Джефри Дивър
Дванайсетата карта (11)

11.

Тези щяха да свършат работа.

Томсън Бойд погледна покупките в кошницата и тръгна към касата. Обожаваше железарските магазини. Странно защо? Може би защото всяка събота баща му го водеше в една железария край Амарильо, където купуваше всякакви инструменти, от които се нуждае един уважаващ себе си мъж.

Или може би защото в железарските магазини като този всички инструменти бяха чисти и здрави, боите, лепилата и тиксото — логично подредени и лесни за намиране.

Всичко беше като по конец.

Томсън харесваше и миризмата, онази натрапчива миризма на изкуствен тор, машинно масло и бензин, която е трудна за описване, но бил ли си веднъж в стара железария, няма как да я сбъркаш.

Убиецът бе сръчен по природа. Навярно го беше наследил от баща си, който, макар че по цял ден се бъхтеше по нефтопроводи, сонди и люлеещите се като глави на динозаври помпи, търпеливо учеше сина си как да използва — и да уважава — инструментите, да измерва и да чертае. Как да поправя. Понякога работеха заедно по камиона или фургона, стягаха оградата, правеха мебели или неща за майка му и леля му: точилка, табакера или дъска за рязане.

— Каквото и да правиш, синко — учеше го баща му, — голямо или малко, винаги влагай еднакво старание. Едни неща не са по-трудни или по-важни от други. Само мащабът е различен.

Баща му бе добър учител и се гордееше с изработеното от сина си. Когато загина, Харт Бойд стискаше направения от Томсън комплект за ваксане и дървения ключодържател с фигурка на индианска глава и надпис „Татко“.

Усвоените умения се оказаха много полезни за Томсън, защото точно в това се заключава професията на наемния убиец. Механика и химия. Все едно да си дърводелец, бояджия или железар.

Томсън Бойд плати на касата — в брой, разбира се — и благодари на продавача. Носеше гумени ръкавици. На излизане спря при малка електрическа косачка, в жълто и зелено. Блестеше от чистота, лъскава, като смарагдово бижу. Защо? Косачката му напомни за неделите, когато косеше моравата зад фургона на родителите си. След това влизаше и заедно с баща си гледаха мач, докато майка му готвеше.

Спомни си сладникавата миризма на бензиновите изпарения, издрънкването, когато въртящото се острие чукнеше камъче и то изхвърчеше, изтръпването от вибрациите на ръкохватките.

Изтръпване, както когато умираш от ухапване на гърмяща змия.

Томсън се сепна; продавачът му говореше нещо.

— Моля?

— Ще ви направя добра отстъпка.

— Не, благодаря.

Когато излезе, още се чудеше какво толкова го е привлякло в машината, защо толкова искаше да я има? Сетне му хрумна обезпокоителната мисъл, че не е заради семейните спомени. Може би причината беше в това, че косачката всъщност представляваше малка гилотина, ефикасно средство за убиване.

Да, може би това беше.

Мисълта не му харесваше, но така стояха нещата.

„Изтръпване…“

Томсън започна тихо да си подсвирква една песничка от младостта и тръгна по улицата; в едната си ръка носеше плика с покупките, в другата — куфарчето с револвера, палката и още няколко инструмента, използвани в занаята му.

Навлезе в Италианския квартал, където боклукчиите почистваха след уличния панаир от предишния ден. Забеляза няколко патрулни коли и застана нащрек. Двама полицаи разговаряха с двойка корейци край сергия с плодове. Той се запита какво ли правят тук. Отиде при един уличен телефон, провери гласовата си поща, но още нямаше информация за Джинива. Това не го тревожеше. Връзките му в Харлем бяха доста добри и съвсем скоро щеше да знае къде учи и живее момичето. Имаше да свърши още една работа. Планираше я още по-отдавна от убийството на Джинива Сетъл и беше не по-малко важна.

Дори по-важна.

Странно, но тази задача също бе свързана с деца.

* * *

— Да? — обади се Джакс по мобилния си телефон.

— Ралф.

— К’во има, куче? — Джакс се почуди на какво се е облегнал в момента малкият хилав фараон. — Говори ли с общия ни приятел?

Имаше предвид Делил Маршал.

— Да.

— Каза ли ти, че Кралят на графитите е негов човек?

— Да.

— Хубаво. Какво става с онази работа?

— Намерих каквото искаше, мой човек. То е…

— Не казвай.

Такъв разговор можеше да го вкара за дълго в пандиза. Убеди дребосъка да го чака на една пресечка на Сто и шестнайсета улица.

— След десет минути.

Джакс затвори и тръгна по улицата, като се размина с две дами с дълги шлифери, натруфени шапки и износени библии в ръце. Жените се дръпнаха от пътя му и го изгледаха подозрително.

С цигара в уста, накуцвайки заради старата огнестрелна рана, Джакс дълбоко вдиша родния въздух. Харлем… Заоглежда магазините, ресторантите и уличните сергии. Тук можеше да се купи всичко: от западноафрикански тъкани — кенте и малинке — до египетски кръстове, традиционни кошници, маски, знаменца и портрети на дейци от Африканския национален конгрес. Монтирани в рамки плакати: на Малкълм Екс, Мартин Лутър Кинг, Тина, Тупак, Бейонсе, Крис Рок, Шак… И десетки снимки на Джам Мастър Джей, гениалния и щедър рапър от „Рън Ди Ем Си“, застрелян преди няколко години от някакъв негодник в едно звукозаписно студио в Куинс.

Тук всичко му навяваше спомени. Той погледна към следващия ъгъл. Я виж ти. Тук като петнайсетгодишен бе извършил първото си престъпление; сега имаше закусвалня. С тази случка бе станал известен. Защото не открадна алкохол, цигари, скъпоценности или пари, а сандък със супер фетски „Крилон“ от една железария. През следващите двайсет и четири часа той добави към провиненията си навлизане в чужд имот и престъпно повреждане на собственост — изписа със спрей „Джакс 157“ по стените из цял Манхатън и Бронкс.

През следващите няколко години Джакс остави името си по хиляди повърхности: надлези, мостове, виадукти, стени, билбордове, магазини, общински автобуси, частни автобуси, делови сгради. Подписа се и на Рокфелеровия център, до самата златна статуя, но там двама яки като бикове охранители го сгащиха със сълзотворен спрей и гумени палки.

Само да останеше за пет минути сам в присъствието на плоска повърхност, Алонсо Джаксън тутакси изографисваше „Джакс 157“.

Докато се мъчеше да избута някак си гимназията, синът на разведени родители, отегчен до смърт от обикновените професии, търсеше утеха като писател (творците на графити се наричаха „писатели“, не „художници“, както упорито се опитваха да ги представят Кийт Харинг, галериите в Сохо и рекламните агенции). За известно време движеше с кварталната банда, но един ден, докато с Джими Стоун се мотаеха със спрейове на 140-та улица, покрай тях мина кола на конкуренцията и пат, пат, пат — приятелят му се просна на земята с две дупки в слепоочието. И това за кесийка хероин или просто ей така.

Дотук с общите начинания. От този момент действаше самостоятелно. Нямаше пари, но така му харесваше повече — просто да се мотае с другите улични „писатели“. Да, имаше нещастни случаи, но вече не трябваше да търпи малоумници с изветрели от хапчета и кокаин мозъци. Да, беше опасно — да висиш на петнайсет метра над магистралата, за да изпишеш името си със спрея — но в това бе тръпката. Така влияеше на хората. Имаше чувството, че бърка направо в мозъците им. Надписите по стените ги караха да се замислят. Който пишеше по такива невъзможни места, навярно беше сериозно разсърден за нещо, иначе нямаше да рискува живота си, за да каже на света: „Тук съм. Вижте ме!“.

Алонсо, неофициално, но за постоянно кръстен Джакс, истински се вманиачи. Започна да шари с подписа си навсякъде. Твърде рано обаче разбра, че ако правиш само толкова, дори да изпишеш с името си целия град, ще си останеш просто „мърляч“ и кралете на графитите няма да ти обърнат внимание.

Затова предприе друга тактика. Бягаше от училище, денем работеше по закусвални, за да изкарва пари за спрей, или просто крадеше, а нощем драскаше „големи парчета“ — разкривени, но много по-големи от обичайните надписи. Стана майстор на гигантските букви, като изписваше цели вагони на метрото от покрива до колелата. Линия А, най-дългата от градската железница, му беше любима. Хиляди туристи пристигаха от летище „Кенеди“ в града с влакове, на които пишеше не „Добре дошли в Ню Йорк“, а мистериозното послание: „Джакс 157“.

На двайсет и една години Джакс бе направил две пълни „от край до край“ изпълнения — покриване с надписи на цяла страна на вагон — за малко да нашари цял влак, стремежа на всеки крал на графитите. Мечтаеше да създаде истински шедьовър. Не му идваше на ум обаче какъв. Знаеше само, че трябва да е нещо наистина огромно. Нещо изумително. Творение, което всеки наркоман, валящ се из канавките, и всеки уолстрийтски брокер, пътуващ в „Ню Джърси Транзит“, да погледнат и да си кажат: „Човече, това е адски яко!“.

Блажени години, помисли си Джакс. Той бе крал на графитите в разгара на най-бурното негърско културно движение след Харлемския ренесанс — хип-хопа.

Наистина, ренесансът си беше супер, но за Джакс той винаги щеше да остане твърде чужд. Ренесансът не идваше от улицата, не беше в кръвта му. Той не извираше от изпълнените с гняв, копнеж и отчаяние сърца на хлапета с невъзможно тежък живот и разбити семейства; не идваше от тротоарите, осеяни с използвани спринцовки и капки кръв; от хора, които трябва да крещят, за да ги чуе някой… Хип-хопът бе всичко това. Хип-хопът имаше четири страни, които наелектризираха тялото и подхранваха душата: музиката на диджеите, поезията на рапърите, динамиката на брейка и изкуството, за което допринасяше и Джакс — графитите.

Алонсо Джаксън спря на Сто и шестнайсета улица, където някога се намираше магазинът на Улуърт. Той не беше оцелял от кризата през 1977 година, но онова, което се появи на негово място, бе истинско чудо — най-големият хип-хоп клуб в страната, „Харлем уърлд“. Три етажа с всевъзможна музика — агресивна, възбуждаща, водеща до пристрастяване. Брейкърите се въртяха като пумпали, извиваха се като морски вълни. Диджеите подлудяваха претъпканите зали с плочите си, а рапърите сякаш се любеха с микрофоните, като отправяха към всеки циничните си, изпълнени с болка стихове в ритъма на тупкащо сърце. Именно в „Харлем уърлд“ започна разколът между рапърите. Джакс има късмета да наблюдава най-знаменитата битка — между „Колд кръш брадърс“ и „Фантастик файф“…

„Харлем уърлд“ отдавна го нямаше, разбира се. Нямаше ги и надписите на Джакс. Бяха изчезнали — изчегъртани, избелели или замазани — заедно с другите легенди на графитите от ранната епоха на хип-хопа: Хулио, Куул и Таки. Кралете на графитите. Сега животът беше друг. О, имаше разбира се, носталгия по хип-хопа, който се беше превърнал в „черно етно“, рапъри милионери с лъскави джипове, „Бад бойс ту“, големи тузари, бели момчета, които се държаха като черни, емпетройки и сателитни радиостанции. Това беше… ох, жалка картинка. Джакс се загледа към един двуетажен туристически автобус. Отстрани пишеше: „Разходка в страната на рапа и хип-хопа. Вижте истинския Харлем“. Туристите бяха пъстра смесица — бели, черни и азиатци. Джакс дочу откъслечни изречения от научените наизуст обяснения на шофьора и обещание, че скоро ще спрат в ресторант с „автентична негърска кухня“.

Все пак Краля на графитите не беше съгласен с онези, които се вайкаха, че старото време е отдавна минало. Сърцето на квартала оставаше недокоснато. Нищо не би могло да го промени. Да вземем „Котън клъб“, размишляваше той. През двайсетте години там свирели джаз, суинг и кабаретна музика. Всеки си мислел, че това е истинският Харлем, нали така? Колко хора са знаели, че това е само за бялата публика? (Дори известният харлемец, У. Ч. Ханди, един от най-великите американски композитори, бил връщан от вратата, макар че вътре свирели негова музика.)

Какво стана? „Котън клъб“ отдавна го нямаше. Харлем стоеше. И винаги щеше да е тук. Ренесансът бе изчезнал, а хип-хопът се беше променил. Някъде из тия улици обаче се зараждаше ново движение. Джакс се чудеше какво ли ще е то. И дали ще доживее да го види.

„Натъпчете се добре с негърска храна“ — мислено се обърна към азиатските туристи, докато автобусът се отдалечаваше.

След няколко пресечки видя Ралф, облегнат на една постройка със заковани с талашит прозорци.

— Привет — поздрави Джакс.

— Как е?

Джакс го подмина, без да спира.

— Къде отиваме? — попита Ралф, докато подтичваше, за да го настигне.

— Да се поразходим. Времето е хубаво.

— Студено е.

— Като повървиш, ще се стоплиш.

Походиха известно време. Джакс не обръщаше внимание на хленченето на Ралф. Спря пред „Папая кинг“ и купи четири хотдога и два плодови сока, без да се интересува дали дребосъкът е гладен. Дали е вегетарианец, или драйфа от мангов сок. Излезе и отново тръгна по улицата, подаде на хилавия си спътник покупките.

— Недей да плюскаш тук. Ела.

Джакс огледа улицата. Никой не ги следеше. Закрачи бързо. Ралф го последва.

— Караш ме да търча след теб, защото ми нямаш доверие, нали? Мислиш си, че ще те изпортя?

— Да.

— Защо толкова внезапно се усъмни в мен?

— Защото от последната ни среща имаше достатъчно време да ме изпортиш. Какво толкова чудно има?

— Времето е хубаво за разходка — измърмори Ралф и отхапа от единия хотдог.

Продължиха още малко и Джакс свърна в пуста уличка. Там спря. Ралф веднага се облегна на една метална решетка. Джакс отхапа от хотдога си и отпи глътка сок. Ралф продължи да се храни.

Така приличаха на работници в обедна почивка. Нищо подозрително.

— Суперски хотдози — отбеляза Ралф.

Джакс се нахрани, избърса ръцете си в якето и опипа фланелката и дънките на Ралф. Беше чист.

— Казвай сега. Какво откри?

— За Сетъл ли? Учи в „Лангстън Хюс“. Гимназията. Знаеш ли я?

— Да. Сега там ли е?

— Не знам. Искаше да разуча къде, не кога. Само че чух още нещо от моите момчета. Казаха, че някой я закарал. Лепнал се е за нея и не се отделя.

— Какъв? Ченге ли?

Защо изобщо питаше? Кой друг би могъл да бъде?

— Така изглежда.

Джакс допи сока си и попита:

— А за другата работа?

Ралф се намръщи.

— Онова, което трябваше да ми намериш.

— Аха.

Фараончето се огледа. Извади хартиен плик от джоба си и го пъхна в ръката на Джакс. Той опипа оръжието; беше малък пистолет. Хубаво. Точно както искаше. На дъното на торбата подрънкваха патрони.

— Е? — предпазливо попита Ралф.

— Ето. — Джакс извади няколко банкноти от джоба си и му ги подаде; след това се наведе към дребосъка. — Слушай сега. Вече нямаш работа с мен. Ако пропееш или споменеш името ми, ще те намеря и ще ти пръсна задника. Питай Делил да ти каже, че с мен шега не бива. Ясен ли съм?

— Ясно — прошепна Ралф, без да отмести очи от сока си.

— Сега се омитай. Не, върви натам. И не се обръщай.

Джакс тръгна в противоположна посока, излезе на Сто и шестнайсета улица и се смеси с тълпата. Вървеше с наведена глава, бързо въпреки куцането, но не чак толкова, че да привлече вниманието.

Малко по-нагоре по улицата се появи още един автобус, разхождащ туристи из мъртвия Харлем. От безвкусно изрисуваната кола се чуваше анемичен рап. Джакс не се отдаде на спомени за хип-хопа и годините си като крал на графитите. Вече бе въоръжен. Знаеше къде е момичето. Единственото, което го интересуваше сега, бе за колко време ще стигне до „Лангстън Хюс“.