Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (8)

* * *

… Както и предполагах, че ще се случи — Сара ми се обади по телефона към три следобед. Все едно че нищо не е било. (Което си е самата истина.) Била на две крачки от мен, в зала „Подевил“, където работел като главен мениджър някакъв неин колега; той, разбира се, е завършил в Кеймбридж не знам какво; оказало се, че живеел само на две крачки от нея; бил извънредно остроумен и й предложил…

— Или пристигай, или продължавай конференцията с твоя контакт-партньор — прекъснах я аз. — На по-високо равнище.

Тя обидено затвори слушалката, но аз знаех, че свенливата мръсница, скрита в импозантното й политоложко тяло, ще надделее в битката между конвергенцията на капитала и мътните полови инстинкти.

Сара пристигна след един час в черна блузка, контрастирала на снежнобялото й лице. Това й придаваше вид на сатанистка. Бе изляла върху себе си килограм противен парфюм, който предизвика в мен астма.

— Какъв прекрасен парфюм, Сара — казах любезно. — От Хавай ли идваш?

— Харесва ли ти? — оживи се тя. — Подарък ми е от един страхотно интелигентен колега. Запознахме се на един правен симпозиум в Хага, там — можеш ли да си представиш? — се беше събрала цялата група български студенти от Лондон и Ню Йорк; на практика те съставляват бъдещият политически, правов и финансов елит на България, работният език беше, разбира се, английският и ние дотам се бяхме вживели в ритъма на симпозиума, че вечерта, когато се събрахме на прощален купон, пак си говорихме през цялото време на английски и като забелязахме това, стана голям майтап…

— Какви интересни преживявания имаш, Сара — въздъхнах. — И за какво беседвахте на английски с политическия, юридическия и финансовия елит на този купон? Каква беше темата?

— Ами… — замисли се тя — обсъждахме ролята на техниката в историческото развитие… някои теории за индустриалното общество… стадиите на икономическия растеж, постиндустриалното общество…

— Хайде да пием за постиндустриалното! — Аз разсипах уиски в чашите. — За бъдещия живот без индустрия, без експлоатация и следователно без юпита, защото тогава вие ще сте напълно излишни. И отново ще дойде модата на музикантите, епикурейците, конекрадците и калайджиите. Наздраве!

— Кой ти е казал, че постиндустриалното общество отрича индустрията? — ужаси се Сара. — Живот без индустрия! Майн гот? Как е възможна такава инфантилност? Такъв романтизъм? Ама… що за необразовано поколение е това, вашето? Знам, че не сте виновни, живели сте в условията на социалистическото общество, което потиска индивидуалното развитие… Но все пак не е възможно да не сте имали никакъв начин да изразите в скромен аспект интелектуалните си качества, с които се ражда всеки човек. Вие докарахте на България този батак, а ние сега трябва да го оправим… Това е безотговорно.

— Категоричен императив — казах аз и изпих чашата на екс.

— Моля?

— Категоричен императив.

— Не разбирам какво говориш.

— Кант нарича императив изречение, което има формата на заповед. Императивът може да бъде или хипотетичен, или категоричен. Първият изразява заповед, обусловена от желана цел, вторият изказва безусловна повеля. Разликата между двата вида императиви Кант е дефинирал в труда си „Основни положения към метафизика на нравите“ от хиляда седемстотин осемдесет и пета година. Понятието е метафизическо, понеже изразява абсолютното противопоставяне на онова, което трябва да бъде, на това, което е.

Сара зяпна. Това й отиваше. Широко отворени карминеночервени устни върху японски бялото лице. Бе видимо впечатлена.

— Поздравления — промърмори тя. — Кант. Хм. Защо говориш всичко това? Каква е пледоарията?

— Какво според теб е онова, което трябва да бъде?

— В какъв мащаб?

— От планетарен към камерен! — загубих търпение аз. — От това, с което ти и хладнокръвните ти приятели си тъпчете тиквите в Кеймбридж, Оксфорд и Хага, черпейки с пълни шепи средства от поколението, което презирате. До това, което в момента се случва в тази стая.

— Ние си тъпчем главите с полезни и практични знания за едно равностойно и еманципирано бъдеще на България в рамките на Европа и света. А в тази стая провеждаме диспут по темата.

— Това беше хипотетичният императив. Сега следва категоричният. — Налях си чашата до ръба, изпих я и станах. Пресякох седемте метра до раклата и извадих отвътре полароидния апарат. Не го бях използвал не помня откога.

— Сара, ставай и се събличай. Ще имаш фотосеанс.

— Пак ли едно такова екзотично, музикантско хрумване? — невинно попита Сара.

— За мен — да. За теб — пътешествие в света на примитивното. — Вече бях пиян. — На низките инстинкти и сексуалните унижения. Те ще накарат некомпетентната ти смокиня да се просълзи с гъсти, сладостни сълзи. Завиждам ти, Сара, за предстоящия експириънс.

Тя засмука показалец и се замисли.

— Не ми харесва думата „унижения“ — заяви накрая.

— Смени я тогава с „животинско удоволствие“ или „декадентска наслада“. Хайде.

— С други думи, искаш да ме снимаш гола?

— Как можа да ти хрумне? Не, предлагам ти да се съблечеш гола и да храним гълъбите по балкона.

— А какво ще правиш със снимките? Ще ги показваш на други музиканти?

— Ще ти ги дам. Ти ще си направиш луксозен албум, ще го завържеш с розова панделка и ще го изпратиш на приятеля си от Уолстрийт.

— Значи ме намираш фотогенична?

— Сара, губим бреме.

Тя свали блузата и полата си, сгъна ги прилежно и ги постави на облегалката на стола. Остана по сутиен, слип и сандали.

— Така не е ли по-еротично?

Щракнах я застанала до дивана и апаратът изплю мътната снимка. Оставих я на масата да се избистри. Казах й да седне на стола, да вдигне краката си на седалката и да ги разтвори. Накарах я да свали сутиена си и да отдръпне с два пръста слипа, така че въпросната смокиня да се покаже пред обектива. Тя изпълни послушно всички указания, гледайки ме с широко отворени очи. Свалих апарата.

— Сара, така няма да стане. Усмихни се, дявол да го вземе! Не ме гледай, сякаш че играеш във филм на ужаса. Представи си нещо приятно. Например че произнасяш реч пред Обединените нации.

Тя се закикоти.

— Чисто гола?

Щракнах я веднага. Накарах я да свали слипа и сандалите, снимах я легнала на дивана, на пода, върху масата. Казах й да си оближе двата пръста и да си ги вкара.

— Искаш да мастурбирам пред теб?

— Никога ли не си го правила?

— Нали ти казах, че си първият музикант през живота ми… Боже, чувствам се като проститутка… Наистина ли трябва да правя всичко това?

— Бихме могли да прекратим сеанса. Имаме още четири пози.

Тя затвори очи, облиза двата си пръста, вкара ги вътре и започна бавно да ги движи напред-назад. Бузите й порозовяха, дъхът й се учести и вътрешната страна на бедрата й заблестя от влага. Изщраках така още три пози.

— Остана само една — съобщих й.

— Какво искаш да правя? — попита тя със затворени очи, без да престава да се гали.

— Не знам. Измисли ти.

— Искаш ли… искаш ли да правя орална любов?

Каза го така, сякаш това бе върхът на безсрамието.

Клекнах до главата й и си смъкнах ципа на дънките. Сара отвори очи и се втренчи в подутината. Вдигна свободната си ръка, вкара я в цепката и го извади. Той стърчеше в шепата й, пулсираше и червената му глава бе влажна. Тя повдигна глава и срамежливо го целуна. Боже мой, мина ми през ума, да не би наистина да го прави за първи път?

Наведох се още по-надолу и той опря до устните й. Тя ги разтвори, пое го, започна да движи езика си около главата му и да го масажира с шепата. Сокът й обилно се стичаше по бедрата.

Когато бликна първата струя, тя го извади от устата си и аз излях всичко по бузите, устните и косите й. Изправих се бързо и щракнах последната поза.

Сара лежеше на пода с разтреперани бедра и лице обсипано с матови перли.

После стана и отиде в банята. Когато се върна, аз бях подредил дванайсетте снимки на масата. Тя седна гола до мен и започна да ги разглежда, клатейки невярващо глава. Бузите й все още бяха зачервени.

— Това не може да съм аз — каза тя, — не мога да повярвам, че съм в състояние да извърша всички тези неща!

Усетих в интонацията й нотки на възхищение.

— Човек никога не знае, какви демони се крият в него — заключих философски. — И все пак това си ти и никой друг.

— Беше само един експириънс. Ти сам го каза.

— Да — отвърнах. — Така е. Е, ще ги пратиш ли на заместник-министъра от Уолстрийт?

Тя прихна.

— Луд ли си? Той ще ги покаже на майка си. Нека останат при теб.

— Да ги показвам на други музиканти? Сара, мисълта, че непознати мъже те гледат в такива пози, те възбужда. Признай си.

— Ти си психопат — каза тя, но не прозвуча убедително. — Любопитна съм докъде можеш да стигнеш в ексцентричните си хрумвания. Човек може напълно да се побърка в обществото на един музикант.

— Винаги можеш да предпочетеш постиндустриалното. Бих могъл да ти предложа например посещение в клуб за двойки.

— А защо не на опера? На театър? На кино? Изложба? Какъв е този клуб за двойки?

— Защото операта, театърът и киното не се занимават със стадиите на икономическия растеж. Наистина ли не знаеш какво е клуб за двойки? Това е клуб, в който ходят двойки, ядат, пият и после се отдават на необуздан секс в обща стая.

— Всеки с всеки? — ужаси се Сара.

— Понякога се стига и дотам — отвърнах тайнствено.

— Ужас. И какви хора ходят в такива клубове? Музиканти и артисти?

— Много рядко. Скъпо удоволствие е. Ходят адвокати, лекари, индустриалци, политици…

— Лъжеш! Нали ще ги разпознаят?

— Там журналисти не се допускат. Гарантирана е пълна анонимност. В повечето се носят маски, като на карнавал във Венеция.

— Никога няма да ми стъпи кракът в подобен клуб. Време е да тръгвам. Довечера имаме упражнения в университета.

Сара се облече, среса дългата си коса пред огледалото, прибра четката й каза:

— Снимките можеш да задържиш. — И вече с ръка на вратата: — Категоричен императив, а? — засмя се и си тръгна.

 

 

Същата вечер Кристоф се обади по телефона. Предлагаше да се видим в джаз клуба „Ейдж Трен“ на „Кант щрасе“. Щял да свири някакъв много добър тромпетист от Австралия, с когото участвали навремето в страхотен сешън на фестивала в Малмьо. Зарадвах се, че ще прекарам вечерта с приятели и колеги. За миг дори ми мина мисълта да взема и сакса, защото след официалната програма по традиция щеше да има сешън. Но бързо я отхвърлих.

Към десет се качих на метрото и слязох на „Зоологише гартен“. Вечерта бе топла, небето — като „Blue Indigo“ на Дюк Елингтън. Пияни и дрогирани джънкита от цял свят, със зелени, розови и виолетови коси, бяха налягали кротко по стъпалата на метрото и пред осветената от син неон „Гедехтнис кирхе“, смучеха бирени бутилки и миролюбиво умираха. Проститутките, с къси кожени поли и руси перуки, се шляеха по „Курфюрстендам“, бдейки зорко за клиентела. И при тях, както и при нас конкуренцията бе убийствена. И те проклинаха обединена Европа и вдигането на границите, от което тарифите им паднаха катастрофално, защото полякините, рускините и особено българките ги подбиваха с безмилостен дъмпинг.

Свих по „Кант щрасе“ и след три преки бях пред „Ейдж Трен“. Спрях пред вратата и сърцето ми болезнено се сви. Това бе първият джаз клуб, в който доведох Ина. Тук…

… Но не можеше сега просто да се обърна и да си тръгна заради мъчителни спомени! Все пак познавам този клуб от две десетилетия, свирил съм безброй пъти в него и нямам основание да го свързвам само с Ина, дявол да го вземе…

 

 

Програмата още не бе започнала. Кристоф и австралиецът седяха на ъгловата маса пред халби бира, смееха се на нещо и се тупаха по раменете. Той бе висок, едър мъж, почти плешив, със сини, весели очички и червендалесто, добродушно лице. Казваше се Джак. Джак Кинсли. Happy Jack.

— Hi, mann! Are you happy? — посрещна ме Джак с най-идиотския американски въпрос, който американците са измислили, но не му се вкиснах, защото нямаше смисъл да му обяснявам, че не съм хепи. Освен това Кристоф бе казал, че е добър, което означаваше, че всъщност е от „много добър“ до „феноменален“.

Клубът бе препълнен. Видях на съседните маси Рони Майер, най-добрия цугтромбонист след Мангелсдорф, брат му Йохан, също тромбонист и не по-слаб от Рони, пианиста Кербе, който имаше такава атака на тона, че за една нощ във Вупертал бе успял да скъса три струни на един „Стейнуей“; там беше и моят колега Манфред Зоке — дребен, набит баритон саксофонист, чийто баритон бе висок почти колкото него. Зоке вадеше от инструмента тон като тайфун между алпийски зъбери, бе абсолютно откачен и имаше лошия навик да се бие с публиката, ако му се стори, че тя не разбира музиката му. Да идеш със Зоке на турне бе като да тръгнеш на война. Преди години се сбихме след едно свирене в Рощок и си спомням, че имаше забележително ляво кроше.

 

 

Освен професионалистите бе пълно и с редовната публика, с която също се знаехме от години, както и с пришълци туристи от Англия, скандинавските страни и откъде ли не. Те явно не си бяха намерили билети за „Квазимодо“, където свиреха знаменитости от ранга на Рей Чарлз и Чък Кореа.

Джак бе напълно хепи. Тази вечер той и групата му — бас, ударни и „Хамънд“, имаха договор за хиляда и двеста евро, което означаваше по триста на човек, плюс две вечери хотел със закуска и самолетните билети. В Англия тарифите не бяха по-високи от нашите, в Щатите бе абсурд да намериш ангажимент, като стана дума за Австралия, той само махна с ръка и презрително се изплю на пода. Единствено в Швейцария плащат добре, но колко души музиканти може да побере такава малка страна? Така че Джак бе печеливш тази вечер, за което би трябвало да му се сърдим, но ние му се радвахме.

 

 

Започнаха с вариация на старото парче „Mersy, mersy, mersy“. След десетина такта пиесата не можеше вече да се познае в четиригласната фуга, която развиха. Свиреха фрий. Това означаваше, че музиката няма тонален център. Импровизациите им обаче напомняха повече на сериална музика от трийсетте и четирийсетте години. Малко Шьонберг, малко Веберн и много Стравински от последния му период. Тогава той се отдава на такива редици от дванайсеттонова музика, че и самият Шьонберг може да побледнее от завист.

Джак имаше действително изключително мек и топъл тон, почти като флигорнист, а техниката му бе безупречна. Свиреше „нон прес“ система, позволяваща му да взима височини до фа диез в четвърта октава, почти в стратосферата — и там тонът му ставаше като игла.

Отместих поглед към Зоке, който го гледаше с широко отворена уста и свити като цепки очи, и се зачудих какви ли мисли му минават през главата.

— Още в началото ти казах, че тази жена не е за теб. Казах ти да се махаш, да избягаш презглава, да изкопаеш дупка в земята, да се завреш в нея и да се зариеш. Казах ти, че е богомолка. След като мъжкият я начука, тя го убива. Казах ли ти? — Лицето на Кристоф бе бледо, устните му — злобно стиснати, сините му очи ме пронизваха.

— Не съм ли поканен тази вечер да слушам страхотен тромпетист? Какво става?

— Става това, че ти не слушаш страхотния тромпетист. Кербе слуша. Рони слуша. И Зоке слуша. Ти обаче слушаш погребалната капела, която вие в душата ти като цяла глутница вълци през януари. Вземи и скочи през балкона си, най-накрая. Прережи си вените. Отрови се. Един булгаре по-малко на терена.

— Какво пееш — песента на свръхчовека?

— А, не. Ти не говори за песента на свръхчовека, защото тази песен ти е чужда. И ти си чужд и ще си останеш завинаги чужд. Ако щеш да имаш и двеста и петдесет немски паспорта в джоба. Песента на свръхчовека е за такива като мен и като Зоке, които могат да се облегнат на традиция. Ти имаш ли Ницше? Ти нямаш и Гьоте. Имаш ли Шилер? Нямаш Бах. Затова не споменавай песента на свръхчовека. Нея аз я разбирам. Казвам ти: бъди чужд, но не се дръж като чужд. Не се гърчи. Не се обезличавай. Приеми удара и отвърни с удар. Или умри.

— Нямам кого да ударя.

— Винаги ще се намери някой за удряне. Ти, разбира се, чука Зиглинде, нали?

Вцепених се.

Защо намесва Зиглинде? Какви са тези екскурзии в миналото?

Какво общо има Ина със Зиглинде?

— Не, Кристоф. Не съм спал със Зиглинде.

— Благородна лъжа. Прави ти чест. Но това няма значение. Зиглинде е в лудницата. Ина е по дяволите. Аз съм здрав, дебел, витален, карам колело, свиря бас и те гледам как се превръщаш в най-обикновен скапан чужденец, който няма нищо общо с тази страна, с тази традиция, с този джаз и с този приятел. Слушай, аз още тогава ти казах, че тази жена не е за теб. Тя бе прекалено мощна, прекалено гениална, прекалено звездна и прекалено егоистична, каквито са всички жени. Като цяло — тя бе прекалено жена. На теб ти трябва една немска бюргерка на средни години — да ти готви, да ти кърпи чорапите и да ти дава аспирин, когато си махмурлия. Трябва ти и един приятел като мен, който да ти осигурява свирене и турнета и да те пази от женски урагани, каквато беше Ина.

— Говориш за нея в минало време.

— Тя е минало, задник такъв! — изкрещя Кристоф така, че от съседните маси се обърнаха да видят какво става. — Минало! Финал! Мъртва! Примири се! Ясно ли е?

Хвърлих двайсет евро на масата и се измъкнах от клуба. Нямах настроение вече да слушам Джак, нито сешън, нито Кристоф.

Поех по обсипаната с разноцветни светлини „Курфюрстендам“, стигнах спирката на метрото и през цялото време, докато се клатушках във вагона до вкъщи, изпитвах смътна тревога. Не можех да я определя, нито да я конкретизирам.

Кристоф бе прав.

Наистина бях спал със Зиглинде.

Внезапно прозрение ли бе това, или го е знаел през цялото време?

Вкъщи си налях скоч с две бучки лед, взех бутилка студена минерална вода и седнах пред бюрото. Отворих чекмеджето и извадих оттам омачканата снимка от албума на Ина — онази, първата, на която бе по еротичното си бельо и която открих чак в самолета на път за Берлин в задния джоб на джинсите си.

 

 

Първият ми порив в самолета, на десет хиляди метра височина от леглото й, бе да скъсам снимката на малки парченца и да я хвърля в тоалетната. Значи Ина бе изчакала да заспя, бе станала през нощта, бе извадила от албума си тази снимка (а защо точно тази?) и ми я бе напъхала в задния джоб на джинсите с инфантилната представа, че ще ме следва където и да съм? Че от нея няма отърваване? Че съм осъден на вечни страдания по еротичното й бельо?

А може би си е представяла, че като се върна в Берлин, ще я поставя в рамка, като сенатор в американския Конгрес, който държи на бюрото си фотоси на щастливото си семейство, за да стане ясно на всички кой тип ценностна система представлява?

Реших, че да я скъсам е точно толкова инфантилно, колкото и да ми я пъхне тайно в джоба.

Реших също така, че една снимка не може да има върху мен повече въздействие, отколкото един мимолетен спомен за някаква нищо неозначаваща случка.

Казах си, че това не е единствената снимка, с която разполагам в колекцията си.

След два часа друсане и отвратителни турбуленции кацнахме на летище Шойнефелд. От София излетяхме при трийсет градуса жега, в Берлин пристигнахме на петнайсет. Ръмеше ситен дъжд.

Минах контролата сравнително бързо, взех куфара от лентата и излязох на спирката на Shuttle Bus, който пътуваше между летището и метрото.

 

 

Вдишвах влажния берлински въздух, разглеждах тополите, строени в права редица по алеята към метрото, и се чувствах в свои води. Тук нямаше да има изненади, емоционални ерупции и срещи от третия вид. Тук нямаше да преживявам чудеса, без които съм толкова щастлив. Върнах часовника с един час назад и усетих как времето започва да се движи по-бавно и по-спокойно. Тук всичко бе пресметнато и подредено, може би малко меланхолично и скучно, но затова пък сигурно и постоянно. Това беше мястото, където нямаше да ми се случи нищо — нито добро, нито зло.

Поне така си мислех тогава.

След четиридесет минути влакчето ме стовари на Berlin-Mitte и след още пет си бях вкъщи.

Огромният апартамент от сто и петдесет квадрата, две бани и четири стаи ме посрещна с цялата примирена тъга, каквато може да излъчва подобно пространство. Креслата, диванът, шкафовете, уредбите и телевизорът изглеждаха призрачни в полумрака, увити в бели чаршафи срещу прах и слънце.

Обикалях на тъмно от стая в стая, накрая приседнах на ръба на широката дъбова спалня, с опънати бели атлазени чаршафи и атлазена завивка.

Отворих шкафчето и пъхнах снимката на Ина вътре. Там имаше и други. И бог знае още какво.

Слязох до пощенската кутия. Бе препълнена. Награбих целия куп хартия и го качих в хола. Изхвърлих рекламите, вестниците и градинските списания, с които ме затрупваха. Останаха сметки — ток, телефон, застраховки и писмо от театъра, че на двайсет и пети август е назначено общо събрание и репетиция. Официално сезонът започваше на пети септември. Значи до първата репетиция ми оставаха непълни пет дни.

 

 

Взех от барчето бутилката „Дъмпъл“. Бях я поставил предвидливо там преди месец. Липсваше лед, защото хладилникът бе изключен. „Дъмпъл“ без лед и с вода от чешмата е съмнително удоволствие, но други варианти нямаше.

Отпивах от чашата и наблюдавах от балкона как просветват оксижените на работниците в грамадната дупка пред блока. Все още можех да различа на петдесет метра от мястото си граничния пункт Чек пойнт Чарли, с предупредителния надпис на руски, английски и френски, че тук напускаш съветския сектор и навлизаш в американския. Стената отдавна я нямаше, но там висяха по цял ден статисти, облечени в съветски и американски гранични униформи, да напомнят на туристите, че на това място е бил абсолютният център на Студената война.

Ако тогава, през шейсет и първа, горещата наистина бе избухнала, то тя щеше да започне именно оттук. Тогава съветските танкове щяха да се изправят пред идиотската задача да премажат първо турската съпротива от Кройцберг. По време на Стената турците били изтикани да живеят в покрайнините на Западен Берлин. С други думи, тук, под носа ми. Когато Стената падна, щурците се оказаха в самия център на обединения град. Мисля, че ако някой бе истински щастлив от всичките тези събития, то това бяха именно те.

 

 

След близо час висене на тъмния балкон, вгледан в премигващия надпис „Имобилиен Енгевелт“ отсреща и отпиващ вече направо от бутилката, ми стана ясно, че правя напразни опити да не мисля за Ина.

Откъслечни сцени от последните десетина дни, цепленки от разговори, парченца скъсан филм, от който в съзнанието ми се мяркаха ту развените й огнени коси, ту едрите й восъчни гърди с розови пъпки, ту спящото й лице със засъхнали сребристи следи по бузите — всичко това, оплетено в някакво адско кълбо, се премяташе, търкаляше, събираше се и се разпръскваше като в бясно въртящата се тръба на калейдоскоп. Към това се добавяха и мъчителни звуци — учестено дишане, къси, сластни крясъци, знойна мелодия на тромбон, нежните й пръсти, галещи устните ми, гласът й, шепнещ настойчиво — „… та това е само един джем сешън, една импровизация“… и „… аз съм един страхотен инструмент, който търси своя страхотен изпълнител“…

Баста!

Хвърлих се върху спалнята, запуших с длани уши и стиснах силно клепачи.

Всичко обаче стана още по-ясно, по-детайлирано и по-релефно. Сякаш бях прекалил с дозата кокаин, сякаш се бях насмъркал до козирката, като алчен джънки, който за първи път сменя лепилото с кокс.

 

 

Тя не те интересува, тя не те засяга, тя е само една вещица, хетера, куртизанка, курва, ексцентрична маниачка, куха водосточна тръба, надуваема секскукла, бек-раунд на музиката ти, тя е, тя е, тя е… повтарях като обсебен, марширувайки от стая в стая и прилагайки всички известни ми трикове и хватки на самовнушението.

Когато и това не помогна, звъннах на мобилния телефон на Кристоф. Имах късмет. Хванах го малко преди да започне свирня в халето на една бивша бирена фабрика в Западен Берлин.

— Булгаре! — изкрещя той в слушалката. — Значи все пак се осмели да се върнеш в обезкървения и умиращ Запад? Вземи си свирката и пристигай веднага! Очертава се страхотен сешън!

Отворих кутията на алта и прегледах инструмента, да видя всичко в ред ли е.

Като изключим това, че се бе поразсъхнал след месец без някой да го надува, всичко бе в ред.

Взех едно такси и то ме стовари след половин час в Целендорф.

Дългото хале бе вмирисано на пот, цигарен дим и алкохол, както се полагаше. Някой ме дърпаше за ръкава, някой ме удряше по рамото, някой изказваше удоволствие, че ме вижда, но аз бързах към сцената, където дънеше групата на Кристоф — контрабас, ударни, синти, елкитара, тромбон. И един шотландец в карирана пола, изтръгващ от гайдата си сърцераздирателни звуци.

Освен Кербе на клавишните, другите лица ми бяха непознати. Младоци от консерваторията вероятно. Кербе ми кимна, а Кристоф изкрещя:

— Вади свирката! Влизаш след солото на Джони Уокър!

Разпознах в последните четири такта на гайдата някаква мелодия, подхванах я и я доразвих. Тромбонът ми пусна едно дълго остинато — безкраен тон, върху който стъпих като върху килим и започнах да въртя най-необузданите вариации на шотландска тема с такава ярост и интензитет, че гайдарят с поличката изцъкли очи и закрещя:

— Yes, mann, yes! You are fool! That is cool, absolutly crazy!

Пуснах на Кристоф едно дълго соло, съпровождано само от ударните, и нахлух отново в пиесата като хун, като разярен бик на корида, мачкайки хармонии, акорди и мелодия с неудържимост, каквато не очаквах от себе си. Не бе свирене, а побой. Исках да си повърна душата, да изсвиря от себе си целия Фруст, обърканост, неустойчивост и със зъби, нокти, гневни арпеджи и зверска мощ на звукообразуването да се докопам отново до предишното си равновесие, без което бях само една жалка плячка. Атакувах пасажите с такава категоричност и сила, че по едно време, към края на импровизацията, платъкът ми се сцепи и инструментът издаде ужасяващ, писклив звук. С върховно усилие успях да го задържа почти половин минута, за да успее тромбонът да поеме развитието и да спаси гафа.

— Добре, отвратително! — блъскаше ме Кристоф по рамото в паузата. — Така свири Заратустра! Дай да ти го начукам! Какво ти се е случило в България? Българската луда крава ли те е заразила? Не, вие в България нямате луди крави. Имате луди испански царе. Оле. Да не те е ухапал испанският ти монарх?

— Имам проблем — казах му. — Чакам те вкъщи.

— Но купонът не е свършил! — зяпна Кристоф. — Не можеш да си идеш. Ти си атракцията.

— Ще те чакам — вдигнах кутията със сакса и напуснах през задния вход.

 

 

Кристоф пристигна към три през нощта с някаква едрогърда полякиня, пияни и двамата около двеста и двайсет процента и хиляда вата.

— Халина иска само да спи — бъбреше Кристоф, подкрепяйки я под мишниците. — Казах й, че в цял Берлин няма по-добро място за спане, защото си импотентен и добър… Помогни да я съблечем.

С общи усилия съблякохме Халина, която мърмореше нещо на полски. Сложихме я да легне в спалнята и я завихме.

— Да видим сега проблема ти. — Кристоф се заклати към хола. — Ако тук няма бира, значи имаш два проблема.

Тропнах му касата с бира, извадих снимката на Ина и му я подадох.

 

 

Известно време вдигаше и сваляше вежди, бърчеше нос и се мъчеше да концентрира погледа си. После сякаш изтрезня, лицето му — от алкохола, от умората или от нещо друго — пребеля и се изпъна. Устните му станаха на цепки.

— Сънувал съм тази жена. Трябва да се пазиш от нея. Как се казва? — попита напълно трезво Кристоф.

— Ина.

— Хелоу, Ина! Значи ти си жената, която ще изпие със сламка костния мозък от гръбнака на моя приятел като коктейл „Манхатън“? Ти си тази, която ще забърка крем карамел от централния му мозък с разбивачката си за яйца? Ти си тази Ина, която ще му изпили сърцето с пиличката си за нокти? Разкажи ми.

Разказах му.

Приятелят ми седеше, слушаше, клатеше съкрушен глава и се наливаше. Накрая каза:

— Човече, изгори тази снимка още сега, пред очите ми. Ако разстоянието не ти помогне да я изтриеш от главата си, вземи неплатен отпуск и иди още по-далече. В Африка, в Бразилия, при пигмеите. Ако не вярваш, чети „Любовно изкуство“ на Овидий. Там пише, че трябва да идеш при пигмеите и да заживееш като пигмей. Една година, две, три — колкото се налага. Тази жена е смазваща, глупако. Не като Зиглинде, а като Халеевата комета. Като нея кръжи в онова космическо гробище там, горе и ни се явява на всеки седемдесет, осемдесет или колко там години… Някой ден ще се бухне в тъпата планета, с тъпия й закон на Нютон и ще я смаже като варен картоф. В момента е отдалечена от теб, но непременно ще се приближи, а Ким го няма да ни каже как се разбиват комети. Ким умря, отсвири, отзвъня и ние с теб сега не знаем как се разбиват комети… — той се просълзи.

— Как ти звучат нейните истории?

— Тя е права, honney. Добре ми звучат. Не е курва, защото, ако беше такава, щеше да се чука с всички, а не само с музиканти. Не е и нимфоманка, защото не го прави от сутрин до вечер и във всяка телефонна будка. Тя наистина прави джаз, но това твоят кастанет не може да го възприеме. Ти създаваш музиката си на дъното на действащ вулкан, сред течни камъни, хиляди градуси и огнените храчки на дявола. Нейният джаз се вихри на светлинни години от слънцето, храни се със студени звезди и пие леден мрак. Тя живее като музикант, мисли като музикант и чувства като музикант, само че от друго измерение и други пространства, не от тези, които ние с теб познаваме. Ти виждаш твоя инструмент, пипаш клапите му и произвеждаш звуци. Но през него не преминават артерии и капиляри! Не тече кръв. Не бие сърце. Докато нейният инструмент е съвършен организъм и тя е разбрала предимството му. И знаеш ли кое е най-страшното? — тя чува и усеща твоята музика. Разбира я. Ти чуваш и усещаш нейната, но не я разбираш. Защото не слушаш с уши, а със сърцето си.

Тази жена е с петдесет такта пред теб. Помъчиш ли се да я настигнеш, ще попаднеш в генералната пауза и ще си останеш завинаги вътре в нея.

— Тя не е пътник между звездите, Кристоф. Жива жена е, с всички достойнства и недостатъци на другите жени. Може би е малко по-луда.

— Тя не е пътник. Тя е музика между звездите. Познаваш вече тази музика и си съвсем high от нея, мой трогателен булгаре. А на мен ми се искаше да свирим заедно цял живот, докато отсвирим като сибирските шамани…

 

 

Седяхме и пиехме мълчаливо, всеки зает с мислите си. По едно бреме Кристоф се сети за Халина и попита нямам ли желание да направим едно малко трио. Нямах. Бях уморен, кисел и потиснат. Той стана и се заклати към спалнята да прави дуо. Бях сигурен обаче, че след свирнята, алкохола и неприятния разговор той ще бъде абсолютно добър и импотентен. Хъркането откъм спалнята го потвърди.