? Може би мога да ти помогна да изтълкуваш намеренията на дъщеря ми.

Имаше ли в тези страници нещо, което да посочи Шалан и да разкрие силите й? Действията й като Воал?

Не смяташе. Проучваше Сияйните рицари като част от всичко, но търсеше средището на властта им, следователно това беше наред. Тя колебливо предаде книжата.

Навани ги прелисти на светлината на сферите.

— Подреждането на тези бележки е… занимателно.

Шалан се изчерви. Подреждането й беше разбираемо за нея. Докато Навани гледаше записките, Шалан усети как я обзема необичайно притеснение. Искаше помощта на Навани — само дето не я просеше. Както и да е, сега се чувстваше така, сякаш тази жена се намесва. Това вече беше работата на Шалан, нейно задължение, нейно проучване. Сега, когато явно бе превъзмогнала скръбта си, щеше ли Навани да настои тя да поеме изцяло нещата?

— Мислиш като художник — продължи тя. — Мога да го видя в начина, по който събираш бележките си. Е, предполагам, че не мога да очаквам всичко, което вършиш, да бъде записано точно както на мен ми се иска. Вълшебни двери към друг град? Ясна наистина ли вярваше в това?

— Да.

— Хмм — продължи Навани. — Тогава вероятно е истина. Това момиче нямаше нито веднъж добрия вкус да бърка достатъчно дълго време.

Шалан кимна, погледна бележките и се притесни.

— О, не бъди тъй докачлива — рече Навани. — Няма да ти отмъкна работата.

— Толкова ли съм прозрачна? — попита Шалан.

— Това проучване очевидно е много важно за теб. Предполагам, Ясна те е убедила, че съдбата на света зависи от отговорите, до които се доберете?

— Направи го.

— Преизподня — отбеляза Навани и прелисти следваща страница. — Не биваше да те пренебрегвам. Дребнаво беше.

— Това бе държането на една скърбяща майка.

— Учените нямат време за такива глупости.

Навани примигна и Шалан долови сълза в окото й.

— Вие сте и човек — настоя тя, пресегна се и постави ръката си на коляното на Навани. — Не може всичките да бъдем безчувствени парчета скала като Ясна.

Навани се усмихна:

— Понякога притежаваше отзивчивостта на мъртвец, нали така?

— Това идва от прекалено многото ум — съгласи се Шалан. — Привикваш, че всички останали са нещо като малоумници, които опитват да се изравнят с теб.

— Чана ми е свидетел, понякога се питах как съм отгледала това дете, без да го удуша. На шест годинки подчертаваше слабите места в логиката ми, когато опитвах да я заставя да си легне навреме.

Шалан се усмихна:

— Винаги съм си мислила, че се е родила тридесетинагодишна.

— О, така е. Просто на тялото й му трябваха около тридесет години, та да израсне.

Навани се усмихна.

— Няма да ти отнема това, но и не бива да те оставям да се занимаваш с толкова важно изследване съвсем сама. Ще участвам. Да решим загадките, които я бяха запленили… все едно ще бъде отново с нас. Моята мъничка Ясна, непоносима и прекрасна.

Колко недействително бе да си представиш Ясна като носено от майка си дете.

— За мен ще бъде чест да ми дадете помощта си, Сиятелна Навани.

Навани повдигна страницата.

— Опитваш да наложиш Пустите равнини върху Дома на Бурята. Няма да се получи, докато не разполагаме с отправна точка.

— Две са за предпочитане — отвърна Шалан.

— От падането на града са изминали векове. Мисля, че е бил разрушен по време на Ахариетиам. Трудно ще ни е да намерим указания тук, въпреки че описанията ти ще помогнат.

Тя почука по хартията с пръст.

— Това не е областта, в която работя, но сред писарите на Далинар има неколцина археолози. Трябва да им покажа тези страници.

Шалан кимна.

— Ще ни трябват преписи от всичко тук — продължи Навани. — Не желая да губя първообразите в този дъжд. Мога да наредя на писарите да го свършат тази вечер, след като разпънем стан.

— Ако желаете.

Навани вдигна поглед към нея и се умисли.

— Ти решаваш.

— Наистина ли?

— Изцяло. Мислете за мен като за допълнително средство на разположение.

Добре тогава.

— Да, наредете им да направят преписи — рече Шалан и бръкна в чантата си. — И от това — мой опит да възстановя един от стенописите, за който се твърди, че бил върху външната стена на храма на Чанаранач в Дома на Бурята. Бил е откъм подветрената страна и вероятно е бил защитен, тъй че може би ще успеем да намерим останки от него. Освен това се нуждая и от земемер, за да снема размерите на всяко пресичано от нас ново плато, след като навлезем по-навътре. Мога да ги нарисувам, но моята представа за пространството може да бъде неточна. Искам точните размери, за да направя и картата по-точна. Ще имам нужда от войници и от писари, за да се движат заедно с мен пред войската и да отиваме по платата покрай пътя ни. Наистина ще помогне, ако можете да убедите Далинар да го разреши. Бих искала и хора за проучване на цитатите на страницата под картата. Там пише за начини да се отвори Клетвената Порта, което е било считано за задължение на Сияйните рицари. Да се надяваме, че ще можем да открием друг начин. Също така предупредете Далинар, че ще опитаме да отворим вратите, ако ги намерим. Съмнявам се, че от другата им страна има нещо опасно, но той несъмнено ще иска най-напред да прати войници.

Навани повдигна вежда към нея.

— Виждам, помислила си за това.

Шалан кимна и се изчерви.

— Ще се погрижа да бъде направено — поясни Навани. — Аз лично ще оглавя хората за проучването на споменатите от тебе цитати.

Тя се поспря.

— Известно ли ти е защо Ясна смяташе този град, Уритиру, за толкова важен?

— Понеже е бил седалището на Сияйните Рицари и тя очакваше да намери сведения за тях — и за Пустоносните — там.

— Значи е била като Далинар — заключи Навани. — Опитвала е да върне сили, които може би не бива да будим.

Шалан внезапно бе пронизана от притеснение. Трябва да го кажа. Кажи нещо.

— Тя не се опитваше. Тя успя.

— Успяла е?

Шалан вдиша дълбоко.

— Не знам какво е говорила за произхода на Превръщателя си, но истината е, че не бе истински. Ясна можеше да Превръща сама, без никакви фабриали. Виждала съм я как го прави. Тя знаеше тайни от миналото, тайни, които според мен никой друг не познава. Сиятелна Навани… дъщеря Ви беше един от Сияйните рицари.

Или най-близкото до тях, което светът щеше да притежава отново.

Навани вдигна вежда — очевидно невярваща.

— Кълна се, че е истина — продължи Шалан — в десетото име на Всемогъщия.

— Това е обезпокоително. За Сияйните, за Вестителите и за Пустоносните се предполага да са изчезнали. Ние сме спечелили войната.

— Знам.

— Ще се заема с това — рече Навани и почука, та кочияшът да спре возилото.

* * *

Дъждовният сезон започна.

Непрестанен дъжд. Каладин го чуваше в стаята си, като приглушен шепот. Слаб, противен дъждец, без яростта и страстта на истинската буря.

Той лежеше в тъмното, слушаше потропването и усещаше как кракът му тупти. В помещението нахлу влажен студен въздух и той се пресегна за донесените от снабдителя допълнителни одеяла. Сви се и опита да спи, но след като проспа повечето от вчерашния ден, деня на потеглянето на войската на Далинар, се оказа съвсем буден.

Не обичаше да е ранен. Не се предполагаше той да си почива в леглото. Никога повече.

Сил…

Дъждовният сезон бе лошо време за него. Дни наред си затворен вътре. Постоянно мрачното небе май му се отразяваше повече, отколкото на останалите, и го правеше отпуснат и безразличен.

На вратата му се почука. Каладин погледна в мрака, после приседна и се настани на своята скамейка-легло.

— Влез — каза той.

Вратата се отвори и вътре влезе шумът на дъжда — като хиляди леки стъпки. Звукът бе придружен от много малко светлина. Надвисналото небе на Дъждовния сезон държеше земята в постоянен здрач.

Влезе Моаш. Както винаги в Броня.

— В името на Бурите, Кал. Да не спеше? Извинявай.

— Не, буден бях.

— В мрака?

Каладин сви рамене. Моаш затвори вратата, но свали ръкавица и я окачи на кукичка на кръста на Бронята си. Бръкна в някаква гънка в метала и извади шепа сфери, за да си осветява пътя. Богатство, което би изглеждало немислимо на мостовите, сега беше джобни пари за Моаш.

— Не би ли трябвало да охраняваш краля? — попита Каладин.

— От време на време — нетърпеливо обясни Моаш. — Разпределиха нас петимата на пост пред стаята му. В самия дворец! Каладин, та това е съвършено!

— Кога? — тихо попита Каладин.

— Не искаме да проваляме похода на Далинар — започна Моаш, — тъй че ще чакаме, докато се отдалечи достатъчно, може би докато се сблъска с неприятеля. Така той ще бъде зает и няма да се върне, щом получи новини. По-добре е за Алеткар да успее да победи паршендите. Ще се завърне герой… и крал.

Каладин кимна и му призля.

— Всичко сме предвидили — продължи Моаш. — В двореца ще вдигнем тревога, че е бил видян Убиецът в бяло. После ще направим като последния път — ще пратим всички слуги да се крият в стаите си. Никой няма да бъде наблизо, за да види какво правим, никой няма да бъде наранен, а и всички ще вярват, че зад това стои шинският убиец. Такова стечение на обстоятелствата и с молитви не бихме могли да докараме! А и ти не трябва да вършиш нищо, Кал. Гробовния каза, че твоята помощ няма да му бъде необходима.

— Та защо си тук тогава? — попита Каладин.

— Просто исках да те видя — отвърна Моаш и се приближи. — Вярно ли е това, което казва Лопен? За твоите… способности?

Проклет хердазиец. Лопен бе останал — заедно с Дабид и Хобер — да поддържа казармите и да наглежда Каладин. Явно са говорили с Моаш.

— Да — призна Каладин.

— Какво стана?

— Не съм сигурен — излъга той. — Обидих Сил. Не съм я виждал от дни. Без нея не мога да вдишвам Светлина на Бурята.

— Някак ще трябва да оправим тая работа — отбеляза Моаш. — Или това, или вземаме Броня и Меч за теб.

Каладин вдигна поглед към приятеля си.

— Моаш, мисля, че ме напусна заради заговора за убийството на краля. Не смятам, че един Сияен може да бъде замесен в нещо такова.

— Не трябва ли един Сияен да се старае да върши това, което е правилно? Дори и то да означава трудно решение?

— Понякога се налага в името на по-голямото добро да бъде пожертван живот — заяви Каладин.

— Да, точно така е!

— Това каза и Амарам. По отношение на моите приятели, които той уби, за да опази тайните си.

— Е, това явно е различно. Той е светлоок.

Каладин изгледа Моаш — очите му бяха изсветлели като на кой да е Сиятелен господар.

— Такъв си и ти.

— Кал — подзе Моаш. — Притесняваш ме. Не казвай такива неща.

Каладин извърна поглед.

— Кралят искаше да ти предам съобщение — продължи Моаш. — Това е и оправданието ми да бъда тук. Иска да отидеш и да говориш с него.

— Какво? Защо?

— Не знам. Откак Далинар потегли, се налива с вино. И не е от оранжевото. Ще му кажа, че си твърде тежко ранен, та да дойдеш.

Каладин кимна.

— Кал — рече Моаш. — Ние можем да разчитаме на теб, нали? Нямаш задни мисли?

— Ти сам го каза — отговори Каладин. — Не трябва да върша нищо. Просто трябва да не се намесвам.

А и какво бих могъл да направя? Ранен и без духче?

Всичко беше в движение. Твърде беше напреднало, за да може той да го спре.

— Чудесно — заключи Моаш. — Излекувай се, нали така?

Той излезе и отново остави Каладин в тъмното.