Джефри Дивър
Дванайсетата карта (14)

14.

Томсън Бойд стоеше на ъгъла на Канал стрийт и Шесто авеню и чакаше да светне зелено. Пое си дъх и избърса мокрото си лице.

Не се страхуваше — задъхването и потта бяха от тичането — но му беше любопитно как са го открили. Винаги внимаваше изключително много какви телефони използва и постоянно се озърташе да не го следят, затова предположи, че е по уликите. Имаше логика — защото беше сигурен, че жената с белите дрехи, която сновеше из читалнята в библиотеката като гърмяща змия, бе сред полицаите пред апартамента му на улица „Елизабет“. Какво беше оставил в музея? Нещо в плика? Някакви частички от обувките и дрехите? Нещо, което ги бе довело тук.

Това бяха най-добрите детективи, с които се сблъскваше. Трябваше да го има предвид.

Гледаше колите и размишляваше за бягството си. Когато видя полицаите на стълбището, Томсън бързо прибра книгата и покупките от железарския магазин в плика, взе куфарчето и револвера и включи електрическата верига, свързана с бравата. Събори стеничката от мазилка и се провря през дупката в съседната сграда, качи се на покрива и избяга до ъгловата къща на близката пресечка. Слезе по аварийната стълба и побягна на запад по преговаряния десетки пъти маршрут.

Сега чакаше с тълпата светофара на ъгъла на „Канал“ и Шесто; чуха се полицейски сирени. Лицето му беше спокойно, ръцете му не трепереха, не изпитваше гняв и не се боеше. Така трябваше. Иначе провалът бе сигурен, беше го виждал десетки пъти. Много професионални убийци загубваха самообладание пред полицията и се пречупваха при най-обикновен разпит. Или пък оплескваха нещо в хода на работата, оставяха улики или свидетели. Емоциите — любов, гняв, страх — бяха за аматьорите. Професионалистът трябваше да е спокоен, равнодушен.

Безчувствен…

Томсън стисна револвера в джоба на шлифера си и се взря в няколкото патрулни коли, които профучаха по Шесто авеню. Със свирене на гуми завиха по „Канал“. Бяха мобилизирали цялата полиция да го търси. Нищо чудно, след като пусна електрически ток през един от другарите им (макар че според Томсън ченгето само си беше виновно).

Единственото, което леко го притесни, бе патрулната кола, която спря на три пресечки от него. Ченгетата слязоха и започнаха да разпитват минувачите. Друга спря на стотина метра от светофара. Движеха се към него. Колата му бе паркирана край река Хъдсън, на пет минути път оттук. Трябваше да се добере до нея час по-скоро. Светофарът обаче още светеше червено.

Още сирени.

Проблемът ставаше сериозен.

Томсън огледа тълпата. Повечето хора гледаха любопитно полицейските коли и ченгетата. Трябваше да направи нещо за отвличане на вниманието. Само колкото да спечели време, за да се измъкне… не беше нужно да е много зрелищно. Просто да разсее хората за малко. Пламъци от някоя кофа за боклук, трясък от счупено стъкло… Какво друго? Забеляза голям автобус, който се приближаваше по Шесто авеню. Дали да запали някоя кофа, или да използва това? Томсън пристъпи към края на тротоара. Пред него стоеше стройна азиатка, около двайсетте. Достатъчно бе леко побутване. Тя се извъртя уплашено, изпищя и политна към платното.

— Ще падне! — изкрещя Томсън, като се стараеше да не издава южняшкия си акцент. — Някой да я хване!

Писъкът й рязко секна, когато огледалото на автобуса я блъсна в рамото и главата. Момичето се просна на тротоара. По стъклото на автобуса и чакащите наблизо хора пръсна кръв. Спирачките изпищяха. Както и няколко жени в тълпата.

Автобусът спря по средата на Канал стрийт и блокира кръстовището. Трябваше да остане така до изясняване на случая. Запалена кофа за боклук, счупена бутилка, автомобилна аларма — това също би могло да отвлече вниманието. Но смъртта на момичето бе най-ефикасният начин.

Движението веднага спря, включително двете приближаващи се полицейски коли.

Томсън бавно пресече улицата, оставяйки зад себе си тълпа от ужасени минувачи, които плачеха, крещяха или просто втренчено се взираха в безжизненото, окървавено тяло, проснато на тротоара. Мъртвите й очи безизразно гледаха небето. Никой не подозираше, че ужасната трагедия не е нещастен случай.

Неколцина минувачи изтичаха при трупа, други трескаво звъняха на „Бърза помощ“ по мобилните си телефони… Томсън бавно премина между спрелите коли. Вече бе забравил за азиатката и мислеше за много по-важни неща — бяха разкрили тайната му квартира. Но поне бе успял да се измъкне с револвера, покупките от железарията и книгата. В апартамента нямаше улики, които биха насочили полицията към онзи, който го беше наел; дори жената в бяло не би могла да направи връзката. Не, това не беше сериозен проблем.

Той спря при един уличен телефон, провери гласовата си поща и научи добри новини. Джинива Сетъл учеше в „Лангстън Хюс“ в Харлем. Освен това полицията я охраняваше, в което нямаше нищо странно, разбира се. Томсън скоро щеше да научи още хубави вести — например къде живее или, още по-добре, че някой вече я е застрелял.

Томсън Бойд продължи да върви към колата си — безлично син тригодишен буик, безлична кола за Безличния Джо. Той се качи и тръгна, като заобиколи отдалече кръстовището с катастрофата. Караше към моста на Петдесет и девета улица. Замисли се за наученото от книгата и как да използва новите си умения.

* * *

— Не знам… Не знам какво да кажа.

Лон Селито гледаше жално капитана от главното управление, който дойде веднага щом началството научи за инцидента. Селито седеше на ръба на тротоара; косата му бе разрошена, коремът му висеше над колана, а над копчетата му се показваше розова кожа. Изтърканите му подметки бяха обърнати настрани. Целият изглеждаше намачкан.

— Как стана? — попита едрият, пооплешивял чернокож. Беше иззел револвера на Селито, бе извадил патроните и го държеше с отворен барабан според правилата на управлението при подобни случаи.

Селито погледна високия офицер и измънка:

— Гръмна, без да искам.

Капитанът погледна Амелия Сакс и попита:

— Добре ли сте?

Тя сви рамене:

— Нищо ми няма. Куршумът прелетя далече.

Капитанът се досети, че нарочно се стреми да омаловажи инцидента. От опита й да го оправдае дебелият детектив се почувства още по-гузно.

— Все пак сте били на линията на стрелбата — настоя капитанът.

— Не беше особено…

— Бяхте ли на линията на стрелбата?

— Да, сър — отвърна Сакс.

Трийсет и осем калибровият куршум бе прелетял на около метър от рамото й. Селито го знаеше. Тя също.

… прелетя далече.

Капитанът погледна склада и попита:

— Това попречи ли по някакъв начин на преследването?

— Не — отвърна Бо Хауман.

— Сигурен ли сте, че с нищо не е попречило?

Командирът на специалния отряд кимна:

— Престъпникът се е качил на покрива и е избягал на север или на юг… по-вероятно на юг. Изстрелът… — кимна към револвера на Селито — … беше произведен, след като поставихме постове пред околните сгради.

Селито не можеше да повярва, че това наистина се случва.

Туп, туп, туп…

— Защо извадихте оръжието? — попита капитанът.

— Не очаквах, че някой ще излезе от вратата на мазето.

— Чухте ли доклада, че сградата е чиста?

Миг колебание.

— Пропуснал съм го.

Последния път, когато излъга началството, Лон Селито искаше да предпази новобранец, който не беше спазил процедурата при спасяване на една жертва на отвличане. Тогава успя. Беше благородна лъжа. Сега лъжеше, за да спаси собствения си задник, и от това го болеше повече, отколкото ако го бяха ранили.

Капитанът се огледа. Наоколо се мотаеха неколцина полицаи. Никой не поглеждаше Селито. Неловко им беше заради него. Накрая офицерът каза:

— Няма ранени, няма сериозни материални щети. Ще докладвам за случая, но не вярвам да назначат разследване. Няма да дам такава препоръка.

Селито изпита облекчение. Едно разследване би сринало репутацията му. Дори да те оправдаят, името ти остава опетнено за дълго време. Дори завинаги.

— Искате ли да си вземете отпуск? — попита капитанът.

— Не, сър — отказа категорично Селито.

Най-лошото за един полицай след такъв инцидент е да бездейства. Щеше да потъне в мрачни мисли, да се натъпче с долнопробна храна, да скапе настроението на всички наоколо. И страхът щеше да се усили. Все още със срам си спомняше как бе подскочил като ученичка тази сутрин, когато се стресна от ауспуха на камиона.

— Не знам — измърмори капитанът, който имаше право принудително да го пусне в отпуск.

Искаше му се да чуе мнението на Сакс, но не беше уместно да я пита. Тя беше отскоро, при това — младши детектив. Все пак направи пауза, за да й даде възможност да се намеси. Да каже например: „Да, Лон, добра идея“ или „Е, хайде, ще се справим и без теб“.

Тя обаче мълчеше и това бе глас в полза на Селито.

— Научих, че един свидетел е бил убит пред очите ви тази сутрин — отбеляза капитанът. — Инцидентът има ли нещо общо с това?

„Да, по дяволите…“

— Не мога да кажа.

Офицерът пак се замисли. Но каквото и да се говори за началниците, те много добре разбират какво става на улицата и как действат тези събития на редовите полицаи.

— Добре, оставате в екипа. Но искам да отидете при психолог.

Селито се изчерви, но отговори:

— Слушам, сър. Веднага ще си запиша час.

— Добре. Уведомете ме как е минало.

— Да, сър. Благодаря.

Капитанът му върна оръжието и с Бо Хауман се отдалечиха. Селито и Сакс тръгнаха към микробуса на отдела по криминалистика, който току-що бе пристигнал.

— Амелия…

— Да не говорим за това. Станалото — станало. Точка по въпроса. Случват се такива неща.

Според статистиката вероятността да бъдеш прострелян от колега полицай е много по-голяма, отколкото от престъпник.

Дебелият детектив поклати глава:

— Аз просто…

Не знаеше какво да каже. Двамата замълчаха. Накрая Сакс каза:

— Слушай, Лон. Това ще се разчуе. Знаеш как е. Но никой цивилен няма да научи. Поне не от мен.

Понеже не контактуваше с полицейските среди, Линкълн Райм можеше да научи само от някого от тях.

— Не съм мислил да те моля такова нещо.

— Знам. Просто ти казвам.

Тя започна да разтоварва екипировката си.

— Благодаря — измърмори той.

Забеляза, че отново търка бузата си, където го бе опръскала кръвта на библиотекаря.

Туп, туп, туп…

* * *

— Слаба работа, Райм.

— Действай — чу се гласът му от слушалките.

Сакс бе облякла белия костюм и оглеждаше апартаментчето — от оскъдното обзавеждане личеше, че е само временно скривалище. Повечето професионални убийци имаха такива тайни квартири. Държат там оръжията си и ги използват като бази за удари в околността или за скривалища.

— Какво има вътре?

— Легло. Бюро и стол. Лампа. Телевизор, свързан със скритата камера в коридора. Системата е „Видеотект“, но е махнал лепенките със серийния номер, затова няма как да разберем кога и откъде го е купил. Намерих жици и релета, свързани с вратата. Следите от обувки са същите. Проверих всичко за пръстови отпечатъци, но няма нищо. През цялото време в скривалището е носил ръкавици. Какво ни показва това?

— Освен че е дяволски хитър, това ли имаш предвид? — заразмишлява на глас Райм. — Може би не е вземал достатъчно предпазни мерки и е очаквал, че скривалището му ще бъде разкрито. Умирам да открием отпечатъци. Със сигурност е картотекиран. Може би не на едно място.

— Открих останалите карти от колодата, но няма етикет на магазина. Единствената карта, която липсва, е дванайсетата, онази от библиотеката. Добре, продължавам да търся.

Тя работеше изключително внимателно — въпреки че апартаментът бе съвсем малък и за да го огледаш, бе достатъчно да застанеш по средата и да се завъртиш. Когато минаваше покрай леглото, забеляза нещо бяло, което се подаваше изпод възглавницата. Беше сгънат лист. Тя го взе и го разгъна.

— Тук има нещо, Райм. Карта на улицата, където се намира Афроамериканският музей. Има много подробности за уличките и входовете на всички сгради, товарни рампи, паркинги, противопожарни кранове, шахти, улични телефони. Този човек е перфекционист.

Не са много убийците, които ще си дадат такъв труд.

— Има някакви петна. И трохи. Кафяви. — Сакс помириса листа. — Чесън.

Прибра картата в найлоново пликче и продължи търсенето.

— Открих още влакна, като онези — от памучно въже, предполагам. Малко прах и пръст. Толкова.

— Искам да видя мястото — чу се шепот от слушалките.

— Какво има, Райм?

— Опитвам се да си представя мястото… Какво има на повърхността на бюрото?

— Няма нищо. Нали ти казах…

— Нямам предвид предмети. Искам да знам има ли петна от мастило, надписи, нещо надраскано. Следи от чаши. — Добави жлъчно: — След като престъпникът не е оставил личната си карта, трябва да потърсим други следи.

Да, от доброто му настроение вече нямаше и следа.

Сакс погледна бюрото.

— Има петна, да. И е надраскано.

— Дървено ли е?

— Да.

— Вземи проби. Изчегъртай малко.

Сакс взе скалпел от комплекта с инструменти. Беше стерилизиран и запечатан в хартиен калъф, като за хирургическа операция. Тя внимателно изчегърта няколко стърготини от бюрото и ги прибра в пликче.

Отново огледа повърхността и забеляза няколко лъскави петънца близо до ръба.

— Райм, има няколко капки. Прозрачна течност.

— Преди да вземеш проби, анализирай ги с „Мираж“ и „Ексспрей 2“. Този тип много обича смъртоносните играчки.

„Мираж“ бе метод за бързо откриване на стандартни експлозиви. „Ексспрей 2“ откриваше взривни вещества от група В, сред които бе и силно избухливият течен нитроглицерин.

Сакс анализира малка проба. Ако течността беше експлозив, щеше да се оцвети в розово. Цветът й не се промени. Сакс я провери и със „Спрей 3“, за да се увери, че няма нитрати — основен компонент на много експлозиви, не само на нитроглицерина.

— Резултатът е отрицателен, Райм.

Тя събра втората капка в херметична стъклена епруветка.

— Мисля, че това е всичко, Райм.

— Добре, идвай. Трябва бързо да открием следа. Щом успя да се измъкне от спецотряда, със същата лекота може да се добере и до Джинива.