Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (11)

* * *

Онази нощ, когато се върнах вкъщи от „Ейдж Трен“ след скандала с Кристоф, аз седях до късно на бюрото си, втренчен в снимката на Ина, но всъщност мислейки за Зиглинде.

Да, Кристоф беше прав.

Бях спал със Зиглинде, без да го искам и без да го търся.

… Не се бях сещал за нея от онази вечер преди години, когато неочаквано дойде да ме посрещне след едно представление в театъра.

Ким бе мъртъв и погребан, аз не знаех нищо или почти нищо за взаимоотношенията им с Кристоф.

Бе противна зимна вечер, с температури под нулата. Имах намерение веднага след спектакъла да ида с колеги при Елза и да изпия един горещ грог.

Портиерът ми почука по витрината на будката.

— Чака те една дама — някак тайнствено съобщи той. — Вече цял час.

Видях я да седи на пейката във фоайето, увита в дебел сив шал и забила брадичка в гърдите си. Имаше вид на зъзнеща, мокра птица. Кестенявите й коси безразборно се сипеха по коленете й.

— Зиглинде?

Тя вдигна глава. Половината й лице бе скрито от големи черни очила. Внимателно пресегнах и ги свалих от носа й.

Двете й очи бяха потънали в аркади. Жълти, виолетови и зеленикави кръгове обграждаха клепачите и се простираха почти до ноздрите. Горната устна бе сцепена в ъгъла.

Въздъхнах.

— Хайде да се махаме оттук — предложих й. — Искаш ли да идем да вечеряме някъде? Гладна ли си?

— Не. Искам да идем у вас. Мога ли да преспя при теб тази нощ?

— Разбира се… Искаш ли да те заведа при мен и да ида да поговоря с Кристоф? Къде е той?

— Не, не… — тя потръпна. — Не знам къде е. Искам да идем у вас и да седиш с мен. — Хвана ме за ръката и конвулсивно я стисна. — Обещай ми!

— Защо не се обадиш на Файн? Тя знае ли какво става?

— Файн може би е с Кристоф. Те работят заедно. Тя… тя го харесва. Отмъщава си… Ох, моля те, нека идем при теб! — Зиглинде се разплака. Излязохме на улицата. Качихме се на едно от спрелите пред театъра таксита. Мълчахме през цялото време, докато стигнем до вкъщи, и аз усещах как тялото й, притиснато в мен, трепери под вълнения шал. Дрехите й бяха прогизнали от мокрия сняг. Сигурно бе вървяла пеша през целия път от дома на Кристоф до театъра.

Пристигнахме вкъщи. Всички радиатори работеха в хола, но тя продължаваше да трепери. Сложих я да седне на креслото, налях й една водна чаша уиски и я накарах да пие на малки глътки. Когато я изпразни, не трепереше вече толкова. Извадих от гардероба една моя риза и едни панталони и й казах да иде в банята и да си вземе горещ душ.

Докато тя се къпеше, прегледах съдържанието на хладилника и направих с подръчни средства една голяма чиния сандвичи. Занесох ги в хола. Зиглинде седеше в креслото, подвила крака в него, в прекалено широката риза и панталоните. Мокри кичури коса лепнеха по шията и челото й. Беше оставила само нощната лампа да свети и отново бе нахлузила тъмните очила. Приличаше на голяма мравка. Беше си наляла още една пълна чаша. Поставих чинията със сандвичите пред нея и тя ги омете за миг.

— Разкажи ми сега какво се случи. И махни, моля те, тези очила.

— Той иска да ме убие. — Зиглинде свали очилата и ги захвърли на масата. — Ако остана само още една нощ с него, ще ме убие. Никой няма да разбере как се е случило. Никой няма да ме открие. Той е толкова умен и изобретателен. Страх ме е.

 

 

Кристоф наистина бе умен и изобретателен, но тази жена беше луда. Винаги си е била луда, доколкото са луди всички, които се отклоняват от общоприетите норми. Сега беше луда от страх. Чист, гол страх.

— Кристоф те обича, Зиглинде — меко казах. — Той обичаше и Ким. Първо го напусна ти, после го напусна той. Това е с няколко степени в повече, отколкото могат да понесат и по-силни от него. Не го ли разбираш?

— Той уби Ким. Той отдавна не е онзи Кристоф, когото познаваш. Този Кристоф е силен, жесток, абсолютно луд и убиец. Той уби Ким!

 

 

Когато един луд обвинява друг луд, че е абсолютно луд, ситуацията е комплицирана.

— Ким беше болен, Зиглинде. Много добре го знаеш.

— Ти нищо не знаеш! — изкрещя тя. — Ти ме мислиш за луда и не ми вярваш и дума! Ти си слепец, като всички около мен!

— Защо мислиш, че Кристоф иска да те убива?

— Защото преча на изкуството му. — Тя се разхълца. — Той самият не знае, че отдавна вече не е същият. Аз съм непълноценна и съм стигнала до точката, в която вредата от мен е по-голяма от ползата. Той страда, че не може вече да ме обича. Налага се да изчезна.

— Можеш да изчезнеш и без да те убива.

— Не. Трябва да изчезна завинаги. Той казва, че когато една нота седи на погрешно място в петолинието, не се премества, а се зачерква. Разбираш ли?

 

 

Разбирах го. Бе типично за Кристоф. Само че тя не разбираше, че без философии, без сложни мисловни постройки и гръмки сценични ефекти Кристоф нямаше да е Кристоф. И че ако тя беше нота, отдавна вече не седеше в неговото петолиние.

— Утре всичко ще се оправи, Зиглинде. Обещавам ти, че ще говоря с него. Ела да ти покажа къде ти е леглото.

— Не искам да говориш с него. — Тя пак се разплака. — Не може ли да поседим още малко?

— Не. Утре имам репетиция.

 

 

Спях вече дълбоко, когато усетих, че някой влиза под завивките ми. Не виждах в тъмното лицето й, но почувствах как кожата ми настръхва от зърната на голите й гърди, които се отъркваха в моите. Направих опит да се изправя, ала тя опря длани на раменете ми и ме бутна отново на възглавницата.

— Не ме гони… — прошепна Зиглинде. — Не искам да съм сама тази нощ.

Космите между бедрата й се отъркваха в голия ми корем и усетих, че въпреки отчаяната си съпротива започвам да се наелектризирам. Зиглинде наведе глава към чатала ми и членът ми сам хлътна в устата й. Същевременно драскаше с нокти зърната на гърдите ми. Започнах да се задъхвам. Тя усети приближаващата ерупция, извади го от устата си и го стисна в шепа. Изчака, после започна бавно да движи длан нагоре-надолу по цялата му дължина.

— Зиглинде…

— Шшшшт…

Наведе се над мен както го стискаше и започна да гали клитора си с главичката му. Все по-бързо и по-бързо. Седна върху него, вкара си го до дъното, притисна ме в прегръдките си и двамата замръзнахме така. Усещах как дълбоко в нея вътрешните й мускули се свиват и се разпускат около издутия ми член, как мигът расте и се разраства и когато експлодирахме и двамата, от гърлото й се изтръгна дълъг и протяжен стон. Тя падна върху мен и след миг аз вече спях дълбок, черен сън, без сънища.

 

 

Това беше.

Когато се събудих, нямаше и следа от Зиглинде. Оттогава до днес не съм я виждал повече. Не споменах нищо на Кристоф за нощната случка. Когато ми съобщи — някак мимоходом, — че е влязла в лудницата, не зададох въпроси и не направих коментар. Чувствах се гузен. Исках да изтикам тази история от съзнанието си.

До момента, в който самият Кристоф не ми я припомни — отново мимоходом — в „Ейдж Трен“.

 

 

… В един момент усетих, че седя от сума ти време на бюрото си, втренчен в еротичната снимка на Ина, но без да я виждам. Прибрах я на мястото й. Към един сутринта излязох от апартамента само с един сак, пълен с най-необходимото.

Нямах представа закъде съм тръгнал. Нямаше значение. Където и да е — само не и тук, в този град, в този апартамент, където във всеки ъгъл бе запечатана неподвижната, влудяваща сянка на Ина, като призрак, който не можеше да намери спокойствие.

На гарата на „Зоо“ взех първия попаднал пред очите ми влак. Тръгваше след няколко минути.

 

 

Събудих се към пет сутринта, стая 604, хотел „Варнов“, Рощок.

Вън валеше ситен дъжд, валеше, валеше, валеше. Бях сънувал нещо лошо. От радиатора се носеше подземно бумтене, вой и писукане, сякаш дяволът се е скрил в дебелите потни тръби на парното и музицира. Различавах български неравноделен такт, като от тъпан, шибан с тънка пръчка, и някакво гласче, като на калинка, което крещеше пронизително и натрапчиво между ударите: „Връщай… връщай… връщай се! връщай… връщай… връщай се!“

 

 

Но къде? — мислех отчаяно. — Вкъщи? Къде вкъщи? На кой мистичен меридиан е проснато това „вкъщи“ и какво точно се очаква от мен да изпитам, връщайки се: тревога? щастие? надежда? страх? любов? ненавист? сърцебиене? световъртеж?

Реших да се поразходя до Варнемюнде.

Пристигнах с метрото към девет. Имах чувството, че всеки момент ще се стъмни, тъй сиво бе наоколо. Северният вятър бе остър, аз — недоспал. Мръзнех в тънкото си яке. За мой късмет току-що отваряха кръчмите. Отбих се в „Рибарската стая“. Съдържателят изръмжа нещо като поздрав и отиде да си облече униформата. В летните атракции за туристите влизаше да изглежда като пират. Лятото бе в самия си край, туристи нямаше и не разбирах защо трябва да го прави и сега.

Седнах на масата. Загледах се навън. Сиво.

Сиво море, сиво небе, сливащо се с морето, сиви кораби. От време на време прелитаха сиви птици, увисваха за миг във въздуха като носни кърпи и се плъзгаха над морето.

По стените бяха окачени мостри от всички видове моряшки възли, корабни кормила, мрежи и капитански картини. Не портрети от капитани, а именно картини, нарисувани от капитани. Вариации на „Деветият вал“, катастрофата на „Титаник“, удавници върху греди, спасявайки се удавници, всякакви удавници.

 

 

В един от ъглите видях интересна картина. Под нея пишеше „Поздрав от Истанбул“ и подпис: капитан Кирш, 1911 г. Тя светеше с чистите си бои във всички цветове на спектъра. В картината имаше толкова радост и динамика, тя тъй пулсираше и кънтеше, че изпитах уважение към капитан Кирш.

Но веднага след това си казах, че е чиста случайност и, по всяка вероятност, единствената му добра картина. И защо, по дяволите, се е подписал капитан Кирш? Кирш е напълно достатъчно! Кирш — и точка. Защо трябва да парадира, че е капитан и че освен това може да рисува картини? Майната ти, капитан Кирш, помислих злобно и поръчах рибена чорба.

 

 

Вратата хлопна. Влезе нов посетител. Имаше вид на холандски рибар: гумени ботуши, мушама, лула, тикната в брадясалото му лице. На главата — нещо средно между качулка и готварска шапка. Защо ли не бе нахлузил и дървените си обувки, за да изтропа с тях един танц?

Огледа празната кръчма и, разбира се, седна на мойта маса, чукайки по нея вместо поздрав.

„Сега ще поръча бира с дрезгав глас — помислих със същата безпричинна злоба. — С дрезгав от соления морски вятър глас.“

Той поръча бира с дрезгав глас.

„Сега ще мълчи известно време, защото морските мъже са рожби на Голямото мълчание — продължавах, — после ще поведем непринуден разговор. Той ще ми напомня сурова скала, в която се разбиват северните вълни. След това ще ме пита кой съм. Откъде съм. Какъв ми е занаятът. И в края на разговора ще се почувствам нищожна муха в сравнение с този син на океана. Колко малко съм преживял в сравнение с този морски вълк, Летящ холандец и селски ЯЗОН. При което най-вероятното е, че цял живот бракониерства и продава херинга на местния комбинат по две евро килото.“

— Няма много хора, а? — кимна синът на океана, сочейки с лулата (която не бе от морска пяна) навън. Там нямаше абсолютно никой.

— Да.

— И работа няма.

— Хм.

— Отдавна не е бивал такъв студ през август.

— Не.

— Стоят си хората вкъщи, на топло. Никой не идва на скат. Ти играеш ли скат?

— Не.

— Е, нищо. И без това няма трети. Освен Вернер, келнера, ама и той лошо играе скат. Ти как така не можеш да играеш скат? Тук всички играят.

Въздъхнах дълбоко и гледайки го право в сивите морски очи, дадох наведнъж информацията, която и без това щеше да измъкне от мен.

— Българин съм. От България. Това е далече. Обикалям местата, където съм бил, дълго е да ти обяснявам защо. Парите ми стигат. Тук е приятно. Разбирам диалекта ви, но по-добре разбирам берлински и саксонски. Берлин е в Прусия, Лайпциг е в Саксония. Нищо не разбирам от риболов. Супата обаче е добра. Бирата нищо не струва.

— Саксония… а, това е хубаво — въздъхна той. — Аз съм от Саксония. От Драшвиц при Лайпциг. Имам сестра там и племенничка, ето…

Той порови в портмонето си и ми подаде фотография: момиче на седемнайсет-осемнайсет, с плитки. Нищо особено. Понеже очакваше да му кажа, че е много мила, казах му го.

— Саксония, хубаво… — повтори той. — По-хубаво от тук. По-топло. В България топло ли е?

Излъгах го, че в България никога не вали дъжд и не пада сняг, защото е на юг. Съвсем друг меридиан. Така или иначе представите му бяха такива. След като се оказа, че не е син на океана, ми стана по-симпатичен. Въпреки това нямах охота за разговор. Реших да извикам пирата и да си платя.

— Бирата не е хубава тук. В Саксония е по-хубава. Пиеш ли допелкорн? Черпя.

Е, добре, съгласих се да изпия един допелкорн, но само един. Бирата на нищо не прилича, пък и навън вали.

— В България има ли бира?

Отговорих, че да, има, но е по-калпава и от тази тук и за да вдига пяна, трябва да я солиш. Видя му се странно. Казах още, че за сметка на това в България има шнапс, сливовица. Той е къде-къде по-добър от допелкорн, и вината са по-хубави. И че в България не пият шнапс на голо, а със салата. Шоп салат. Обясних му състава й, допълних, че „шоп“, това е българският саксонец и че шопският диалект е сочен като саксонския. Попита шоп ли съм. Казах не, не съм, но разбирам шопски и всичките ми приятели са шопи.

Той съвсем се отпусна и ми заговори на саксонски. Каза, че името му е Ханс, минал е шейсетте и е майстор дърводелец. От трийсет и толкова години е женен за Хелга от Саксония, която обаче отдавна се е превърнала във Фишкопф — рибешка глава! — и само два пъти си е ходил в Драшвиц. Правеше му удоволствие да говори саксонски. Пееше думите според правилата.

— И кафе не знаят да правят тук — каза накрая с пренебрежение — сипват горещата вода направо върху кафето. Пфуй!

— Пфуй — съгласих се аз.

— Обаче още няколко годинки и край! Само да дойде пенсията. С Хелга отиваме в Драшвиц. Деца нямаме. Там е по-добре. Ще купим градинка. — После изведнъж помръкна, погледна ме и измърмори полувиновно: „Хаймве!“

 

 

Хаймве? Боже мой. Какво каза?

 

 

Не носталгия, не мъка по родината, а „боли за вкъщи“.

Този човек седеше тук, пиеше допелкорн и изпитваше хаймве. И имаше нужда да сподели своето хаймве с мен, нали съм бил в Саксония, нали не харесвам тукашната бира, нали знам! Саксонската е по-хубава. Изобщо всичко там, в Саксония, е по-хубаво. Това е то: хаймве.

После ме попита женен ли съм. Имам ли си приятелка. Често ли ходя в България. Аз мънках „да“ и „не“, и „не знам…“

А хаймве? Как е — имам ли хаймве? — гледаше ме почти умолително, сякаш му се искаше да кажа — да, разбира се, имам, как може да нямам хаймве? Приличаме си ние с теб, нищо че съм по-млад.

Ще се връщам ли в България? Скоро ли?

 

 

Тогава, не знам защо, се отпуснах и му разказах за Ина, че е заминала някъде и чакам да си дойде, че от толкова време си мисля да се върна, защото в България всички ме канят, не, молят ме, чакат ме, настояват, изискват да се върна, там има светлини, дървета, кръчми, шумове, никакъв дъжд и сняг, морето е синьо, небето — невъобразимо, не можеш да си го представиш… Ти трябва да я потърсиш, настояваше той. Не чакай да се върне! Търси я! Когато заминах втория път за Драшвиц, бе, за да върна Хелга… не можа да издържи и избяга, но аз я върнах и виж, вече повече от трийсет години…

… Човече, а ти чувал ли си как свири дяволът в радиатора? Пил ли си сам-самичък водка във ваната? Будили ли са те хотелиерските камериерки в Берлин, Рощок, Лайпциг, Хамбург, Амстердам, Париж, Брюксел и знаеш ли какво ми става на душата, като видя куфар?

Градинка в Драшвиц, казваш? Отлично те разбирам. В градинката има къщичка, пред къщичката — градинско джудже, пейка и на пейката — ти и Хелга. Нагоре, надолу, встрани и навсякъде — Саксония. И макар Саксония да е в центъра на Европа, ти седиш в тази кръчма на петстотин километра и изпитваш хаймве… да я търся ли, каза? Добре. Ще я търся.

Той ставаше все по-малък, очите му — все по-сини и добродушни, а когато млъкнах накрая, ме погледна с тези добродушни очи и измърмори „така си е то, така е“.

Повиках Вернер пирата. Известно време поспорихме кой да плати сметката, но аз се наложих. Платих и си тръгнах.

На улицата се обърнах и му махнах. Той кимна с лула между зъбите. И отново приличаше на стар морски вълк.

Отвън, от улицата, с нищо не напомняше саксонски дърводелец, който чака пенсията и изпитва хаймве.

 

 

Останах още два дни в Рощок. Обадих се на моя колега кларинетист Хорст Зомер, с когото навремето взаимно си осигурявахме гостувания, аз в тяхната опера, той — в нашия театър.

— Ела в клуба да се видим след представление — покани ме Хорст. — Дължа ти едно черпене за последното свирене.

Последното свирене бе преди две години. Цяло чудо, че още си го спомняше.

 

 

Към единайсет през нощта влязох в клуба. Помещаваше се на втория етаж на операта. Взех бутилка студено бяло вино и две чаши и седнах в едно свободно сепаре. На дългата маса до бара седяха живописни цигани и контрабандисти, танцьори и танцьорки в испански фолклорни дрехи и сценични работници. От високоговорителя се носеха последните оркестрови пасажи на „Кармен“ от Бизе.

 

 

Гледах с болка пъстрия театрален народ и си мислех колко много ми липсва този илюзорен свят на измислени драми и страсти, на неистински трагедии и въображаема любов и смърт, които се повтарят всяка вечер пред жадната за душевни ексцеси публика. Мислех колко по-бездарни и непоносими са истинските и колко нечовешка и безчувствена е реалността извън стените на това омагьосано убежище за беззащитни и непораснали души.

 

 

Хорст пристигна още докато звучеше аплаузът на публиката. Той бе от онези дълги и кльощави мъже на средна възраст, които се срамуват от ръста си и непрекъснато ходят прегърбени от вежливост и притеснение към събеседника. Имаше лице на благороден кон, с тежки, старомодни рогови очила, седящи на дългия му нос като капаци, и тънки, едва забележими устни, съвсем неподходящи за един толкова добър кларинетист, какъвто беше.

— Как можеш да пиеш такъв боклук? — той побутна с отвращение бутилката френско вино. — От целия оркестър го пие само арфистката. И то защото идва от Алжир. Ще донеса нещо за духачи.

След малко се върна от бара с две водни чаши, пълни с допелкорн. Не обичах това питие, защото ми напомняше олио, но в Рощок всички пиеха допелкорн.

— Хайде, наздраве. — Хорст отпи жадно. — Всеки ден служба. Репетиция и представление. Съкратиха ни от сто и двайсет на шейсет души и нямам почивен ден. Разбрах какво е станало с вас. Жалко. По каква работа насам?

— Обикалям. Харча парите от обезщетението.

— Колко те обезщетиха?

— Сто и петдесет хиляди. Обаче ще ги изплащат на части за три години. Който е бил под десет години в театъра, взе петдесет. С данъците — трийсет и три.

— Достатъчно за известно време. Какво правиш?

— Седя си вкъщи. Понякога ме викат да замествам, но много рядко. Как е с вас? Ще ви затварят ли?

— Няма да ни се размине. Чудя се какво ще правя. Вече съм на петдесет. Всеки ден се чудя…

— Ти си поне от двайсет години тук. Ще вземеш добро обезщетение.

— Майната му. Какво ще правя? Мога само да свиря. Те предлагат преквалификация. Да стана ватман. Представяш ли си? Страшно съм се изнервил. Колегата в Магдебург взе парите и след два дни се обеси.

— Как така?

— Така. Жена му го напуснала. И моята ще ме напусне. Вкъщи атмосферата е отвратителна. Спим в отделни легла. По цели дни не си говорим. Заговорим ли, се караме. Мислех си дали, като взема парите, да не се махна оттук, да си купя една финка на Канарите и да си седя там. Само че кого познавам на Канарите? Ти поне можеш да си идеш в България. Защо не ме вземеш със себе си? Ще направим едно музикално училище…

Хорст се размечта и така мечтахме с много допелкорн и много „Спомняш ли си?“, докато затвориха клуба. Изпратих го до тях.

Клатушкахме се по празните улици на стария град, двама самотници на средна възраст, издебнати и зашлевени неочаквано и незаслужено от един живот, който изхвърляше пред вратата неприятните гости, както кръчмарят изхвърля за шията неплатежоспособните пияници.

Пред дома му се прегръщахме, целувахме и си обещавахме да си помагаме цял живот, където и да се намираме. Знаех, че вече никога нямаше да се видим. Няколко месеца след това Хорст получи инфаркт в кошарата, по време на второ действие на „Силата на съдбата“ от Верди.

 

 

Пристигнах на централната гара и хванах първия влак за Берлин. Кондукторът ме събуди на „Фридрих щрасе“, както го бях помолил.

 

 

Вкъщи паднах в леглото с дрехите и спах непробудно до обяд.