Джефри Дивър
Дванайсетата карта (45)

45.

Две седмици след срещата в Санфордската банка Линкълн Райм разговаряше по телефона с младия полицай Рей Пуласки, който бе в отпуск по болест, но след около месец щеше да се върне на работа. Възвръщаше паметта си и щеше да им помогне за делото срещу Томсън Бойд.

— Значи ще ходите на парти за Халоуин, а? — попита Пуласки; след кратка пауза добави: — Или нещо такова?

Сякаш се опасяваше да не би предишните му думи да се разтълкуват като намек, че паралитиците не могат да ходят на празненства.

Райм побърза да разсее притесненията му:

— Да, и ще се маскирам като Глен Кънингам^[1].

Сакс едва сдържа смеха си.

— Така ли? — попита новобранецът. — Кой е той?

— Ами проверете, полицай.

— Слушам, сър.

Райм затвори и погледна таблицата с уликите, над която бе закачена дванайсетата карта от колодата за таро, обесеният.

На вратата се позвъни.

Сигурно беше Лон Селито. Дебелакът скоро трябваше да се върне от сесия при психотерапевта си. Бе престанал да търка бузата си и да стреля с револвера като каубой от Дивия Запад — за този инцидент още никой не му беше обяснил. Райм се опита да измъкне информация от Сакс, но тя мълчеше като риба.

Посетителят не беше омачканият детектив.

Райм погледна към вратата. Джинива Сетъл влезе, превита под тежестта на ученическата си чанта.

— Добре дошла — поздрави я той.

Сакс също я поздрави и свали предпазните си очила, с които работеше, докато описваше няколко кръвни проби от едно убийство тази сутрин.

Уесли Гоудс бе подготвил документите за иска срещу Санфордската банка и се беше обадил, че още в понеделник Джинива може да очаква предложение за споразумение от Хенсън. В противен случай смяташе да подаде жалбата на следващия ден. (Според Гоудс банката нямаше да се размине само с „десет минути в новините“.)

Райм изпитателно огледа момичето. Времето бе необичайно топло, затова тя беше сменила развлечения анцуг с дънки и фланелка без ръкави с надпис „Отгатни!“ с блестящи букви. Беше наддала малко и косата й бе пораснала. Дори носеше лек грим (Райм се чудеше какво ли имаше в чантичката, която Том й пъхна тайничко в ръцете преди няколко дни). Изглеждаше добре.

Джинива вече имаше опора в живота. Алонсо Джаксън бе изписан от болницата и сега беше на физиотерапия. Благодарение на Селито го прехвърлиха към нюйоркския инспекторат за условно освобождаване. Джинива живееше в апартаментчето му в Харлем, което не се оказа толкова лошо, както очакваше. (Беше го споделила не пред друг, а пред Том, който се превърна в нещо като майка за нея и често я канеше в къщата, за да й дава уроци по готварство, да гледат телевизия или да обсъждат книги и политиката — теми, които ни най-малко не интересуваха Райм.) Щом можеше да си позволи по-голямо жилище, баща й смяташе да вземе и леля Лили при тях.

Джинива бе напуснала „Макдоналдс“; в свободното си време работеше в кантората на Уесли Гоудс като момче за всичко. Помагаше и за основаването на фондацията „Чарлз Сингълтън“, която щеше да разпредели парите от споразумението с банката между наследниците на бившия роб. Не се беше отказала от плановете да избяга в Лондон или Рим, но Райм все по-често я чуваше да говори разпалено за правата на дискриминираните жители на Харлем: чернокожи, латиноамериканци, мюсюлмани, жени или бедняци.

Също така активно работеше по проект с кодовото название „да спася приятелката си“, за който Райм също не знаеше нищо; в това отношение главна съветничка й беше Амелия Сакс.

— Искам да ви покажа нещо — каза момичето и извади пожълтял лист, изписан с познатия му вече почерк на Чарлз Сингълтън.

— Ново писмо, а? — попита Сакс.

Джинива кимна и внимателно разгъна листа.

— Леля Лили се свързала с един роднина от Медисън. Изпратил й разни неща, които намерил в мазето. Картонче за отбелязване на книги, очилата на Чарлз. И десетина писма. Исках да ви покажа това. — Очите й грейнаха и тя добави: — Писано е през 1875 година, след затвора.

— Я да видим.

Сакс монтира листа на скенера и след миг текстът се появи на няколкото монитора в лабораторията. Полицайката се приближи до Райм, прегърна го през рамото и двамата се загледаха в близкия екран.

Мила Вайълет,

Надявам се, че си прекарваш добре при сестра си и Джошуа и Елизабет се радват, че могат да си поиграят с братовчедите си. Трудно ми е да повярвам, че Фредерик, който беше едва на девет, когато го видях за последен път — сега е висок колкото баща си.

Със задоволство мога да ти съобщя, че в скромната ни къщичка всичко е спокойно. С Джеймс цяла сутрин рязахме ледени блокове на реката и ги складирахме в зимника под дървени стърготини. След това газихме около час в снега, за да огледаме една овощна градина, която се предлага за продан. Цената е висока, но мисля, че продавачът ще се съгласи на моето предложение. Малко се усъмни, защото съм чернокож, но когато му предложих да платя веднага, без да искам квитанция, тутакси омекна.

Твърдата валута винаги отваря врати, всякакви врати.

Изпита ли същия трепет като мен от новината, че вчера нашата страна е приела Закона за гражданските права? Обърна ли внимание на подробностите? Законът гарантира на всички хора без оглед на цвета им равноправен достъп до странноприемниците, транспорта, театрите и други обществени места. Какъв съдбовен ден за Каузата! Точно за този закон си кореспондирах толкова често с Чарлз Съмнър и Бенджамин Бътлър миналата година и мисля, че много от идеите ми са залегнали в него.

Както можеш да се досетиш, новината ме накара да си спомня за ужасните събития отпреди седем години, когато ни откраднаха градината в Галоус Хайтс и несправедливо ме вкараха в затвора.

Сега, седнал пред камината в скромната ни къща, това нещастие ми се струва като отдавна забравена приказка. Също както кървавите битки във войната и робството във Вирджиния изглеждат като отдавна отминал кошмар.

Може би в сърцето има само едно място за отчаяние или надежда и ако това място е заето с едното, другото потъва в забрава. Тази вечер съм изпълнен само с надежда.

Сигурно си спомняш, че преди години се зарекох да направя всичко, за да престанат да ме смятат за три пети човек. Предвид как все още ме гледат и как постъпват към мен и нашия народ, мисля, че този момент още не е настъпил. Смея обаче да твърдя, че вече ме смятат поне за девет десети човек (Джеймс се разсмя, когато му го казах на вечеря). Все още се надявам, че ще видим времето, когато ще ни смятат за пълноценни личности. Ако не ние, Джошуа и Елизабет със сигурност ще го доживеят.

Сега, мила моя, ти пожелавам лека нощ и подготвям урока си за утре.

Спокойни сънища на теб и децата ни, съкровище. С нетърпение чакам завръщането ви.

С обич, Чарлз.

Кротън на Хъдсън,

2 март 1875 година

— Дъглас и другите май са му простили за грабежа — отбеляза Райм. — Или са повярвали в невинността му.

— За какъв закон става дума? — попита Сакс.

— За Закона за гражданските права от 1975 година — обяви Джинива. — Забранява расовата дискриминация в хотели, ресторанти, влакове, театри… всички обществени места. — Поклати глава. — Не е издържал дълго. През осемдесетте години на деветнайсети век Върховният съд го обявява за противоконституционен. След това в продължение на петдесет години не е приет нито един федерален закон за защита на гражданските права.

— Чудя се дали Чарлз е доживял да види отменянето му — замислено отбеляза Сакс. — Сигурно не би му харесало.

Джинива сви рамене:

— Едва ли има значение. Сигурно си е помислил, че е временно отменяне.

— Надеждата крепи човека — измърмори Райм.

— Така е. — Джинива погледна надраскания си часовник. — Трябва да се връщам на работа. Тоя Уесли Гоудс… Ненормалник. Никога не се усмихва, дори не те гледа в очите… Поне веднъж да си беше подстригал брадата…

* * *

Вечерта Райм и Сакс лежаха един до друг и гледаха лунния сърп. Беше толкова тънък, че би трябвало да е съвсем блед, но през замърсения въздух на града изглеждаше златист като слънцето.

В такива моменти понякога разговаряха, понякога — не. Тази вечер мълчаха.

На перваза отвън нещо се размърда. Сигурно соколите скитници, които гнездяха пред прозореца. Мъжки, женска и две малки. Понякога гостите на Райм питаха дали си имат имена.

— Сключили сме споразумение — отговаряше той. — Те не ми измислят име и аз не ги кръщавам. Така ни е добре.

Една от птиците надигна глава и закри луната. Със стойката си излъчваха мъдрост. Както и заплаха. Бяха смъртоносни — възрастните соколи нямаха естествени врагове и връхлитаха върху плячката си с повече от 200 километра в час. Птицата се сниши и застина неподвижно. Бяха активни през деня, нощем спяха.

— Какво си мислиш? — попита Сакс.

— Хайде утре да идем на концерт. Има матине — така се наричат представленията в ранния следобед. В Линкълновия център.

— Кой свири?

— „Бийтълс“, Елтън Джон, Мария Калас, няма значение. Искам да смутя хората с инвалидната количка… Не ме интересува кой свири. Просто искам да изляза. Не ми се случва често напоследък.

Той изви главата си и докосна с устни косата й. Сакс се сгуши до него.

Райм стисна ръката й.

Сакс също стисна неговата.

— Знаеш ли какво можем да направим? — предложи съзаклятнически. — Да си занесем храна отвън. Вино, пастет, сирена. Нещо френско.

— Да, можем да обядваме и там, но уискито им е под всякаква критика. И е безбожно скъпо. Можем…

— Райм!

Сакс рязко се надигна.

— Какво има?

— Какво направи преди малко?

— Приех предложението ти да си вземем храна отвън…

— Не ме будалкай.

Тя трескаво запали лампата. С черни шорти, сива фланелка, разрошена рижа коса и широко отворени очи, приличаше на студентка, която изведнъж си е спомнила, че утре има изпит.

Райм присви очи.

— Много е ярко. Защо трябваше да светваш?

Сакс се втренчи в него.

— Ти… ти раздвижи ръката си!

— Май да.

— Дясната ръка! Никога не си можел да я движиш.

— Странна работа.

— Все отлагаш изследванията, а през цялото време си знаел, че можеш да я движиш.

— Не знаех. Досега. Не съм се и опитвал. Страхувах се, че няма да мога. Затова престанах да мисля за това. — Той сви рамене. — Но промених решението си. Навих се да пробвам, но исках да сме сами, без доктори, без машини.

„Но и да не съм сам“ — добави мислено.

— И не ми каза!

Тя го плесна по ръката.

— Това не го усетих.

Засмяха се.

— Удивително е, Райм — прошепна тя и го прегърна. — Ти успя. Наистина успя.

— Пак ще се опитам.

Райм погледна Сакс, после — дясната си ръка. Съсредоточи се. След миг пръстите му потрепнаха. Сетне, като новородено жребче, дясната му ръка преодоля петте сантиметра до нейната и я стисна за китката.

Очите й се насълзиха от радост и тя се засмя.

— Нещо да кажеш? — попита той.

— Значи ще продължиш с упражненията?

Райм кимна.

— Да уредим ли за утре час при доктор Шърман?

— Може. Освен ако не изникне нещо. Напоследък съм доста зает.

— Задължително ще насрочим изследвания — заяви Сакс.

Загаси лампата и се притисна до него. Райм усещаше присъствието й, макар че не чувстваше допира.

Умълчаха се и Райм се втренчи в тавана. Дишането на Сакс стана по-равномерно. Изведнъж той се намръщи. Нещо гъделичкаше гърдите му. Отначало си помисли, че е отразена болка. После се уплаши, че получава пристъп на дисрефлексия. Даде си сметка обаче, че е нещо съвсем друго и не е свързано с нервите, мускулите или вътрешните органи. Като истински учен Райм се замисли за чувството, което изпитваше. Можеше да го сравни с онова, което видя върху лицето на Джинива при срещата им с адвоката на банката. С онова, което Чарлз Сингълтън изразяваше в писмата си.

Изведнъж Линкълн Райм осъзна какво чувства — гордост. Гордееше се с постижението си, както се гордееше Джинива със своя прадядо. Тази вечер се беше изправил пред невъзможното. Нямаше значение, че е успял да помръдне ръката си, постижението му бе друго — той най-после се почувства пълноценна личност. Точно както го описваше Чарлз Сингълтън. Осъзна, че нищо — нито политиците, нито сънародниците ти, нито собственото ти безполезно тяло — не може да те направи три пети човек. Ти сам определяш дали си пълноценен, или не, и какъв живот ще живееш.

Може би тези мисли бяха незначителни като лекото помръдване на ръката му, но това не го интересуваше. Той се замисли за професията си: как една люспица боя може да те заведе до кола, оставена на паркинг, където ще откриеш следа от обувка, водеща до врата, на чиято изтривалка ще е залепнало влакно от изхвърлено палто, на едно от копчетата на което ще намериш пръстов отпечатък — единствения, който престъпникът е забравил да заличи.

На сутринта специалният отряд ще позвъни на вратата му.

Правдата възтържествува, жертвата е спасена, едно семейство заживява щастливо. И всичко това благодарение на една микроскопична люспица автомобилна боя.

Малки победи — така казваше доктор Шърман. Малки победи… Понякога те са единственото, на което можеш да се надяваш, размишляваше Линкълн Райм, докато се унасяше.

И понякога ти стигат.