Брандън Сандърсън
Сияйни слова (26)

14
Желязна позиция

Кроткото съпружество споделя любовта,

Роди ли се веднъж, ни носи радостта.

В грижа и съчувствие искрен ти бъди,

Та съпружеската форма за тебе приеми.

Из „Песента на Изброяването“ на Слушачите, Пета строфа

— Мина време — продума Адолин. Беше застанал на колене и държеше Меча пред себе си. Върхът му беше забит на няколко пръста в камъка. Беше сам. Само той и неговият меч в една от новите стаи за подготовка, построени около арената за дуели.

— Помня как те спечелих — прошепна той, гледайки отражението си в острието. — И тогава никой не ме приемаше сериозно. Гиздавия самохвалко. Тиналар реши да се дуелира с мен, само за да засрами татко. А пък аз му отнех Меча.

В случай на загуба би трябвало да отстъпи на Тиналар своята Броня, наследство по майчина линия.

Адолин така и не беше дал име на Меча си. Някои го правеха, други — не. Той не мислеше, че е уместно — не защото според него Мечът не заслужаваше име, а защото преценяваше, че не знае правилното име. Много отдавна този Меч бе принадлежал на някой от Сияйните рицари. Рицарят несъмнено го беше нарекъл някак. И Адолин мислеше, че е самонадеяно да го нарича другояче. Беше убеден в това още преди да започне да вижда рицарите в добра светлина, подобно на баща си.

Този Меч щеше да остане и след смъртта на Адолин. Той не го притежаваше. Само го беше заел временно.

Повърхността на оръжието беше строга и гладка, извита като змиорка, а на гърба си имаше ръбове като кристали. Оформен като по-голяма версия на традиционния меч, адолиновият донейде приличаше на грамадните двуръки мечове на рогоядците.

— Истински дуел — прошепна му Адолин. — С истински залог. Най-сетне. Вече няма да пристъпвам на пръсти. Няма да се ограничавам.

Мечът не отговаряше, ала Адолин си представяше, че го слуша. Не можеш да боравиш с такова оръжие, което чувстваш като продължение на душата си, и понякога да не приемаш, че е живо.

— Говоря толкова самоуверено с всички останали, понеже зная, че разчитат на мен. Но загубя ли днес, свършено е. Няма повече дуели. Жестоко препятствие пред великия план на татко.

Чу хора отвън. Стъпки, разговори. Дращене върху камъка. Бяха дошли. Да видят как Адолин побеждава или бива унизен.

— Това може да е последната ни битка заедно — тихо продължи той. — Ценя всичко, което направи за мен. Знам, че би го направил за всеки, който те държи, но все пак го ценя. Искам… искам да знаеш: вярвам в татко. Вярвам, че той е прав, че виденията му са истински. Че светът има нужда от единен Алеткар. Сраженията като днешното са моя начин да го постигнем.

Адолин и баща му не бяха политици. Те бяха воини — Далинар по своя воля, Адолин по-скоро по силата на обстоятелствата. Те нямаше да постигнат обединението на кралството с приказки. Трябваше да се преборят за него.

Той стана, потупа джоба си и освободи Меча, който изчезна в мъгла. После прекоси малката стая и излезе. Каменните стени на тесния коридор, в който се озова, бяха украсени с релефи, изобразяващи десетте основни позиции в боя с меч. Релефите бяха изработени другаде и пренесени тук при построяването на помещението — скорошна придобивка на мястото на шатрите, където се провеждаше подготовката за дуели до неотдавна.

Вятърна позиция, Каменна позиция, Огнена позиция… За всяка от субстанциите имаше позиция, показана на релефите. Адолин ги отброи пътем. Тунелът беше изсечен в камъка на самата арена и завършваше с малка стая в скалата. Ярката слънчева светлина на арената за дуел сияеше над последните врати между Адолин и съперника му.

Със стаята за размисъл и сборното помещение, където човек да сложи бронята си или да се оттегли между схватките, арената във военния лагер заприличваше на истинските арени в Алеткар. Една добре дошла придобивка.

Адолин пристъпи в сборното помещение, където го очакваха брат му и леля му. Отче на Бурята, та ръцете му се потяха. Не беше толкова изнервен, когато препусваше в бой, когато животът му наистина беше застрашен.

Леля Навани тъкмо беше завършила един глиф. Отстъпи от пиедестала, остави четката и вдигна глифа, за да може Адолин да го види. Беше изписан в ярко червено върху бяло платно.

— Победа? — предположи Адолин.

Навани свали глифа и вдигна вежди.

— Какво? — попита Адолин.

Оръжейниците му влязоха и донесоха частите на неговата Броня.

— Означава „безопасност и слава“ — обясни Навани. — Няма да загинеш, ако понаучиш глифите, Адолин.

Той сви рамене.

— Никога не ми се е струвало важно.

— Добре, добре. — Навани почтително сгъна молитвата и я постави в огъня. — Да се надяваме в края на краищата да имаш съпруга, която да върши това за теб. Да чете глифите и да ги изписва.

Адолин сведе глава, както подобаваше при изгарянето на молитва. Паилиа беше свидетел, че моментът не е подходящ да се огорчава Всевишният. Когато това свърши обаче, Адолин изгледа Навани.

— Някакви вести за кораба?

Чакаха новини от Ясна при пристигането й в Плитките крипти, но още нямаше нищо. Навани провери при началника на това далечно пристанище. Отговориха й, че Насладата на вятъра още го няма. Вече закъсняваше със седмица.

Навани махна пренебрежително с ръка.

— Ясна е на онзи кораб.

— Знам, лельо — отвърна Адолин и се разшава неловко. Какво се бе случило? Да не би буря да беше връхлетяла кораба? Ами онази жена, която може би щеше да стане негова съпруга, ако Ясна постигнеше своето?

— Щом корабът се бави, значи Ясна се е захванала с нещо — отговори Навани. — Само гледай. След няколко седмици ще получим съобщение от нея. Тя ще ни възложи някоя задача или ще ни поиска някакво сведение. И ще ми се наложи да измъквам от нея обяснение за изчезването й. Дано Батта даде на това момиче някакъв здрав разум наред с интелигентността.

Адолин не настоя повече. Навани познаваше дъщеря си по-добре от всекиго. И все пак… той се тревожеше за Ясна, а сега внезапно се притесни, че може и да не види онова момиче, Шалан, както очакваше. Разбира се, беше възможно условният годеж да не се получи, ала част от него искаше да стане. Струваше му се някак привлекателно друг да избере вместо него — заради гръмогласните ругатни на Данлан, когато скъса с нея.

Данлан все още беше една от писарите на баща му, затова Адолин я виждаше от време на време. Още сърдити погледи. Бурите да го отнесат, той не беше виновен. Нещата, които тя каза на приятелите си…

Един от оръжейниците разположи ботушите, Адолин стъпи в тях и усети как щракват на място. Оръжейниците чевръсто наместиха набедрениците, продължиха нагоре и го покриха с метал. Металът беше лек за него. Скоро останаха само ръкавиците и шлема. Той коленичи, плъзна ръце в ръкавиците и намести пръстите си вътре. Както беше отличително за Бронята, тя се сви сама, както змиорката се увива около плъха. Ръкавиците уютно пристегнаха китките на Адолин.

Той се обърна и се пресегна да вземе шлема от последния оръжейник. Оказа се Ренарин.

— Яде ли пиле? — попита той.

— На закуска.

— И говори на меча?

— Проведохме цял разговор.

— Верижката на мама е в джоба ти?

— Три пъти проверих.

Навани скръсти ръце.

— Вие продължавате с глупавите суеверия, така ли?

Братята я изгледаха остро.

— Не са суеверия — отвърнаха те едновременно и Ренарин додаде. — Просто за късмет, лельо.

Тя подбели очи.

— Отдавна не съм участвал в официален дуел — обясни Адолин, докато си слагаше шлема. Наличникът беше отворен. — Не искам нещо да се обърка.

— Глупости — настоя Навани. — Вярвай във Всемогъщия и във Вестителите, а не в това какво си ял преди двубоя. Бурите да го отнесат. Преди да се усетя, ще почнеш да вярваш в Страстите.

Адолин и Ренарин се спогледаха. Малките традиции навярно не му помагаха за победата, но пък защо да рискува? Всеки дуелист си имаше своите чудатости. Неговите още не го бяха предали.

— Охранителите ни не са доволни — тихо каза Ренарин. — Все приказват колко трудно ще е да те пазят, когато някой размахва меч срещу теб.

Адолин хлопна наличника. Страните му се замъглиха, заключиха се и станаха прозрачни. Той виждаше всичко наоколо си. Усмихна се, макар да знаеше отлично, че Ренарин няма как да го види.

— Много ми е мъчно, че ги лишавам от възможността да ме бавят.

— Защо ти доставя такова удоволствие да ги тормозиш?

— Не харесвам бавачи.

— И преди си имал охрана.

— На бойното поле — възрази Адолин. Друго беше да те следват навсякъде по петите.

— Има и още нещо. Не ме лъжи, братко. Познавам те твърде добре.

Адолин се взря в брат си. Очите на Ренарин бяха толкова настойчиви зад очилата. Момчето винаги беше съвсем сериозно.

— Не харесвам техния капитан — призна Адолин.

— Защо? Той спаси живота на татко.

— Просто ме тревожи — отвърна Адолин и сви рамене. — Нещо в него не е на мястото си, Ренарин. Това ме прави подозрителен.

— Струва ми се, че просто не ти беше приятно да те командва на бойното поле.

— А, това почти не го помня — бодро отвърна Адолин и пристъпи към изхода.

— Добре тогава. Тръгвай, братко. И…

— Да?

— Гледай да не загубиш.

Адолин отвори вратата и излезе на настланата с пясък арена. И преди се беше дуелирал тук — обосноваваше се с нуждата да поддържа уменията си, въпреки че алетският Военен Кодекс забраняваше схватките между офицери.

За да угоди на баща си, Адолин странеше от важните сблъсъци — за шампионски титли и за Брони. Не смееше да рискува Бронята и Меча си. Сега всичко беше различно.

Въздухът все още беше хладен заради отминалата зима, ала слънцето светеше ярко. Адолин чуваше дъха си в шлема. Краката му хрущяха в пясъка. Провери дали баща му гледа. Гледаше. Кралят също.

Садеас не беше дошъл. Още по-добре. Появата му щеше да разсее Адолин със спомени за последните случаи, когато Садеас и Далинар бяха в добри отношения, седяха заедно на каменните стъпала и наблюдаваха дуела на Адолин. Дали Садеас кроеше предателство още тогава, докато се смееше с Далинар и бъбреше като стар приятел?

Съсредоточи се. Съперникът му днес не беше Садеас, ала някой ден… Някой ден, и то скоро, щеше да го измъкне на арената. Това беше главната му цел.

Засега трябваше да се занимава със Салинор, един от Броненосците на Танадал. Салинор притежаваше само Меч, но зае една от кралските Брони за дуела с пълен Броненосец.

Салинор стоеше от другата страна на арената. Бронята му беше сива и без украси. Чакаше главната съдийка, Сиятелната господарка Истоу, да обяви началото на сблъсъка. В известен смисъл, днешната схватка беше обида за Адолин. За да склони Салинор да се дуелира, той се принуди да заложи Бронята и Меча си срещу Меча на Салинор. Все едно не беше достоен и трябваше да предложи повече възможност за печалба, та Салинор да си направи труда.

Както очакваше, арената преливаше от светлооки. Говореше се, че е позагубил страст, но пък дуелите за Брони бяха много голяма рядкост. Този щеше да е първият за повече от година.

— Призовете Мечовете! — нареди Истоу.

Адолин протегна ръка. Мечът му се появи след десет удара на сърцето — миг преди този на Салинор. Сърцето на Адолин биеше по-бързо. Значи противникът му не се боеше и го подценяваше.

Адолин застана във Вятърна позиция — върхът на Меча му сочеше нагоре и назад. Салинор зае Огнената позиция — държеше Меча с една ръка, а с другата докосваше острието му. Стъпалата му бяха стабилно разтворени. Позициите бяха повече философия, отколкото определен набор движения. Вятърната позиция — плавна, помитаща, величествена. Огнената — бърза и гъвкава, подходяща за по-къси Мечове.

Адолин отлично познаваше Вятърната позиция. Тя му служеше добре от самото начало.

Ала днес му се видя неподходяща.

Ние сме във война, мислеше Адолин, докато Салинор пристъпваше напред и го изпитваше. Всеки светлоок в тази армия е редовен войник.

Не беше време за представления.

Беше време за бой.

Щом Салинор приближи и се подготви за първите предпазливи удари, с които да изпита съперника, Адолин се обърна и зае Желязна позиция — хвана Меча с две ръце и го вдигна над главата си. Отби първия удар на Салинор, пристъпи напред и стовари Меча си върху шлема му. Веднъж, два пъти, три пъти. Салинор опита да парира, но явно атаката го беше изненадала и два от ударите на Адолин улучиха.

Шлемът на Салинор се напука. Адолин чу пъшкане и ругатни, докато съперникът му се мъчеше да отвърне. Не се правеше така. Къде бяха изпитващите удари, грацията, танцът?

Адолин изръмжа, усети познатото Вълнение от боя и отби атаката на Салинор, без да обръща внимание на удара, който получи отстрани на тялото си. После улови Меча с две ръце и го стовари върху гръдната му броня, сякаш сечеше дърва. Салинор отново изстена, Адолин вдигна крак, изрита го и Салинор падна на земята.

Той изтърва Меча — захватът с една ръка беше недостатък на Огнената позиция. Острието изчезна в мъгла. Адолин прекрачи Салинор и освободи своя Меч, после изрита шлема на противника. Шлемът се пръсна на парченца и разкри замаяно, ужасено лице.

После Адолин изрита с пета гръдната броня. Салинор опита да хване стъпалото му, ала Адолин риташе безмилостно, докато и тази част от Бронята се пръсна.

— Спрете! Спрете!

Адолин спря с крак до главата на Салинор и вдигна поглед към съдийката. Истоу се беше изправила в кабината си, лицето й пламтеше, гласът й бе гневен.

— Адолин Колин! — кресна тя. — Това е дуел, не е състезание по борба!

— Наруших ли някое правило? — изрева той в отговор.

Мълчание. Ушите му свиреха, ала долови, че публиката е стихнала. Чуваше как дишат.

— Наруших ли някое правило? — попита той отново.

— Дуелът не се…

— Значи аз съм победител — заключи Адолин.

Съдийката заекна.

— Този дуел се води до разбиването на три части от Бронята. Вие счупихте само две.

Адолин сведе поглед към замаяния Салинор. После се пресегна, отпра единия му паулдрон и го смачка с облечените си с ръкавици юмруци.

— Готово.

Потресено мълчание.

Адолин приклекна до съперника си.

— Мечът ти.

Салинор опита да се надигне, ала без гръдна броня беше трудно. Доспехите му не работеха както трябва и трябваше да се обърне на една страна и след това да се изправи. Изпълнимо, обаче Салинор явно не беше достатъчно опитен с Бронята, та да го направи. Адолин го спипа за рамото и го хвърли отново в пясъка.

— Ти загуби — изръмжа Адолин.

— Ти ме измами! — пръсна слюнки Салинор.

— Как?

— Не знам как! Просто… Не се прави…

Млъкна, щом Адолин внимателно положи ръката си върху гърлото му. Салинор зяпна.

— Не би посмял.

От пясъка около него плъпнаха духчета на страха.

— Искам си наградата — рече Адолин. Внезапно се почувства изцеден. Вълнението го беше напуснало. В името на Бурите, никога досега не се беше чувствал така по време на дуел.

Мечът на Салинор се появи в ръката му.

— Победата — неохотно подзе съдийката — принадлежи на Адолин Колин. Салинор Евед губи Меча си.

Салинор остави Меча да се изплъзне от ръката му. Адолин го взе, приклекна до Салинор и му подаде оръжието с дръжката напред.

— Прекъсни връзката.

Салинор колебливо докосна рубина в ефеса на Меча. Камъкът проблясваше. Връзката бе прекъсната.

Адолин се изправи, изтръгна рубина и го натроши. Това не беше нужно, но представляваше добър символичен жест. Най-сетне тълпата се разшумя — трескави разговори. Дошли бяха да гледат зрелище, а получиха жестокост. „Е, на война често става така. Добре е за тях да го разберат“, рече си Адолин. Ала докато влизаше в чакалнята, се чувстваше неуверен в себе си. Постъпката му беше безразсъдна. Да освободи Меча си? Да се постави в положение съперникът да се добере до крака му?

Адолин влезе в сборната стая. Ренарин го посрещна зяпнал.

— Това беше невероятно — рече по-малкият брат. — Сигурно е най-краткият засвидетелстван дуел за Брони! Беше изумителен, Адолин!

— Аз… Благодаря ти. — Подаде на Ренарин Меча на Салинор. — Подарък.

— Адолин, сигурен ли си? Искам да кажа, определено не ме бива с Бронята, която вече имам.

— Преспокойно можеш да имаш пълния комплект. Вземи го.

Ренарин видимо се колебаеше.

— Вземи го — повтори Адолин.

Ренарин неохотно взе Меча и се свъси. Адолин поклати глава и седна на една от подсилените пейки, годни да издържат тежестта на Броненосец. Влезе Навани, слязла от местата за публиката.

— Това, което направи — отбеляза тя, — нямаше да подейства при по-ловък съперник.

— Знам — отговори Адолин.

— Следователно ти постъпи мъдро. Прикри истинските си умения. Хората могат да приемат, че победи с измама — преби го, вместо да се дуелираш. Навярно ще продължат да те подценяват. Мога да поработя по това да ти осигуря още схватки.

Адолин кимна и се престори, че тъкмо по тази причина се е бил така.