Джефри Дивър
Дванайсетата карта (12)

12.

Дребничката азиатка предпазливо погледна Сакс.

„Тревогата й е разбираема — размишляваше детективката, — при положение че е заобиколена от шестима полицаи два пъти по-високи от нея, а още десетина чакат пред магазинчето й.“

— Добро утро — поздрави Сакс. — Издирваме един човек. Много е важно да го заловим. Подозираме, че е извършил сериозни престъпления.

Даде си сметка, че говори малко по-бавно от необходимото и това можеше да се приеме като обида.

Така и стана.

— Много добре разбирам — отвърна жената на перфектен английски със съвсем слаб френски акцент. — Казах на колегите ви всичко, за което се сетих. Доста се уплаших, когато той пробваше шапката. Сигурно разбирате. Надяна си я като маска. Тръпки ме побиха.

— Не се съмнявам — съгласи се Сакс, като заговори малко по-бързо. — Имате ли нещо против да ви вземем отпечатъци?

Налагаше се, за да ги сравнят с отпечатъците върху касовата бележка и предметите от плика в библиотеката. Жената се съгласи и с помощта на преносимо устройство се установи, че са нейните.

— Сигурна ли сте, че нямате представа кой е този човек и къде живее? — настоя Сакс.

— Никаква. Идвал е само още веднъж или два пъти. Той е от онези хора, на които трудно обръщаш внимание. Средностатистически. Не се усмихва, не се мръщи, не говори. Безличен.

„Много удобно за убиец“ — помисли си Сакс.

— Ами другите ви работници?

— Питах всички. Никой не си го спомня.

Сакс отвори куфарчето си, прибра апарата за сравняване на отпечатъци и извади лаптопа си. За минута го включи и стартира програмата за лицева идентификация. Това бе компютризирана версия на класическия фоторобот, с чиято помощ свидетелят може да си спомни лицето на престъпника. Програмата имаше по-големи възможности и получените изображения бяха почти като снимки.

След пет минути Сакс вече имаше портрет на бузест, гладко избръснат бял мъж около четирийсетте, с къса, светлокестенява коса. С нищо по-различен от милионите бизнесмени, работници и чиновници в големия град.

„Средностатистически…“

— Спомняте ли си как беше облечен?

Към програмата за разпознаване имаше друг софтуер, който позволяваше заподозреният да се облече — все едно слагаш дрехи на изрязани от хартия кукли. Жената обаче не си спомняше друго, освен тъмния шлифер.

— И още нещо — добави. — Мисля, че имаше южняшки акцент.

Сакс кимна и си го записа в бележника. После извади малък лазерен принтер и отпечата двайсетина копия на лицето на Извършител 109 с данни за ръста, телосложението, шлифера и акцента му. Също така предупреждението, че напада невинни жертви. Даде ги на Бо Хауман, бивш полицейски инструктор с прошарена къса коса, който сега оглавяваше специалния полицейски отряд в Ню Йорк. Той раздаде на хората си рисунките и им нареди да претърсят квартала.

Десетината полицаи се разпръснаха.

Нюйоркската полиция не екипираше специалния си отряд предварително, в армейски стил, а изпращаше полицаите с обикновени коли, след което им доставяше въоръжението с голям микробус. Един такъв спря пред магазинчето.

Сакс и Селито облякоха бронирани жилетки с метални плочки в областта на сърцето и тръгнаха към Италианския квартал. През последните петнайсет години районът се беше променил до неузнаваемост. Големият навремето квартал на италиански емигранти се бе свил драстично за сметка на разрастването на Китайския квартал на юг и новите, по-луксозни жилищни райони на север и запад. На улица „Мълбъри“ двамата детективи минаха покрай един от символите на тази промяна: сградата на бившия Равенски клуб, домът на престъпната фамилия Гамбино, предвождана от отдавна мъртвия Джон Готи. Клубът бе конфискуван в полза на държавата и сега беше поредната сграда, обявена за даване под наем.

Двамата детективи избраха един участък от улицата и започнаха да разпитват всеки, когото срещнат — продавачи в магазинчетата, амбулантни търговци, деца, избягали от училище, за да пият кафе с приятели, и пенсионери по пейките и стълбищата на сградите. От време на време по радиостанцията се чуваха докладите на другите екипи: „Нищо… Без резултат от Грант, край… Приемам… без резултат от Хестър, край… тръгваме на изток…“.

Селито и Сакс търпеливо продължаваха по маршрута.

Внезапно зад тях се разнесе гърмеж.

Сакс се стъписа — но не от шума, който явно идваше от запушения ауспух на някой камион, а от реакцията на Селито. Той отскочи встрани, прикри се зад една телефонна кабина и стисна револвера си в кобура.

Примигна и преглътна тежко. Засмя се смутено и измърмори:

— Проклети камиони.

— Аха.

Детективът избърса потта от лицето си и продължиха по улицата.

* * *

Томсън Бойд седеше в тайната си квартира, в която се разнасяше миризма на чесън от близкия италиански ресторант, четеше инструкциите в едно ръководство и разглеждаше материалите, които бе купил преди малко.

Маркираше някои страници с жълти листчета и си водеше записки в полетата. Процедурите, за които четеше, бяха малко сложни, но той бе уверен, че ще се справи. При достатъчно време човек може да направи всичко. Така го учеше баща му. Всичко бе по силите му.

„Само мащабът е различен…“

Той се отдръпна от бюрото, което заедно с един стол, лампа и легло, бе единственото обзавеждане в стаята. Имаше малък телевизор, хладилник и кофа за боклук. Тук държеше и малкото си инструменти, нещата, които използваше за работата си. Томсън смъкна ръкавицата от дясната си китка и духна, за да разхлади кожата си. Направи същото с лявата. (Не трябваше да се забравя, че тайната квартира също може да бъде разкрита от полицията, затова предпазните мерки бяха задължителни — ръкавици и клопки срещу неканени гости.) Той замижа, сложи си капки и смъденето понамаля. Затвори очи.

Започна да си подсвирква мелодията от филма „Студената планина“.

Ожесточени престрелки, големия взрив, благородници. Пред очите му преминаваха сцени от филма.

Пссст…

Песента в главата му заглъхна и се смени с класическо парче. „Болеро“.

Нямаше представа откъде идват тези мелодии. Сякаш в главата му имаше аудиоуредба, програмирана от другиго. За „Болеро“ обаче знаеше. Баща му имаше това парче на плоча. Въртеше я безспир на зеления грамофон в работилницата.

— Слушай внимателно, синко. Тук сменя тоналността. Чакай… чакай… Ето! Чу ли?

На момчето му се струваше, че чува.

Томсън отвори очи и пак се зачете.

След няколко минути: Пссст… „Болеро“ заглъхна и се смени с друга мелодия: „Отново и отново“. С тази песен Синди Лоупър стана известна през осемдесетте.

Томсън Бойд винаги бе обичал музиката и от ранно детство искаше да свири. Майка му го записа за няколко години на уроци по китара и флейта. След торнадото баща му го караше, дори закъсняваше за работа, за да го заведе при учителя. Томсън обаче не напредваше; пръстите му бяха твърде дебели за прагчетата на китарата, за дупките на флейтата и клавишите на пианото, а изобщо не можеше да пее. Без значение дали пееше в църковния хор, или се опитваше да изпълни сам някое парче, беше пълен провал, гласът му бе ужасно дрезгав. Затова след няколко години се отказа от музиката и се върна към нормалните момчешки занимания в градчета като Амарильо — киснеше си вкъщи, ковеше, рендосваше и полираше в работилницата на баща си, играеше футбол, ходеше на лов и се разхождаше из пустинята (но се пазеше от змиите).

Томсън захвърли отчаянието от музикалните си неуспехи там, където обикновено потъваха всички несбъднати мечти.

А това в повечето случаи не е много надълбоко. Рано или късно старите копнежи се възраждат.

Странно, но това се случи в затвора преди няколко години. Веднъж надзирателят на крилото с тежък режим го попита:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Кое? — попита Томсън, винаги спокойният средно, статистически неудачник.

— Тази песен. Свирукаше си.

— Свирукал ли съм?

— Да, по дяволите. Не усети ли?

— Просто си мислех нещо. Не съм обърнал внимание.

— Мамка му, звучеше супер.

Надзирателят се отдалечи, а Томсън се усмихна сам на себе си. Гледай ти изненада! През цялото време да е имал музикален инструмент, по рождение! Винаги го беше носил.

Томсън отиде в библиотеката на затвора и се зачете. Научи, че свиренето с уста е голяма дарба. Малко хора я имали — повечето можели да свирят в много тесен диапазон. Талантливите изкарвали добри пари, като свирили на концерти или озвучавали реклами и филми (всеки е слушал саундтрака от „Мостът над река Куей“ и е немислимо да си го представиш без първите няколко ноти, изсвирени с уста). Имало дори надсвирвания, дори международен шампионат, в който участвали десетки изпълнители — много от тях свирели в оркестри по целия свят и изнасяли самостоятелни представления.

Пссст…

Дойде му друга мелодия. Томсън нежно поде песента и звукът леко завибрира. Забеляза, че е избутал револвера. Няколко сантиметра не му достигаха да го грабне с едно пресягане. Това не беше по правилата… Той го придърпа и отново се зачете, продължи да си записва разни неща в полето и от време на време поглеждаше в плика, за да се увери, че е купил всичко необходимо. Започваше да схваща какво трябва да направи, но както винаги, когато се захванеше с нещо ново, искаше да научи всичко с най-малки подробности, преди да започне.

* * *

— Засега нищо, Райм — заговори Сакс по микрофона, висящ пред сочните й устни.

Доброто му настроение съвсем бе изчезнало.

— Как така нищо? — сопна се той.

— Никой не го е виждал.

— Къде сте?

— Обиколихме на практика целия италиански квартал. С Лон сме в южната част. Канал стрийт.

— Мамка му.

— Можем… — Сакс изведнъж замълча. — Какво е това?

— Кое?

— Чакай малко. — Тя се обърна към Селито. — Ела.

Сакс вдигна високо значката си и смело тръгна между колите по четирилентовата улица. Огледа се и зави по тясната уличка „Елизабет“, между мрачни жилищни сгради, магазини и складове. Отново спря.

— Подушваш ли?

— Какво да подушвам? — сопна се Райм.

— Говоря на Лон.

— Да — измърмори дебелият детектив. — Какво е това? Някаква сладникава миризма.

Сакс посочи едно магазинче за подправки, сапуни и ароматни пръчици през две къщи от Канал стрийт. От отворената врата се разнасяше силен аромат. На жасмин — както миришеше пликът, оставен от убиеца в библиотеката.

— Май попаднах на нещо, Райм. След малко ще ти се обадя.

* * *

— Да, да — закима слабият китаец в магазинчето, когато видя рисунката на Извършител 109. — Вижда го. На горен етаж. Не често тук. Какво направил?

— Сега горе ли е?

— Не знам. Не знам. Мисля, видял днес. Какво направил?

— В кой апартамент?

Китаецът сви рамене.

Магазинчето заемаше целия първи етаж, но в края на тъмното коридорче имаше желязна врата и мрачно стълбище. Селито извади радиостанцията си и се обади на общата честота:

— Пипнахме го.

— Кой е на телефона? — сопна се Хауман.

— О, извинявай. Селито е. Намираме се на „Елизабет“, третата сграда южно от „Канал“. Един свидетел разпозна снимката. Нашият човек може да е в сградата.

— Команден пост до всички екипи. Чувате ли?

Чуха се няколко утвърдителни отговора.

Сакс се представи и предаде:

— Не използвайте сирени и не навлизайте с колите по „Елизабет“. Улицата се вижда от прозореца му.

— Разбрано, пет осем осем пет. Дай адреса. Ще поискам разрешение за обиск.

Сакс продиктува адреса.

— Край.

След по-малко от петнайсет минути всички екипи бяха на мястото и по околните сгради бяха поставени наблюдатели с бинокли с инфрачервени и ултразвукови сензори. Командирът на отряда за наблюдение докладва:

— Сградата е четириетажна. Магазинчето е на партера. Виждаме втория и четвъртия етаж. Има хора — все азиатци. Възрастна двойка на втория, жена с четири или пет деца на четвъртия.

— Ами на третия? — попита Хауман.

— Завесите са спуснати, но инфрачервените детектори показват наличие на топлина. Може да е телевизор или радиатор, но по-вероятно да е човек. Долавяме някакъв звук. Музика. И скърцане, вероятно от дъските на пода.

Сакс погледна таблото на домофоните. До звънеца за третия етаж не беше изписано име.

Един полицай се приближи и подаде на Хауман лист хартия. Беше съдебно разрешение за обиск, изпратено по факса в микробуса на специалния отряд. Хауман го прегледа, за да се увери, че адресът е правилно записан — най-малка грешка би могла да провали усилията им. Документът беше изряден.

— Два екипа за влизане — нареди Хауман, — четиричленни, откъм предното стълбище и аварийния изход. Предният екип да се подготви за разбиване на вратата.

Избра осем от хората си и ги раздели на два отряда: екип А за главния вход и екип Б за аварийния. Заповяда на втората група:

— На „три“ разбивате прозореца и го замайвате. Две секунди изчакване.

— Слушам.

— На „нула“ разбивате предната врата — нареди Хауман на екип А; след това определи неколцина полицаи да пазят вратите на съседите и за подкрепления. — Действайте сега. Бързо, бързо!

Полицаите — главно мъже, но и две жени — заеха позиции. Екип Б заобиколи сградата откъм аварийния изход, а екип А, Сакс, Хауман и неколцина полицаи с таран за разбиване на врати застанаха около главния вход на апартамента.

При нормални обстоятелства в ударната група не се допускат полицаи от отдела по криминалистика, но Хауман бе виждал Сакс при престрелка и знаеше, че може да се грижи за себе си. И най-важното, момчетата му я приемаха с радост. Никога не биха го признали, но смятаха Сакс за част от отряда. Освен това тя бе най-добрият стрелец в управлението.

Пък и много обичаше ударните акции.

Селито предложи да остане долу, за да следи улицата.

Сакс се качи на третия етаж; коленете я боляха от артрита. Приближи се до вратата и се ослуша. Кимна на Хауман и прошепна:

— Чувам нещо.

Хауман се обади по радиостанцията:

— Екип Б, докладвайте.

— На позиция сме — чу Сакс в слушалките си. — Не виждаме какво има вътре, но сме готови да влезем.

Командирът огледа хората си. Едрият мъжага с тарана — тежка еднометрова тръба — кимна. Друг приклекна до него и хвана дръжката на вратата, за да провери дали е заключено.

— Пет… четири… три… — шепнешком отброи Хауман по радиостанцията.

Тишина. В този момент трябваше да чуят трясък на счупено стъкло и експлозия от замайваща граната.

Нищо.

От тази страна също имаше нещо нередно. Полицаят, който бе хванал дръжката, започна да се тресе и застена.

„Боже мили — помисли си Сакс. — Получи припадък.“ Член на специалния отряд да има епилепсия, как бе възможно? Не го ли бяха забелязали при медицинския преглед?

— Какво има? — шепнешком го попита Хауман.

Полицаят не отговори. Затресе се още по-силно. Беше обелил очи.

— Екип Б, докладвай — изсъска командирът по радиостанцията. — Какво става?

— Прозорците са заковани — предадоха от другата страна. — С талашит. Не можем да хвърлим гранатата. Какво става при вас?

Полицаят при вратата още стискаше дръжката, беше се свлякъл на земята и трепереше. Хауман прошепна рязко:

— Губим време! Отстранете го и разбийте вратата. Веднага!

Друг полицай хвана гърчещия се.

И също започна да се тресе.

Колегите им се отдръпнаха.

— Какво става… — измърмори някой.

В този момент косата на първия полицай пламна.

— Пуснал е ток във вратата! — възкликна Хауман.

На пода имаше метална пластина. Такива ламарини често се използват като евтино покритие за изтъркани дъски. Тази обаче служеше за електрически капан. През телата на двамата мъже течеше силен ток.

От косата, веждите и китките на първия полицай излизаха пламъци, появиха се и около яката му. Колегата му беше в безсъзнание, но продължаваше да се гърчи.

— Хесус — прошепна някой на испански.

Хауман хвърли автомата си на най-близкия полицай, грабна тарана и удари с все сила ръката, която стискаше дръжката. Вероятно счупи няколко кости, но пръстите се отделиха от бравата. Веригата бе прекъсната и двамата мъже се свлякоха на земята. Сакс изгаси пламъците, които изпълваха коридора с отвратителна воня на изгорена коса и плът.

Двама от свободните полицаи започнаха изкуствено дишане на изпадналите си в безсъзнание колеги, докато другите разбиваха вратата. Тя зейна широко и отрядът нахълта с извадени оръжия. Сакс ги последва.

Пет секунди им бяха достатъчни, за да установят, че апартаментът е празен.