Джефри Дивър
Дванайсетата карта (25)

25.

— Централа, имаме десет двайсет и девет, възможно отвличане.

Бел спокойно повтори зловещото съобщение и даде местоположението си.

— Жертвата е чернокожо момиче на шестнайсет години, метър и шейсет, около петдесет килограма. Заподозреният е възрастен чернокож, набит, около четирийсетте, с къса коса.

— Прието. Екипите са изпратени, край.

Бел прибра радиостанцията, нареди на Мартинес и Линч да претърсят сградата и излезе на улицата. Линч бе наблюдавала постройката отпред, а Мартинес — от покрива. Очакваха обаче Извършител 109 и съучастникът му да дойдат отвън, не отвътре. Преди около три минути Мартинес бе забелязал момиче и мъж, който би могъл да бъде чичото, да излизат от сградата. Не им беше обърнал внимание.

Бел огледа улицата. Видя само неколцина чиновници на път за работа. Изтича до прохода между къщата на Джинива и съседната постройка и видя един бездомник с количка с боклуци, но той беше на две пресечки. Бел щеше да го разпита малко по-късно. Сега имаше по-надеждни свидетели — няколко момиченца, които скачаха на въже.

— Хей, момичета.

— Здрасти.

Въжето падна на земята и те изпитателно погледнаха детектива.

— Аз съм полицай. Търся една тийнейджърка. Чернокожа, слабичка, с къса коса. Тръгна с един възрастен мъж.

В далечината се чуваха сирени, приближаваха се.

— Имаш ли значка? — попита едно момиченце.

Бел се опита да преодолее тревогата си. Усмихна се и показа значката си.

— Уха!

— Да, видяхме ги — каза слабичко момиче с училищна униформа. — Тръгнаха по оная улица. Завиха надясно.

— Не, наляво.

— Ти не ги гледаше!

— Гледах ги. Имаш ли пищак, господине?

Бел изтича по улицата, която посочиха. На една пресечка вдясно видя кола, тъкмо тръгваше. Грабна радиостанцията.

— До колите по сигнал десет две девет. Ако има някой на Сто и седемнайсета улица… кафяв автомобил, движи се на запад. Спрете го за проверка. Повтарям: търсим чернокожо момиче, на шестнайсет. Заподозреният е чернокож мъж около четирийсетте. Вероятно въоръжен.

— Патрул седем седем две. Близо сме… Да, виждаме ги. Ще ги спрем.

— Прието, седем седем две.

Бел видя патрулната кола с включени светлини да настига кафявия седан, който спря. Бел се затича към тях, сърцето му биеше лудо. Един полицай слезе от патрулката, приближи се до подозрителната кола и погледна през прозореца, като държеше ръката си близо до кобура.

„Дано да е тя…“

Полицаят махна и колата потегли.

„По дяволите“ — гневно си помисли Бел и изтича при полицая.

— Здравейте, детектив.

— Не бяха ли те?

— Не. Чернокожа жена около трийсетте. Беше сама.

Бел нареди на патрулите да заобиколят района. Избра произволна улица и се затича по нея. Мобилният му телефон иззвъня.

— Бел.

Линкълн Райм попита какво става.

— Никой не я е виждал. Нищо не разбирам, Райм. Джинива не познава ли собствения си чичо?

— О, хрумват ми няколко сценария, в които извършителят би могъл да внедри самозванец. А може би извършителят работи за него. Но наистина има нещо гнило. Вземи например как говори. Не звучи като брат на професор. Използва доста уличен жаргон.

— Така е… Искам да се свържа с хората си. Пак ще ти се обадя. — Бел затвори и се свърза с партньорите си. — Луис, Барби, докладвайте. Какво открихте?

Полицайката съобщи, че патрулите по Сто и осемнайсета улица не са забелязали чичото или момичето. Мартинес докладва, че не са в общите части на сградата и нямало следи от влизане с взлом в друг апартамент.

— Къде си? — поинтересува се.

— На една пресечка източно от сградата — отвърна Бел. — Изпратих патрулите да претърсват улиците. Единият от вас да дойде. Другият да остане на пост пред апартамента.

— Прието.

— Край.

Бел пресече улицата и се огледа. Пак видя бездомника, който спря, погледна го, след това се наведе да се почеше по глезена. Бел тръгна към него да го разпита.

Изведнъж чу затръшване на автомобилна врата. Откъде дойде? Ехото между високите сгради не му позволи да определи.

Чу се бръмчене на двигател.

Отпред… Той тръгна натам.

Не, отдясно.

Затича се. В този момент видя очукан сив додж, който точно тръгваше. През близкото кръстовище бавно премина патрулна кола. Доджът спря, даде на заден ход и се изтегли в един празен парцел, извън полезрението на полицаите от патрулката. На Бел му се стори, че вижда двама души вътре… Присви очи. Да! Джинива и мъжът, който се представяше за неин чичо. Колата леко се заклати, когато шофьорът смени скоростите.

Бел вдигна радиостанцията и заповяда на колите да блокират улицата от двете страни.

Патрулката, която бяха видели обаче, направо навлезе в улицата. Чичото на Джинива видя полицаите и даде на заден ход, обърна в празния парцел и зави по тясна пресечка. Доджът се изгуби от поглед. Бел не можеше да определи в коя посока са тръгнали. Затича се към мястото, където за последен път бе видял колата, и нареди на патрулите да блокират квартала.

Достигна уличката точно когато задницата на автомобила се скри отдясно. Бел се затича натам, извади пистолета си. Задъхан, зави зад ъгъла.

И застина на място.

Със свирене на гуми старият додж се приближаваше към него на заден ход; отпред пътят му бе препречен от полицейска кола.

Бел застана на средата на уличката и вдигна пистолета си. Видя ужасените погледи на чичото и момичето; Джинива отвори уста и запищя, макар че Бел не можеше да я чуе. Не можеше и да стреля, защото патрулната кола бе точно пред него. Дори да улучи похитителя, имаше опасност да рани и колегите си.

Бел скочи встрани, но паважът бе хлъзгав от боклуци и падна тежко. Лежеше на пътя на доджа. Опита се да се отдръпне, но колата се движеше твърде бързо и нямаше да успее.

Но… какво стана?

Чичото натисна спирачки. Колата спря на около метър от Бел. Вратите се отвориха и момичето и похитителят изтичаха при него.

— Добре ли сте? Добре ли сте? — закрещя чичото.

— Детектив Бел — измънка Джинива, намръщи се и му подаде ръка да се изправи.

Бел присви очи от болка, насочи пистолета си към чичото и заповяда:

— Не мърдай.

Човекът примигна уплашено.

— Легни и разпери ръце.

— Детектив Бел… — започна Джинива.

— Момент.

Чичото изпълни заповедта и Бел му сложи белезници. Полицаите от патрулната кола дотичаха.

— Претърсете го.

— Слушам.

— Това е безобразие — запротестира чичото.

— Млък — сряза го Бел и отведе Джинива в близкия вход, където щеше да е защитена, ако някой откриеше огън от близките покриви.

— Роланд! — извика Барби Линч и изтича при тях.

Бел се облегна на стената, за да си поеме дъх. Погледна назад по уличката и забеляза бездомника. Човекът тревожно изгледа полицаите, обърна се и се отдалечи в другата посока. Бел не му обърна внимание.

— Не беше нужно да го правите — каза Джинива и кимна към лежащия на паважа човек.

— Той не ти е чичо — отбеляза детективът, бавно започваше да се успокоява.

— Знам.

— Така ли?

— Да.

— Какво прави с теб?

Тя сведе очи.

— Джинива — строго каза Бел, — това не е игра. Кажи ми какво става тук.

— Помолих го да ме закара на едно място.

— Къде?

Тя засрамено сведе глава.

— На работа. Не мога да пропусна смяната си.

Разкопча якето си; отдолу носеше жълто-кафява униформа от „Макдоналдс“. На джобчето имаше табелка с веселия надпис: „Здрасти, аз съм Джен“.