Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (16)

* * *

Както и очаквах, първият договор, който пристигна, беше подписан от Вилхелм Кох. Той предвиждаше до края на годината няколко концерта с елитните немски оркестри, плюс два записа в Норддойче Рундфунг под диригентството на Серджио Осава, два коледни и един новогодишен концерт по ZDF.

Предложението надхвърляше и най-смелите очаквания и ме пращаше в първата десетка на солиращите инструменталисти в Германия.

Като се отчисляха данъците, хонорарът стигаше за една година охолен живот в швейцарския курорт Сен Мориц, където хубавите и богатите закусваха суфле от сини канарчета.

Единствената капка катран в супата бе, че всички дати, посочени в договора, плюс репетициите, съвпадаха с датите на представления и репетиции в театъра.

Както обикновено се случва — от портиерната до гримьорните не остана човек, който да не научи новината и да не я предаде по безжичния телефон по-нататък — раздута, сензационна и арогантна, потресаваща във финансовите си преувеличения и обиждаща всички театрални таласъми — от заспалия на сцената хорист в предпенсионна възраст, до гастролиращите в Ковънт Гардън международни оперни звезди.

Разбирах, че това е неизбежно, както разбирах, че не мога да направя нищо, за да го предотвратя. В театъра всеки знае всичко за другия, като се почне от цвета на долните му гащи и се свърши с марката маргарин, с която жена му приготвя бърканите яйца.

Около мен се създаде противният ансамблов вакуум, обграждащ изстреляният от зоната към висшата лига гадняр. Колегите ми кимаха вежливо и ми се усмихваха с онези сладникави полуусмивки, предназначени да ти счупят крак, да ти извият врата и да ти забият отровно жило право в ириса на окото.

Веднага след договора на Кох пристигнаха и тези от оркестъра на Френското радио, от Концертгебоу в Амстердам, от Лондон и Мюнхен. Всичките си приличаха с незначителни разлики в детайлите и всички до един бяха вгорчени с малката капка катран от договора на Кох.

Който и да предпочетях — означаваше незабавна оставка, строг режим, ежедневен тренинг и никакъв джаз. Поне не така, както го бях правил досега.

Звучи глупаво. Вместо да танцувам казачок под душа, ме обзе депресия. Да ти предлагат да изпиеш небесната синева от безценна китайска ваза и ти да се държиш, сякаш са те принудили да изгълташ кофа сок от навуща и овнешка пикня — в това има нещо неестествено.

В дъното на всичко стоеше фактът, че всяко турне, запис и телевизионно шоу означаваше временно откъсване от Ина. Макар и за месец, макар и за десетина дни. Не исках за миг да допусна представата, че е възможно да се събудя сутрин и леглото до мен да е празно, възглавницата да не е застлана от червеникавата лава на косите й, да не чувствам дъха й по голите си гърди. Естествено, че в повечето случаи Ина можеше да ме съпровожда по разните градове, столици и концертни зали, но няма артист под небето, който да не знае, че нищо не може да ти смачка така авторитета, както убийственото присъствие на жена по всички репетиции, концерти и делови взаимоотношения с босовете. Към това се прибавят висенето по аерогарите, такситата в последния момент, хотелските стаи, предназначени само за полунощно опустошаване на минибаровете и сън като припадък… и най-важното, най-важното! — убеждението, че ако не е някъде наоколо, някъде съвсем наблизо — ужасната блокада ще се стовари неминуемо върху мен и аз отново няма да чувам абсолютния тон.

Можех да скрия от колегите всяка депресия и да се държа така, сякаш нищо особено не се е случило.

Но не и от Ина.

Докато блъсках по две репетиции на ден плюс вечерно представление, гърчейки се вътрешно от невъзможността да взема решение, те обикаляха с Кристоф цяла седмица неговите фенове-медици от „Шарите“ и й правеха пълни изследвания, както бях настоял. Той идваше да я вземе рано сутрин от къщи с буика. Закусвахме и всеки поемаше по задачи.

Късно вечер седяхме с нея във френската кръчма на ъгъла и аз изслушвах мълчаливо всички упреци и укори, които ми сипеше на главата: какъв непоправим глупак съм, как цапам ежедневието й с досадните си грижи. Бях благодарен, че нямаше нужда да говоря за моите проблеми. Търпеливо я слушах, намесвайки се от време на време с тъпото изречение, че така трябва и че съвсем скоро всичко ще се оправи.

В края на седмицата тя тропна на масата един обемист плик пълен с рентгенови снимки, резултати от изследванията и всякакви неразбираеми документи на латински и заяви:

— Ето чувала. Котката е вътре. Първокласна мачка. Чети, ако разбираш езика на Виргилий. Там е написана старата истина, че всички болести са от нерви. Само триперът е от любов.

Засмях се, отместих плика и поръчах бутилка шампанско, въпреки инстинктивната ми неприязън към това питие.

— Купувам мачката и без латинското й име. Нали знаеш, че образованието е враг на всеки инструменталист? Хайде да го отпразнуваме.

Малкият корсиканец сервира шампанското с респект и чуруликащ фойерверк от корсикански комплименти за дамата. Вдигнах тост за здравето й и отпихме.

— Чарли?

— Хм?

— Договорите са пристигнали.

— Да.

— Не искаш ли да говориш?

Въздъхнах. С удоволствие бих отместил разговора за друг път, но нямаше смисъл. Рано или късно щеше да узнае решението ми. Тогава нещата със сигурност щяха да изглеждат по-зле. Ина щеше да бъде уязвена от факта, че съм я изключил отново от моята сфера. Щях да съм гузен, че съм я оставил отново да наднича зад оградата. Към това се прибавяше обстоятелството, че имах поставени срокове и всички очакваха някакъв отговор. Нямаше време за увъртане.

Разказах й какви са условията и кой какво предлага. Споделих й съмненията и опасенията си с изключение частта, засягаща самата нея. Като свърших, усетих, че всичко, което звучи в главата ми смислено и убедително, изречено на глас, е кухо и без стойност.

Тя дълго мълча с поглед втренчен надолу и въртейки несъзнателно чашата между пръстите си. После вдигна глава и ме погледна с онези нейни потъмняващи очи. Разбрах, че този път не бях поставил пръста си на правилното място на струната. Този път — не.

— Нещо премълчаваш, Чарли. Всичко, което каза дотук, е валидно за друг човек, не за теб. Човекът, когото познавам и обичам… да, не ме гледай така! — това имам предвид: и обичам! — този човек не може да се затвори в черупката си. Да прегърне с две ръце столчето си в оркестрината и да не иска да го пусне на никаква цена. Този човек е наясно не само със стойността си, но и със своето значение. За какви таксита и хотелски стаи говориш, когато в замяна имаш възможността да свириш под всички небеса, на всички континенти, пред всички хора с най-добрите музиканти в този свят? С най-добрите! Чуваш ли го? Осъзнаваш ли го? На колко души е дадено да извадят своята вътрешност на показ и тя да блесне с блясък, който не е виждал и не е чувал никой досега? Така те видях и те чух и така съм те разбрала. Ти също искаш да ме разбереш, но как? Как ще разбереш каквото и да е, като говориш за тренинг, диети, режим и отказ от навици, сякаш това е най-страшният гнет за артиста? А не ужасът, че е посредствен, средна класа и няма с какво да изненада никого? По-лошо! Говориш така, като че ли въобще нямаш желание да изненадаш когото и да е. Диетите и режимите са само дребни камъчета, миниатюрни трънчета в сравнение с крайния резултат и е не само глупаво, а и позорно да се позоваваш на тях. Чарли, Чарли, Чарли! — Ина сплете пръсти и ги разтресе пред гърдите си. — Не можеш да се страхуваш от собствения си талант и да се мъчиш да го удушиш с трудов стаж и сигурна пенсия! Талантът си отмъщава. Не позволявай на страха да порасте по-голям от него. Страхът е най-гадната самота. Човек може да репетира в телефонна кабина, да яде картофени обелки, да се завива с вестник в метрото и пак да е голям артист, защото е запазил най-ценното — таланта си. Само него можеш да изгубиш, Чарли. Нищо друго не е от значение и нищо не е загуба. Така че, кажи ми каква е истинската причина.

Случило се бе точно това, от което се опасявах. Ина бе навлязла в живота ми и бе започнала да го подрежда като икебана. Но не това беше лошото. В крайна сметка аз исках тя да присъства. Боже мой, ако не съществуваше, нямах нищо против да бъда европейски, световен, а ако се налага — и космически артист. Но как да се съчетае моето отсъствие с нейното присъствие?

— Защо не можеш да си представиш, че талантът, за който така убедително говориш, няма необходимата сила да понесе цялата тежест на неизбежния блясък? Това автоматично означава, че не е достатъчно силен талант, не разбираш ли? Виж, Ина, аз седя достатъчно години на невзрачния стол в оркестрината, който ти е толкова ненавистен…

— Той нямаше да ми е ненавистен, ако на него седеше друг, а не ти. Оценявам значението му, но аз те чух как свириш Моцарт отпред, на авансцената. И други те чуха.

— Моцарт, да. И двамата знаем, че заслугата да го изсвиря точно по този начин е главно твоя. Бих могъл да го изпълня по още десетина различни начина, при това съвсем не лоши, но нито един от тях няма да се доближи и на идея до този. А ти не можеш да бъдеш навсякъде с мен, където свиря Моцарт, или Вебер, или Ото Фибих, ако щеш.

— Разбира се, че не. Не съм талисман, нито куфар. Това ли е причината? Че няма да съм навсякъде с теб?

— И това.

Тя дълго ме гледа и очите й изсветляваха до нормалния си сапфирен цвят. После овлажняха. Посегна някак разсеяно през масата и ме погали по бузата.

— Ти май наистина ме обичаш, Чарли?

— Ако имам талант, то той се изразява точно в обичта.

— Може би си прав. За любовта е нужен талант. Помниш ли какво ти казах? Любовта преди всичко е дълбока болка и смирение.

— А аз ти казах, че това са клишета.

— Сега виждаш, че не са. Значи си готов по-скоро да се откажеш от мисията си и славата, отколкото да ме загубиш?

— Бих казал, че ти си истинската ми мисия. Музиката, която чувам, и ти, сте една и съща субстанция.

— Никой не е правил такъв комплимент на една жена, Чарли. И въпреки това, мисля, че грешиш. Какво ще стане, ако все пак ме загубиш?

— Като в пещерата на Ланзароте? — почувствах как тялото ми се напряга и по гърба ми се стичат струйки пот.

— Като в пещерата на Ланзароте. Или някоя друга пещера. Там все пак ме намери. Какво ще стане, ако ме загубиш и не ме намериш?

— Ще ида в полицията и ще те обявя за национално издирване — опитах се да се пошегувам, но тя не се засмя.

— Само това недей да правиш, Чарли. Само това — не. Обещай ми.

Погледнах я учудено. Какво й ставаше? Бузите й горяха, зениците се бяха свили на точици и тя имаше разстроен вид. Нещо неделикатно ли казах? После се досетих, че преди години, когато майка й напуснала семейството, бащата я обявил за национално издирване. Без всякакъв успех, както се оказало по-късно.

— Човек може по всяко време да загуби най-скъпото — каза Ина, сякаш констатираше съвсем нормален факт. — По-добре за него е да свикне с тази мисъл, за да не се окаже неподготвен, когато се случи.

— Казваш го, сякаш е неизбежен факт — разговорът поемаше неприятна посока. — Сякаш искаш да ми внушиш, че всеки момент можеш да изчезнеш и аз трябва да съм готов да го приема, а на всичкото отгоре и да изпитвам смирение. Ина, това някак не ти отива.

— Послушай ме, Чарли. Подпиши договора с Кох. Ако обаче си решил да не подписваш, все едно че не сме водили този разговор. И едното, и другото нищо не променя. Нито при теб, нито при мен. Хайде да си вървим.

 

 

Тръгнахме си, но чувството за угнетеност не ме напусна, докато стигнахме в нас. То продължаваше да ме потиска и като си легнахме и докъсно през нощта, когато тя вече спеше гушната в мен и с глава на рамото ми.

Заспах неспокоен и повърхностен сън, от който внезапно ме изтръгна силно хлипане. Изправих се в леглото и видях в сутрешния мрак Ина. Превиваше се на рамката на спалнята и ридаеше така отчаяно, че изпитах истински потрес. Раменете й се тресяха и тя плачеше сърцераздирателно. В първия момент ми хрумна абсолютно нелепата мисъл, че аз съм причината за тази криза с отказа ми да подпиша договора на Кох.

„Не… не… не… не…“ — повтаряше Ина, захлупила лице на коленете, и аз разбрах, че това е сомнамбулен плач, че тя все още се мята в лабиринта на кошмар, който я притиска между озъбените си стени, без да може да намери изхода към повърхността.

… Ина… Ина… повтарях тихо, за да не я стресна. — Аз съм тук… спокойно… — обхванах нежно раменете й и внимателно я положих обратно в постелята.

— Чарли? — тя опипа лицето ми, без да отвори очи, под чиито клепки още бликаха сълзи. — Чарли.

После отпусна глава на възглавницата и заспа. Дишането й, прекъсвано от къси хлипове постепенно се успокои, а аз седях дълго време, наведен над любимото лице, заслушан в дъха й и наблюдаващ в дрезгавината на утрото, как сълзите й засъхват по бузите като срамни следи от мъчения по лицето на недоумяващо дете.

На сутринта тя се събуди в добро настроение и без да си спомня нищичко за среднощната криза. Не й зададох въпроси, не настоях да науча какъв кошмар е сънувала и какви демони са я измъчвали насън.

Но и досега съм убеден, че всичко, което се случи между нас по-късно, цялата ужасна безсмислица и нелепа трагедия започна тази нощ, когато я люлеех в прегръдките си и повтарях Ина… Ина… Ина… а тя не можеше да отвори очи и да види уплашеното ми и потресено лице.

 

 

Преди да започне репетицията, се отбих при секретарката на интенданта да помоля за аудиенция.

— На два пъти вече пита за теб! — тайнствено съобщи тя. — Кох му се обади вчера. Какво си намислил да правиш?

Секретарката беше мой човек вече години наред и ние си вършихме взаимно малки услуги. Нямах намерение да й кажа какво съм намислил да правя, защото в следващите пет минути думите ми щяха да станат достояние на целия театър. Новината бе луксозна и така или иначе щеше да се разпространи като огън в прерията, но Стария имаше предимство. Затова вдигнах само рамене и пуснах една неопределена усмивка. Тя сви устни, измъкна се зад бюрото и потъна в покоите на интенданта.

След малко излезе оттам и кимна сухо:

— Можеш да влезеш. Очакват те.

— Репетицията започва след десет минути…

Тя отново сви устни. Бе засегната сериозно.

Стария ме чакаше, разперил ръце на бюрото си като истински лъв. Гривата му хвърчеше на всички страни — знак, че е в лошо настроение.

— Сядай! — той кимна към дивана срещу него, минавайки направо на „ти“. Също лош знак. — Кафе? Сок? Уиски? Водка? Със или без минерална вода?

Това пък вече бяха заяждания. Познаваше навиците на всеки член на театъра, от сценичния работник до примадоната и не пропускаше да го подчертае, за да покаже на чия страна е силата.

— Хер интендант, репетицията?

— Една репетиция повече или по-малко. Какво значение има за теб?

Ясно. Кох му е съобщил, че предлага такива условия, че ще ми бъде невъзможно да откажа. Стария ме бе отписал.

Извадих от джоба си договора и го разстлах на бюрото му. После се пресегнах безцеремонно, извадих от малкия му джоб златния му „Паркер“ и докато той ме гледаше невярващо с паднала челюст и порозовяващи бузи, начертах един голям, дебел кръст върху неотразимото предложение на Кох.

Той ту сваляше поглед към парчето хартия, ту го вдигаше към лицето ми и когато тази пантомима стана досадна, скочи изведнъж от античното си кресло и най-неочаквано изкрещя като обезумял запалянко, чийто отбор е вкарал победния гол в последната секунда на мача:

— Ю-хей!!!

Сега пък бе мой ред да ми падне челюстта.

Стария ме изгледа строго, прекара пръстите на здравата ръка през гривата си, постави сакатата зад гърба и придоби обичайния си вид на мишелов.

— Какво си ме зяпнал? Не си ли виждал щастлив интендант? Марш в кошарата! Репетицията започва!

Тъкмо излизах облекчен, че всичко е минало толкова леко, когато той отново ме спря:

— Ти, разбира се, си даваш сметка какво удоволствие за мен е, да натрия носа на онзи надут пуяк, Кох? Аз от своя страна си давам сметка какво означава за теб да отбиеш такова предложение. Защо го правиш?

Известно време се гледахме право в очите и когато мълчанието започна да натежава, той първи отклони поглед и измърмори:

— Добре, добре. Не е моя работа. Във всеки случай, благодаря за решението ти. Моите предложения остават в сила.

 

 

Така или иначе още в паузата всички бяха научили, че съм направил невъзможното и съм отбил най-шеметната оферта, правена някога на музикант от този оркестър. Вместо да се разсее, вакуумът стана още по-плътен. Сега пък трябваше да бъда мразен, защото съм се осмелил да отбия предложение на великия Кох, което имаше еквивалент на заповед. Какво щях да получа в ответ? С какво са ме съблазнили?

А-ха, камерен музикант на четирийсет години? Не е ли нахалство това?

Каквото и да правиш, както и да се извъртиш — на театралния народ не може да се угоди. Половината ме смятаха за глупак, другата половина — за хитрец, а всички вкупом — за неспасяем случай.

— Бях сигурен, че ще си тръгнеш — призна ми Ханс Гютингер. Той бе единственият, който щеше да спечели от мойта оставка, защото първият пулт тогава му принадлежеше по право. — Дано да си премислил всичко. Лично аз съм доволен, че оставаш при нас. Кой знае какъв идиот щеше да ми се натресе на главата…

Сигурен бях, че въпреки всичко Ханс е доволен, защото се разбирахме добре и даже си мисля, че му бях слабост. Бе стабилен втори кларинет и ако не беше лишен от всякакви амбиции като Вили Брюкнер, спокойно можеше да бъде и много добър първи. Когато ме мързеше да поемам внезапни ангажименти за болни колеги, аз често му пусках по някое турне и Ханс бе напълно щастлив.

 

 

С Ина не отворихме повече дума за договорите. Избягвахме дипломатично темата и нещата вървяха чудесно. Даже по едно време реших, че тя напълно е забравила късото ми интермецо в света на елитарното изкуство.

Купихме по неин избор на втора ръка един фолксваген бръмбар, кабриолет. Боядисахме го в цвета на косите й и тя обикаляше с него по цял ден Берлин, когато имах ангажименти в театъра и не можех да я придружавам. След месец познаваше града не по-зле от мен. Знаеше в кой турски магазин плодовете са пресни, при кой месар стоката е на най-изгодни цени и на кой базар са пуснали компактдискове на намалени цени.

Ако имах вечер представление, обикаляше джаз клубовете сама или с Райнер, който продължаваше да я обожава, а аз продължавах да се забавлявам със странната им дружба. Не след дълго берлинската джаз сцена й стана толкова ясна, колкото и софийската, въпреки че бе неизмеримо по-богата и по-разнолика. Колегите я възприеха като постоянно присъствие и „моята лейди“ и се държаха с нея с респект и уважение. Ако един джазов музикант мрази нещо, то това са снобите, дрънкащи за джаз. Ако уважава някой извън себе си — това е истинският ценител.

Ина бе повече от истински ценител и бе успяла да го внуши дори и на най-подозрителните мизантропи, като Манфред Зеке например.

Между двамата се бе разиграла следната сценка, която Кристоф и Райнер ми разказаха на другия ден, заливайки се от смях и с най-голямо удоволствие.

Зеке свирел с някакъв сборен състав в „Get Back“ на „Кант щрасе“ — клуб, където се изпълнява предимно свободен джаз. Това, разбира се, било вече основание проклетникът да тормози публиката, състояща се в по-голямата си част от отчаяни сноби с най-непоносими стандарти като „Сантиментално пътешествие“ и „Сините канарчета“. Вероятно се е надявал някой да протестира и Зеке да се сбие с него.

Когато Ина влязла с Кристоф и Райнер, той се опулил, надул сакса и излял от него с цел да ги ядоса водопад от безсмислени звуци. Снобите обаче ги възприели като фрий. Избухнали френетични овации. Ина изчакала да свършат и в настъпилата тишина произнесла ясно и високо: „Bull Shit“.

Просълзеният Зеке слязъл от подиума и когато всички очаквали изтръпнали и примижали да я прегази — Зеке паднал пред Ина на колене и зацелувал и двете й ръце. После се изправил и обявил всички присъстващи, освен нея за простаци. Свирил два часа без пауза най-оригинален фрий, но вече никой не смеел да ръкопляска. Зеке бил на седмото небе.

 

 

Когато се случваше да се съберат два-три свободни дни накуп, правехме къси пътешествия. Първия път летяхме до Венеция. За мен в този сезон тя бе просто непоносима, но за Ина — истинско откровение. Обиколихме двореца на Доджите, снимахме се на „Сан Марко“, въздъхнахме на мостчето на въздишките и, разбира се, се возихме на гондола, чийто гондолиер обаче не пееше канцонети и това бе единственият ни случай, който наруши шаблона на венецианското ни преживяване.

Другия път заминахме за Париж. Отседнахме в хотел „Волтер“ на булевард „Волтер“, на две крачки от „Пер Лашез“ и Бастилията. Вечеряхме в едно от безбройните пакистански ресторантчета на рю „Шмен дьо Фер“ и цяла нощ, кръстосвахме Париж надлъж и шир, смесени с веселата тълпа туристи от цял свят. Показах й Латинския квартал с църквата, на чиято каменна пейка е седял преди петстотин години Франсоа Вийон. Пихме ирландска бира в кръчмата на Джойс и уиски в „Ла Купол“, където е киснел Хемингуей. Заведох я в музея „Орсе“ да види автопортрета на Ван Гог с отрязано ухо и й разказах, че в публичния дом в Арл, където е влизал често в края на дивия си живот, са му викали „Фу Ру“ — „Рижия луд“, защото е бил червенокос като нея. Това не й хареса. Нито пък портрета. Обиколихме „Плас Пигал“ в напразно очакване да видим проститутки, бяхме на Монмартр и Сакре Кьор и навсякъде, където човек може да бъде в Париж за три дни.        Последните часове от престоя си прекарахме в Пер Лашез, където поднесохме цветя на гроба на Росини и Шопен, въпреки че не бяха писали нищо нито за кларинет, нито за алт саксофон.

Когато се върнахме в Берлин, беше паднал първият сняг и аз се сетих, че разрешителното за пребиваване на Ина изтича след няколко дни.

Бе време да припомня на господин интенданта щедрото му предложение.

— Но, Чарли! Бих могла да замина за десетина дни до София и да се върна отново! — възпротиви се Ина. — Какво да правя в рекламния отдел на театъра? Та аз не знам езика.

— Не можеш. Според закона трябва да минат шест месеца, за да получиш отново правото да се върнеш в Берлин.

— Шест месеца? Имам чувството, че съм стояла тук цяла година.

— Да разбирам ли, че вече ти е писнало и от града и от мен?

— Глупости. — Тя се засмя и галено ме плесна — Разбирай, че така свикнах с всичко тук, че не мога да си представя да отсъствам шест месеца.

— Остави го на мен.

Поисках от секретарката аудиенция при интенданта и той ми определи среща на следващия ден. Добър знак. Прие ме в десет сутринта и аз се появих облечен в „Армани“, моята придобивка от Венеция.

Стария бе суетен и аз знаех, че това ще му направи добро впечатление.

Минута след като влязох в кабинета, секретарката нахлу и объркано съобщи, че двама представители на културния сенат към град Берлин молят за спешна и непредвидена среща. Отначало Стария реши да избухне, но се размисли и каза:

— Почакай ме тук. Ще ги приема при артистичния директор. Няма да продължи дълго.

 

 

Докато го чаках да се върне, разглеждах кабинета му, който винаги ме е удивлявал като интериор, отразяващ характера на своя притежател.

Това бе кабинет на човек едновременно деликатен и властен, с тънък усет към красивото и силов подход към съчетанията.

В двата ъгъла до вратата бяха изправени един великолепен стенен часовник от средата на седемнайсети век, махагон с изящни фризове и елегантни рококо крачета и съответно един класически бюст на диктатор от елинската епоха, рядко и скъпо копие.

 

 

Да вземем стола му например, от който току-що бе станал.

Той олицетворяваше най-добрите образци на английското рококо и същевременно намекваше за стила в двора на Людовик XV, със заоблените С-образни облегалки за ръцете, тапицирани с оригинална зелена батиста, с мотиви на букови листи. Те се повтаряха в горната част на четирите крака, преливайки нежно в тайнствена охлювна форма в долната им част.

Галантно извитите царги бяха украсени също с листни мотиви, един централен кабошон и всякакви рокайе-варианти, изпълнени като висок релеф.

Строгата форма на седалката се явяваше обратен полюс на разхитителния позлатен долен джонгал.

Този стол принадлежеше към благородната група на една дузина негови роднини, създадени някъде в средата на седемнайсети век, и първоначалната му родина бе Ръдинг парк при Йорк.

Сега бе натурализиран берлинчанин като мен и ние служехме на един и същи човек.

Това бе стол за интимни разговори тет-а-тет в затъмнените ъгли на светски салон и стол за тънки интриги с непредвидими последствия в студени, сводести зали.

Стол за възвишени идеи от общочовешки характер и стол за коварни мисли в потайни часове.

На такъв стол можеше да се напише „Фауст“ на Гьоте и същевременно внезапна заповед за уволнение.

От височината на такъв стол можеха да се скандират заповеди с характер на ултиматуми, укази и закони, които да разклатят крехката стабилност на Европа и да причинят ураган от страсти и дълбоки конфликти.

Същевременно седналият на него би могъл спокойно да угасне, отправяйки една последна и необикновено мъдра дума към човечеството — дума-ключ, за неговото спасение.

 

 

Ето на такъв стол си търкаше задника Стария, който в този момент влезе, хлопна вратата, тръшна се на него и изпухтя:

— На онзи мухльо от културния сенат — той посочи с пръст към тавана — му е хрумнало, представи си само, да затвори театъра, за да спести средства на столичния бюджет. Моите шпиони току-що ми го донесоха.

Прав бях за интригите. Въпреки че в случая не се провеждаха от изходната точка на стола, като база.

— Не могат да затворят театър на двеста и петдесет години — прозвуча наивно и Стария ме изгледа със снизхождение:

— Те могат да затворят и Хеопсовата пирамида, ако им се водеше под отчет. Но не и докато аз съм интендант тук. Може да нямам връзките на Кох, но все някакви имам. Апропо — Кох. Казвай, за какво си дошъл да ме изнудваш. И не забравяй, че в този театър изнудвам единствено аз.

— Дойдох само да ви припомня, че когато ставаше дума за договора с Кох и другите, вие ми пуснахте въдицата, че можете да назначите моята… хм, моята позната в рекламния отдел. Срокът на паспорта й изтича.

— Ах, да. Колко мило. И ти тогава се улови на въдицата. Но за добро или лошо, Гюнтер Вайндих или Стария, както ме наричате, си изпълнява обещанията, въпреки че не съм ти обещавал нищо конкретно. Казах само, че мога. Би могло.

— Споменахте нещо и за титлата „камер-музикант“

— Стъпка по стъпка, както се казва в бокса. Много интересен спорт. Над триста и четирийсет защити и само четирийсетина нападения. Ти очевидно не си го практикувал.

(Ах, да. Проклетият стол, на който седи!)

— Сега да видим какво можем да направим за младата, очарователна дама — действително, разкошно създание! — без да провокираме нито властите, нито твоите колеги. Бих могъл да се обадя в службата за чужденци и да потвърдя, че е на щат при нас в срок от една година.

— Службата ще иска да види документ, подписан от вас.

— Мога да подпиша подобен документ, без да минава през счетоводството. След като свършиш работа, ще го унищожим. Не мога да си разреша нови назначения, нямам пари за щат, нямам пари за гости, нямам пари за нищо. Това удовлетворява ли те?

— Като начало — да.

— Ти май си се занимавал с бокс все пак, а? — Стария присви очи. — Ах, да не забравя. По Коледа са предвидени два концерта с теб и твоя Моцарт в провинцията. Извън договора ти са, но няма да бъдат заплатени. Възражения?

— Това е изнудване!

— Правилно наблюдение. А кой има право да изнудва в този театър? Хайде, марш. Достатъчно време ми загуби.

 

 

След два дни отидохме с Ина в службата за чужденци, където формалностите по уреждането на паспорта й траеха точно половин час. Стария си удържа на думата.

Решихме да отпразнуваме събитието вкъщи. Още си спомням, че денят бе понеделник — ден, в който в театъра, по принцип няма представления.

Купихме от близкия супер водка „Абсолют“, доматен сок, пушена сьомга, черен хайвер и всякакви рибени салати с майонеза и лимони. Не знам защо бяхме решили, че трябва да почетем събитието по руски.

Почетохме го по руски, защото от възбудата или кой знае от какво много бързо ни хвана.

Бяхме пуснали по уредбата „Махавишну“ с Джон Маклолин и аз си спомних за последното турне в Амстердам. Участвах в квартет с Кристоф, Тони Оксли и феноменалния младок Данило Перез от Панама на пианото, който имаше зад гърба си вече записи с Дизи Джилеспи и Пакито Д’ивера.

От своя страна Тони Оксли — един от основателите на европейския фрий стил, бе свирил със същия Джон Маклолин. По време на купона се създаде страхотна атмосфера от елементи на рок джаз, фрий и латино модели. Така бяхме инспирирани с Кристоф, че като приключихме на сцената, се забихме в някакъв бардак за ергени и изкарахме до сутринта с дамите на заведението на водка и джойнт.

От същия този бардак си бях донесъл няколко цигари с марихуана и сега предложих на Ина да изпушим по една.

Тя, която бе изключително възприемчива към всичко ново и непознато, се съгласи с възторг.

Марихуаната по принцип е невинно удоволствие и се предлага свободно в страни като Холандия, но не е много умно да се съчетава с алкохол. Не че ще ти се случи кой знае какво, но мозъкът ти започва да работи на бързи обороти, всички задръжки падат и ако природата ти е отсъдила заешки характер, ти изведнъж решаваш, че си лъв.

Не бях голям почитател на марихуаната. По време на турнетата в края на осемдесетте по-често смъркахме кокс, защото кокса зарежда енергията с динамит, звуците стават релефни и импровизациите — гениални, след което те напада прочутото състояние „посткоитална меланхолия“.

В последните години все по-рядко посягахме към кокса и все по-често към плодовите сокове, обхванати от основателното подозрение, че само ние усещаме импровизациите си гениални.

Както и да е, но сега разрових шкафчето, в което държах трофеи и сувенири и намерих четирите марихуани.

Обясних на Ина как да инхалира белодробно и да задържа дима. След малко тя смъркаше като истински джънки от Бомбай.

На първата цигара още твърдеше, че не усеща никакво въздействие. Забелязах обаче, че зениците й бяха изпълнили ириса. Мойте сигурно също.

Към средата на втората вече и двамата се заливахме от безпричинен смях и всичко ни се струваше комично — от крака на масичката, на който пусках ръка, защото ми се виждаше необичайно секси, до тръбата на парното, нея пък Ина намираше секси.

Разказах й за турнето в Амстердам с Тони Оксли. Предадох й много картинно сешъна с холандските колеги и стигнах до бардака, в който двамата с Кристоф отреагирахме напрежението.

Тя искаше да научи подробности. Колко са били дамите? Пет? Шест? Дузина? Руси ли бяха? Брюнетки? Имало ли е червенокоси като нея? С колко наведнъж съм бил?

Подробностите внезапно се бяха появили в съзнанието ми, детайлни, ярки и ясни — разказвах с вдъхновение, все едно че изграждам соло на сцената.

— Чарли — каза поруменялата Ина, когато свърших импровизацията. — И аз искам да изпитам подобно нещо. Заведи ме в клуб за двойки. Помниш ли триото с Джон? Тогава ми разказа за този клуб. Искам да ме заведеш.

— Окей — приех великодушно. — Някой ден ще идем. Обещавам ти.

— Не някой ден! Сега.

— Сега ли?

— Защо не? Не си ли в подходящо настроение? На мен ми се лети. Като протегна ръка — тя я протегна и ме хвана за чатала, — виждам ръката си като път, по който мога да тръгна и да ида чак в Адис Абеба. Ти бил ли си в Адис Абеба? О, Чарли, ставай! Хайде да ходим в този клуб!

— Добре. — Станах, изпитвайки познатото чувство на мощ и лекота. — Отиваме. Трябва да облечеш нещо еротично. Прозрачен сутиен, прозиращи бикини и така нататък.

— Ти си глупак, Чарли. Виждал ли си ме в сутиен и слип, които да не са еротични? Или вече не ти действам?

Не се качихме на бръмбара, защото рефлексите и на двама ни бяха мамещи. Взехме такси от стоянката под нас и то ни закара до „Перлебергер щрасе“ в Моабит, чийто адрес знаех от рекламите по телевизията. С всяка изминала минута чувството на широта, мощ и сила, предизвикано в мен от комбинацията водка-джойнт се увеличаваше. Знаех, че ще ме държи поне няколко часа и това ме правеше щастлив и сигурен.

Позвънихме на вратата. Съдържателката-котка се появи във воалите и нищо под тях.

— Ау! — възкликна тя, като видя Ина. — Каква красавица! Госпожо, с абсолютна сигурност ще бъдете кралицата на вечерта. Добре дошли, добре дошли! Запознати ли сте с различните помещения в нашия етаблисман? Не? Тогава, позволете да ви разведа навсякъде.

Собственичката на клуба ни показа киното, в което седяха две двойки, бара и малкия ресторант, пълен с полуголи и развеселени мъже и жени. Щом се появихме, те заръкопляскаха. Заведе ни и в ритуалната зала и поляната, описвайки подробно предназначението на всяко помещение.

— А сега — плесна ръце тя, след като приключи обиколката — предлагам ви да започнете от киносалона. Днес получихме особено добра колекция на „Силва филм“. После ви чакам на бара, където във ваша чест ще има екстра дринк от заведението. Приятно прекарване!

Когато влязохме в киното, двете двойки се бяха събрали една до друга. Жените седяха на външните седалки. Мъжете разкопчаваха сутиените им. Седнахме зад тях, те се обърнаха за миг, помахаха ни и продължиха заниманията си. На екрана течеше банално порно с двама негри и руса жена.

— Възбуден ли си? — прошепна Ина на ухото ми.

Възбуден бях. Алкохол, съчетан с каквато и да е дрога се превръща в афродизиак. Не отговорих, но хванах ръката й и я сложих на ципа на джинсите, издут до пръсване. Жените пред нас станаха и си размениха местата. Едната бе на не повече от двайсет, с тънко кръстче и невероятни гърди, които седяха толкова изправени, че приличаха на силиконени. Другата бе на възрастта на Ина, заоблена и с меки форми и напомняше съдържателката котка. И двете бяха руси. Седнаха, наведоха глави в скутовете на мъжете и след малко оттам се разнесе същото смукане и мляскане, което се носеше и от екрана.

Ина смъкна бавно ципа на джинсите ми, сложи длан върху слиповете и започна да ме гали. Бях превъзбуден. Исках да го извади и да го вземе в уста, като блондинките пред мен. Исках да й го вкарам независимо къде. Тя чувстваше това и нарочно увеличаваше превъзбудата ми, галейки ме само с върховете на пръстите си. Пълчища мравки хукнаха по гръбначния ми стълб. Звуците пред нас ставаха все по-интензивни. На екрана двамата негри бяха коленичили пред лицето и гърдите на жената и се изпразваха с дълги и щедри струи. Изохках тихо. Младото момиче вдигна глава и се обърна усмихнато към нас. Гърдите му се подадоха над закръглената облегалка на стола. Не бяха силиконени. От ъгълчето на устните й се стичаха бели струйки. То се облизваше.

— Има ли проблеми при вас? Имате ли нужда от помощ?

Протегнах ръка и обхванах в длан гърдата й. Бе топла, лепкава от спермата и хлъзгава.

Ина извади члена ми от слиповете. Той сякаш иззвънтя, изправяйки се като пилон. Момичето започна да разкопчава копчетата на блузата й и след миг напъпилите й, необуздани от лентата на сутиена гърди, изскочиха навън — обли, пищни и светещи в полумрака, с топлата си восъчна светлина. Ина облегна глава назад и те се вирнаха към тавана. Момичето прескочи седалката, накара ме да се отместя и се наведе над нея, търкайки зърната на гърдите си върху нейните. С лявата си ръка бе обхванала влажния ми член и нежно го масажираше. Сведе глава към главата на Ина и впи устните си в нейните. Партньора й наблюдаваше сцената, галейки я по чувствените полукълба, оголени от полата, събрана на кръста й. Другата започна бързо да движи главата си в скута на мъжа. Той дишаше тежко. Накрая изохка.

Мъжете отпред бяха свършили току-що, но аз бях пренапрегнат и тежестта в долната част на корема ми ставаше непоносима.

Момичето, изглежда, усети това, вдигна се от Ина и ме обкрачи. Партньорът й смъкна бикините отзад, продължавайки да гали полукълбата й. Тя го изу с обувките си, яхна ме и започна полека да се смъква надолу. Бе толкова мокра, че потънах за миг до основата. След няколко движения тя се разтрепери, партньорът й вкара рязко пръст в тясната й розета, аз го почувствах през тънката стена, която ни разделяше, и тя получи грандиозен оргазъм. Люлееше я в продължение на минута.

Стана, облече си блузата, оправи полата и си тръгна с двамата мъже.

Русата между бедрата на Ина вдигна глава, погледна ме как стърча и се отмести от нея, като ми направи знак да заема мястото й. Опитах се да й го вкарам, но Ина завъртя глава и направи знак към русата. Тя наведе глава и членът ми потъна в устата й, през тялото на Ина, която бе вкарала пръстите на едната си ръка в цепката си, а с другата ме галеше по топките.

Когато изригнах в устата на русата, тя отново изля всичко върху гладкия корем на Ина и го изблиза до капка.

Излязох първи от душа и седнах на бара. След малко Ина се появи в бели, прозрачни чорапи с жартиери, прозрачни бикини, под които сластно се виеха като червени охлювчета косъмчетата на венериния хълм и лентата на сутиена, който служеше единствено да повдигне още по-високо голите й гърди. Дългите й разресани на едри вълни коси пулсираха около главата й като протуберанси. Съпровождаха я възхитени и жадни мъжки и женски погледи и аз почувствах рязко бодване под лъжичката. Кати наля тъкмо навреме чашите с шампанско и всички пиха за нашия дебют. Поръчах бутилка „Дом Периньон“. На втората чаша измамното състояние на лекота, сила и паднали бариери се върна отново.

— Ти си кралицата на вечерта, — казах на Ина и вдигнах чашата. — Можеш да възбудиш и кроманьонец в леден блок.

— Ревнуваш ли? — попита тя кокетно и също вдигна чашата си. — Или си възбуден?

— И едното, и другото. — Отвърнах. — Все още не си ми дала кой знае какъв повод за ревност.

— Няма и да ти дам. Каквото и да се случва, помни: това е само джемсешън и нищо повече. Отпусни се и свири колкото ти се свири и докато ти се свири.

 

 

Опитвах се да се отпусна, докато се провеждаше ритуалът по посвещаването на Ина, но не можех и чувствах гняв, гледайки всички тези длани и езици, които галеха тялото й и влизаха във всички отвори. Имах чувството, че тя ги дирижира, контролира динамиката им, темпото, фразировката и отделните сола.

После, като разбрах как се забавлява и как откликва на всяко докосване с различни нюанси, сякаш бе майсторски инструмент, който изпробват различни изпълнители, изпитах примирение.

А когато потънахме във въртележката от голи тела на поляната и мярвах от време на време как тя докарва до екстаз и ерупция всеки член, само с няколко докосвания на пръстите и езика си, само с няколко кръгови движения на таза си, как свири едновременно на два, три и четири мануала и изтръгва звуци на изненада, на болка, на наслада, на възторг — почувствах възбудата, която ме обзема на сцената, когато там стои голям музикант, с който си предаваме един на друг ток с висок волтаж и ядрена енергия.

Когато се върнахме вкъщи, довършихме бутилката „Абсолют“ и в главите ни все още се вихреха плътски глад, жажда и страст като тайфуни над Индийския океан.

— Доволна ли си от сешъна? — попитах.

— Да. А ти? Отново ли бях на квартално ниво?

— Не. Искаш ли да идем пак?

— Не. Вече знам всичко за този клуб. Чарли?

— Да?

— Мислиш ли си същото, което си мисля и аз?

 

 

В спалнята ме накара да й завържа ръцете и краката за таблата на леглото.

Разперена така, в четири посоки, тя създаваше едновременно впечатление за беззащитност и умопомрачителна прелъстителност.

От разтворената й вагина бликна перлена струйка и засълзи като сок на бреза. Това ме влудяваше. От една страна ме измъчваше мисълта, че изхвърля остатъците семенна течност от всичките онези пениси — дебели и тънки, дълги и къси, влизали тази нощ вътре, а от друга — гледката бе изгарящо еротична, а главата ми — абсолютно замаяна.

— Хайде, Чарли… — зашепна страстно Ина. — Вкарай го! Не мога да те спра, не мога да се съпротивлявам. Всеки, който влезе в стаята, може да прави с мен, каквото си иска…

Но аз не влизах, а извадих от бюрото си пачето перо, което бях купил от дома на Гьоте във Ваймар и започнах да я галя с него по зърната на гърдите, по плоския корем, по вътрешната страна на мокрите бедра и накрая по уголемения, втвърден и потрепващ клитор. Тя се мяташе и крещеше да влизам, да влизам най-накрая, да влизам, дявол да ме вземе, само че този път бе наистина беззащитна и аз продължавах да я галя с перото от горе до долу и от долу на горе, докато от очите й рукнаха безпомощни сълзи и тазът й затрепери.

Тогава легнах върху й, стиснах зърното на гърдата й със зъби и го загъделичках с език, завъртях другото й зърно между пръстите си и пенисът ми сам намери пътя към задъханата й вулва. И щом потъна вътре — оргазмът й затътна и заклокочи като приближаващо се земетресение. Изчаках да дойде съвсем близко. Когато я разлюля, в самия му разгар, го извадих, наведох го над широко отворената й уста и смесих моя бял потоп с нейния тъмен крясък.