Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (12)

* * *

Бележката й бе поставена акуратно в затворен плик и пъхната под вратата на апартамента. Видях го чак като станах да си взема душ. „В Берлинското хале за модерно изкуство е открита фотоизложба на Ман Рей — пишеше там. — Един мой колега от университета ме заведе на откриването. Не знам колко си добър като музикант, но като фотограф си на неговото ниво. Това е комплимент. Къде скиташ? Поел си известни ангажименти към мен, спомняш ли си? Обади ми се на GSM-а. Сара.“

Не си спомнях, но все пак й се обадих. Усещах, че в мен зрее някакво неясно и тъмно решение, нещо, което трябва да предприема и което ще ме обсеби напълно за бъдещите седмици, а може би и месеци. Бях благодарен за всяка отсрочка.

— Здравей! — изчурулика тя на втория или третия сигнал. В слушалката се чуваха гласове, звуци и звън на чаши. — Кога се върна? Къде беше? Който пътешества, има какво да разказва. Виж сега, седим с едни мои колеги, много интелигентни личности от сферата на политологията и икономиката, нали съм ти разказвала? — та искам да кажа, че седим в „Айнщайн“, любимото ти кафене, където съм те виждала с червенокосата акула, впрочем как е тя? — и провеждаме страшно интересен разговор на тема…

— Знам, знам, Моби Дик. Обсъждате английската конституция и кралица Елизабет, която е написала драмите на Шекспир. Давай по-късо.

— За твое сведение Англия въобще няма конституция. Франция — да, Белгия — да, и тя е заложена в основите на Търновската конституция, при което, разбира се, най-голямо внимание заслужава Конституцията на Съединените американски щати, защото е образец на революционно и демократично отношение към правата на човека, и ако Европейската конституция не бе затънала в бюрократични и процесуално-юридически казуси…

— Сара, кому обясняваш, с извинение, азбучни истини? — дочух в слушалката отегчен глас, който в най-добрия случай бе престанал да мутира преди две седмици.

— Той е музикант… — съобщи тя на невидимия си събеседник и продължи: — … докъде бях стигнала? А, да. Колкото до драмите на Шекспир, тях, ако държиш да знаеш, ги е написал Франсис Бейкън. И няма да ми викаш Моби Дик.

— Ти пък не се занимавай с океанската фауна.

— Идваш ли?

— Къде да идвам?

— Ами в „Айнщайн“. Моите колеги са много любопитни да се запознаят с теб.

— Чувството не е взаимно. Ако искаш, можем да се видим в българската кръчма.

— Стига с тази българска кръчма! — В гласа й се доловиха отчаяни нотки и тя продължи по-тихо: — Аз не съм отказала досега нито едно твое предложение. Защо не ми отвърнеш със същото?

Изпъшках.

Сара се бе похвалила пред юпитата, че има екзотична връзка, и сега искаше да я демонстрира. Можех, разбира се, да й тегля една майна, но в думите й имаше някаква истина. Въпреки че всичките ми предложения бяха предизвикани повече или по-малко от собствените й сладостно-ужасяващи фантазми, които бе затрупала прилежно и дълбоко в политоложкото си подсъзнание. Каквито и постулати да си бе изградила за брачния статут — след някоя и друга година Сара щеше да се ожени за някой особено перспективен млад плешивец, да се еманципира до дъното на любопитната си смокиня и да тръгне по салони за тантра масажи и агенции за необвързващи контакти. И това щеше окончателно да й бетонира самочувствието, защото с този неин ръст и физика Сара щеше да предизвика възторг и фурор в споменатите институции.

 

 

Щом ме бе представила като музикант, налагаше се да се заявя като такъв. За целта обух бели панталони, бели чорапи и бели обувки. Комбинирах ги с черна и широка копринена риза и кървавочервено копринено шалче. Заприличах на негатив. От шапкарския магазин на ъгъла на „Фридрих щрасе“ си купих широкопола дамска шапка от плюш в турскосиньо, чиято периферия бе с радиус половин метър в диаметър. От един битак в Шарлотенбург се бях снабдил с кръгли телени очилца със сини стъкла от началото на двайсетия век, великолепно довършвайки комбинацията. Аранжиран по този начин и напомнящ персонаж от „Опера за три гроша“ от Брехт, влязох в „Айнщайн“.

 

 

Моментално привлякох всички погледи. От някои маси ми изръкопляскаха. Сара се втренчи в мен. Порцелановото й лице стана още по-бяло и тя заприлича на Чо Чо Сан от „Мадам Бътерфлай“. Физиономиите на двете й колежки и техните костюмирани кавалери се удължиха. Те гледаха масата пред себе си някак унило и обидено.

— Hi, girls, hi, boys! Are you happy? — тръшнах се в сепарето до Сара, протегнах крака така, че да се виждат белите ми найлонови чорапи, и си поръчах бърбън. — Гадно време в Germany, yes? Във Фриско са трийсет и пет градуса on the shadow. If you’re going to San Francisco, ла-ла-ла… you remember?

— В Сан Франциско ли си бил? — жално и невярващо попита Сара.

— Yes, baby. Old Frisko. One day, one night, ако разбираш какво искам да ти кажа. You know? Отидох да видя в… как се казваше… in the hospital…

— В болницата — услужливо ми подсказа пъпчивото юпи с постпубертетския глас, чийто интерес бях успял да възбудя.

— Yes, болницата. Там лежи с пълна амнезия my old friend Пат Мартино. Бушоните му гръмнаха на сцената преди две години. Two years later не си спомня, че беше the best, absolutely the best guitar man in all that World… this beautyful world, my friend, you know? — така хлопнах другото юпи с рижата коса по рамото, че приятелката му — едно невзрачно създание с вирнат нос и руси плитки — си изтърва лъжичката за сладоледа на пода. Сара ме ощипа зверски по лакътя, но аз не й обърнах внимание.

— Старият Пат свири в Карнеги хол. Кривите му пръсти търчат с триста и двайсет километра в час… с триста и двайсет километра в час! Казвам ви, му търчат кривите пръсти по грифа на онази негова издраскана old guitar „Les Paul“, you know? — за половин милион! Половин милион струва тази „Лес Пол“, look at me, baby! — ръгнах с лакът Сара в хълбока. — Listen to me? — колкото пет розови кадилака. Do you understand? That is fool! — и старият Пат свири, и свири, и свири, the music is wonderful, а зад гърба му дъни неговият маршал с хиляда и двеста вата, и изведнъж в главата му…

— Кой маршал? — изхленчи пъпчивият. — Какъв маршал? От кои войски?

— What? What do you say? O, Lord! Are you crazy, man? Marshall is not the US Army, brother! Not the marine, and not the fucking FBI! „Маршал“ е уредба, stupid boy! Божествена уредба за божествена китара! — и както дъни с хиляда и двеста вата, изведнъж в главата на Пат нещо прави — klick! — Пат пада на сцената, „Лес Пол“ става на salt, пет розови кадилака стават на salt, операции на мозъка, амнезия и сега, като ходя да го посещавам, нещо в погледа му ми подсказва, че си спомня кой е… Затова летя до Фриско понякога. Do you understand me, baby? — аз зарових нос в косата на Сара.

— Yes… — плачливо отвърна тя. Другите юпита бяха съвсем отровени. — Ние тук си говорихме за скандала в Даймлер-Крайслер…

— What? Какъв скандал? Какъв Крайслер? Ако искаш, ще ти купя един Крайслер. Yea! But Maserati ist absolutly the best. I love Maserati, Maserati love’s me. Ха-ха!

— Не сте ли чули? — ехидно попита пъпчивото юпи. — В четвъртък изненадващо бе прекратен договорът на шефа на борда на директорите на концерна „Даймлер-Крайслер“ Юрген Шремп. От хиляда деветстотин и деветдесета насам са констатирани загуби на стойност трийсет и пет милиарда евро.

— Ако тази стъпка бе предприета по-рано, на акционерите щяха да се спестят високи загуби — дълбокомислено констатира другото юпи.

— Грешката на Шремп е, че предизвика фузионирането на „Даймлер-Бенц“ с „Крайслер“ през хиляда деветстотин деветдесет и осма — Заяви русата с плитките. — Обединението донесе огромни загуби на концерна. В момента цената му на борсата е наполовина от тази преди фузионирането.

— Въпросът е политически — включи се и втората политоложка, синеоко миньонче с досадно голяма бенка на лявата скула и едри цици. — Министърът на икономиката Клеменс е обявил, че изпитва безграничен респект към Юрген Шремп. Това какво ви говори?

— Че в играта имат пръст японците! Мицубиши — отговориха и четиримата в хор.

— В четвъртък Дойче банк е продала трийсет и пет милиона акции на „Даймлер-Крайслер“, на стойност един милиард и четиристотин хиляди евро — триумфално завърши пъпчивият. — Какво е вашето мнение относно този ход? — обърна се той любезно към мен.

— Юрген? My friend Юрген не е вече шеф на fucking Chrysler? — потресен изохках аз.

— Ваш приятел? Вие познавате Юрген Шремп?

— But of corse! Прекарахме три месеца in your House на Марианските острови whith my groupping. Репетирахме. Той обича да свири drums. One beautyful man, my friend, Jurgen. I love Jurgen. Трябва да му се обадя веднага! Има ли му някой телефона?

Настъпи неловко мълчание. Те се оглеждаха един друг, търкаха задници в столовете и гузно мълчаха. Погледнах крадешком Сара. Тя едва се сдържаше да не се изсмее.

— Никой ли няма телефона на Юрген? Забравил съм си тефтерчето — строго настоях аз.

— Нашите връзки все още не са на такова равнище, господине — измънка рижият.

— Yes? Готов съм по всяко време да ви предоставя моите. С кого бихте искали да имате connection?

— Наистина ли? Какво можете да предложите?

— Осама бин Ладен. Когато свирех в Лондон, old Осама следваше в Кеймбридж икономика и идваше почти всяка вечер да ни слуша. Беше good boy, имаше feeling and monney. Ако имате желание, аз съм насреща.

Изнизаха се един по един със зелени физиономии. Когато останахме сами, Сара избухна в смях. Сълзите й течаха по бузите и раменете й така се тресяха, че се притесних келнерите да не си помислят, че ще има скандал. Аз седях невъзмутим.

— Защо им разигра този театър накрая? — попита тя, след като изтри сълзите си с копринената кърпичка, която предвидливо й бях пъхнал между бедрата под масата. — Почти ти бяха повярвали!

— Много интересни личности са тези твои колеги — отвърнах изпълнен с респект. — Много интелигентни. Весела държава ще бъде България, когато дойде време да съставите правителство. Кажи на рижия Аристотел да поддържа връзка с мен. Като стане министър на външните работи, ще му осигуря контакт с Чърчил, Труман и Сталин. В Сан Стефано, Потсдам, Аустерлиц или на Термопилите. Където пожелае. Може да го свържа и с Наполеон Бонапарт, но ще струва по-скъпо.

— Идваш облечен като колумбийски наркотрафикант — започна да изброява Сара. — Държиш се с моите колеги така, като че ли са хидроцефалии. Излагаш ме пред тях и сега с основание могат да сметнат, че съм лекомислена и несериозна…

— … вследствие на което ще загубиш поста министър на правосъдието в задграничното правителство.

— Много ниско се целиш. Може пък аз да раздавам постовете. Не сега. След време. Искам да кажа, че след това безобразие си ми длъжник.

— Какво мога да направя за теб? Ще платя сметката така или иначе.

— Ще я платиш. Ще идеш да се преоблечеш. Довечера ще ме изведеш някъде. Искам да се забавлявам. През цялата седмица съм писала дисертация.

— Къде би искала да те заведа? На изложба вече си била, както разбрах. На кино? На театър? В операта?

— Казах вече, че на театър и на опера няма да ходя с теб.

— Тогава на кино? Както искаш. Ще те чакам в осем пред „Зоо“.

— В „Зоо паласт“ ли ще ме водиш? — Звучеше разочаровано. „Зоо паласт“ бе мястото, където се провеждаше Биеналето и се прожектираха премиерните филми.

— Ще помисля — тайнствено отвърнах. — Може да ми хрумне нещо по-оригинално.

— Нещо музикантско и екзотично? Ужас! — Въобще не изглеждаше ужасена.

— Можем да хвърлим и един поглед на Берлинската борса. Да се осведомим за курса на акциите на „Даймлер-Крайслер“. Можем и да се отбием до моя добър приятел, бившия шеф на борда на директорите, как се казваше…

— Оставям се изцяло на бедната ти фантазия. До довечера. — Тя взе дамската си чантичка, извиси се над мен и тръгна бавно към изхода, поклащайки мощните си бедра, като стриптийз танцьорка от Острова на великаните.

Бедна фантазия значи. Тъй, тъй. За една елитна юристка по международно право и бъдещ дипломат от кариерата скоростта, с която нахлуваше в забранените територии на порочната си природа, бе наистина впечатляваща.

В осем вечерта автобусът й спря на спирката пред „Зоо“. Тя слезе от него и аз хлъцнах. Бе облечена в черен отворен шлифер от някаква лъскава материя. Големи слънчеви очила закриваха половината й лице. Правите й коси бяха сресани така, че образуваха нещо като плътна стена от черно стъкло, спускаща се до кръста й. Яркото червило, което почти удвояваше устните й, контрастираше на бялото лице. С помощта на пудра или бог знае какви помощни средства то изглеждаше още по-бяло. Под черната й копринена блуза, разкопчана до допустимия предел, свободно се люлееха умопомрачителните й гърди, като два бели плондера. Бедрата й бяха стегнати в къса пола от черен латекс, от която се подаваха дантелите на бели найлонови чорапи, а всичко това завършваше с бели обувки на висок ток. На лакътя й се люлееше бяла дамска чанта.

— Защо трябваше да се преобличам? — оплаках се аз. — Щяхме да хармонираме чудесно. Сега сме неравностойни!

Бях в джинси и памучна риза, с които можех да вляза и в операта. Тя се огледа с невинно учудване.

— Защо, не съм ли стилна? Мислех, че така най-добре ще отговарям на музикантския ти вкус. Къде ще ме заведеш?

— На кино — казах аз. — Просто на кино.

Направих се, че не видях гримасата й на върховно отегчение. Махнах на едно такси, седнах до нея на задната седалка и дадох адреса.

 

 

Таксито спря на „Перлебергер щрасе“, Берлин-Моабит, пред някогашния бар „Бла-Бла“. Сега се казваше „Свят на изживяванията“ и беше едновременно кино и еротичен клуб за двойки. Със смесица от недоверие и разочарование Сара оглеждаше невзрачната врата, на която висеше скромен плакат с името на клуба и работното му време.

— Какво кино е това? Да бяхме останали в „Зоо паласт“.

— Да, но в „Зоо паласт“ щеше да гледаш американска класика с Шварценегер. А тук дават „Оргия в замъка на призраците“, „Сузи и футболният отбор“ и „Секс парти при семейство Гайл“.

— Но… ако ти се гледаха просташки филми, можехме да ги гледаме и при теб. Защо трябва да идваме тук?

— Honney, нали искаше да се забавляваш? Това тук е клуб за двойки. Първо се гледа кино, после се седи на бара, после… после според обстоятелствата. Влизаме или не?

— Клуб ли? Като онзи, с политиците и адвокатите? Всеки с всеки? Тук не влизам.

— Права си. Това място не отговаря на общественото ти положение. По-добре да вървим при Шварценегер. Да спирам ли такси?

— Бихме могли… щом така или иначе сме тук… можем да влезем за малко. Ами ако ни познаят?

— Все още не даваш интервюта по всички телевизионни канали. Най-много да видиш някой твой професор.

 

 

Позвъних на вратата. Отвори ни Кати, съдържателката на киното, около трийсет и пет годишна прелъстителна котка във воали и нищо под воалите.

— Добре дошли, добре дошли! — зарадва ни се тя, сякаш виждаше скъпи роднини. — Ау, каква красавица! Дамата с положителност е с кралско потекло, нали? — плесна с ръце Кати. Сара правеше жалки опити да се скрие зад гърба ми. — За първи път сте при нас… или? В такъв случай на бара ви очаква поздрав от заведението.

— Ще влезем първо в киното, мадам — казах. — По-късно ще се видим на бара.

— Разбира се, разбира се! Както желаете! Тази вечер в салона има особено добър подбор на филми. Вчера пристигна последната продукция на „Силва филм“… Приятно прекарване! — и тя тръгна към бара с танцова стъпка.

Влязохме в малкия и тъмен киносалон, в който имаше най-много двайсетина места. Вътре вече седеше една двойка. Сара ме стискаше за лакътя и с положителност ми бе направила синина. На екрана в момента въпросната Сузи задоволяваше гимназиалния футболен отбор в гимнастическия салон. Седнахме на средната редица, на няколко стола от двойката — доколкото можех да видя от един бърз поглед в тъмното — тя руса, той тъмен.

Сара седеше с изправен гръб, напълно стегната, втренчила поглед право в екрана. Там момчетата от футболния отбор вече заливаха лицето и гърдите на Сузи с пълноструйни бели потоци, а тя стенеше и се въргаляше върху матрака под висилката. Бяхме влезли в края на филма. Следващият започна без преход. Съпругът хъркаше, съпругата не можеше да заспи. Известно време се галеше с два пръста, после с вибратор, но това явно не я задоволяваше. Тя стана, отиде на пръсти до полуотворената врата на съседната стая, където камериерът в момента вкарваше ненормално големия си член в устата на прислужницата. След известно време воайорство и мастурбиране тя се присъедини към тях. После пристигна и разсъненият съпруг, със също толкова голям и еректиран член. Започнаха вариации и комбинации.

Сара не седеше вече така стегнато на стола. Бе смъкнала рамена по седалката, бе разперила крака и гледаше с полуотворена уста какво става на екрана. Хвърлих поглед наляво. Русата бе заровила глава между чатала на партньора си. Полата й бе вдигната до кръста, бедрото й се белееше в тъмнината, а неговата ръка бе потънала в слипа й. Той ми се ухили и зъбите му блеснаха в мрака. Сега видях, че бе не само тъмен, а чист негър. Махна ми със свободната си ръка. Махнах му и аз. На екрана сцената се смени. Освен съпруг и камериер, сега там имаше още двама яки мъже с вид на водопроводчици. Съпругата лежеше на леглото, осем чифта ръце я разсъбличаха, галеха по лице, гърди, корем и между бедрата, влизаха в нея отвсякъде, после разпериха ръцете и краката й и ги завързаха за облегалката на кревата. Паднаха и техните дрехи. Сега започнаха да я обслужват на смени отвсякъде.

— Ще тръгваме ли? — попитах Сара. — Борсата затваря!

— Видя ли какво става до нас? — прошепна тя в ухото ми.

Русата бе извадила члена на негъра от панталона, облизваше го, гледаше към нас и се усмихваше. Бръкнах под полата на Сара. Отместих с два пръста мокрите й слипове, те се хлъзнаха по горещия й клитор и хлътнаха дълбоко в нея. Тя изохка тихо, разтвори бедра и не откъсвайки поглед от русата, смъкна ципа на джинсите ми и го извади навън. Намести очилата си и скрита зад тях, се наведе, облиза го и отново вдигна глава. Русата й махна.

— Какво иска? — прошепна отново Сара.

— Да идем при тях.

— Ужас… В никакъв случай…

Махнах на съседите и те се надигнаха.

— Идват!… — Тя пусна члена ми и отново се втренчи в екрана, но без да прибере бедра. Първите струи сперма вече се лееха в устата и между бедрата на съпругата, тя крещеше и се мяташе завързана за леглото. Русата седна до мен и разкопча блузата си.

— Здрасти — каза тя и се усмихна пак. — Искаш ли да си разменим местата?

Седнах от нейната страна, а негърът се премести на моето. Отблизо ми заприлича на моя холандски колега китарист Ван дер Хооф, с когото навремето…

Тя се наведе и вкара члена ми между гърдите си. Започна да го търка в тях. Негърът се пресегна и разкопча двете копчета на блузата на Сара. Гърдите й изскочиха навън и в зависимост от светлините на екрана проблясваха ту червеникави, ту синкави, ту ярко бели. Сара гледаше право пред себе си. Той започна да масажира зърната й. Тя продължаваше да гледа пред себе си. Русата се пресегна, хвана я за ръката и я постави върху члена на партньора си. После й показа какво да прави с нея. Наведе се над моя, погъделичка го с език и той потъна дълбоко в устата й. Сара масажираше механично оръдието на негъра и гледаше като хипнотизирана какво прави русата. После ме погледна и мен, но зад тъмните очила не можех да доловя погледа й. Басирах се обаче, че отново е придобил онзи отсъстващ и завеян израз, който получаваше в нестандартни ситуации. Пръстите на негъра потънаха под слипа й. Тя отново изохка тихо, наведе се и го пое в уста.

Свършихме почти едновременно. Аз изтекох в устата на русата, която облиза и последните капки от устните си и започна да се закопчава. Негърът изля половината върху гърдите, а другата половина върху очилата на Сара.

— Ще се видим на бара, нали? — Той махна, помогна галантно на партньорката си да се изправи и двамата излязоха от киносалона. Преместих се до Сара. Триеше гърдите си с кърпичка. Закопча блузата и оправи полата и слиповете.

— Очилата… — напомних й аз.

— Ужас… — измърмори тя, свали ги и започна да ги чисти. — Господи, кажи, че това не съм аз…

— Не си — успокоих я, докато на екрана се вихреше оргията в средновековния замък. — Това е само едната ти половина. Другата държи в момента обвинителна реч срещу Милошевич пред международния съд в Хага. Искаш ли да я извикаме и нея и да я заведем в бара?

— Не, нека си стои в Хага… — прояви чувство за хумор Сара. — Искаш да идем в бара? Но нали ще ги срещнем там?

— Какво пък? Нали вече се познаваме? Само не обсъждай световната банка, защото ще те разконспирират.

— Ти си абсолютно невменяем… абсолютно… ще се моля никога вече да не се срещнем, защото, ако се срещнем, ще умра от срам…

— Както искаш. Просто не идвай вече в българската кръчма.

— Няма. Вдругиден заминавам за Ню Йорк. Спечелих асистентско място. Днес това празнувахме в „Айнщайн“. Сега празнувам с теб… Няма ли да ти липсвам малко?

Това било значи.

Не, Сара. Няма да ми липсваш. Не може да замениш тази, която ми липсва. И макар че повтарям с теб всичко, което съм преживял с нея, това само доказва, че не можеш да я замениш. Няма да ми липсваш.

— Разбира се, че ще ми липсваш — казах съкрушено. — Не можеш ли да забавиш асистентството?

— Да не си луд? От три години се боря за него. Радвам се, че ще ти липсвам. Ревнуваш ли?

— Адски.

— А преди малко ревнуваше ли?

— Безумно.

— Радвам се — отмъстително каза тя. — Заведи ме в бара.

— Преди това трябва да идем в съблекалнята. Не можем да седим облечени в бара.

— Гола ли трябва да се съблека? Вече нищо не ме учудва.

— Е, не съвсем. Можеш да оставиш слиповете и очилата.

 

 

Барчето бе изискано, с уютни сепарета, осветено дискретно с вътрешно осветление. От скритите тонколони се лееше евъргрийн, пет-шест двойки в латекс и еротично бельо седяха в сепаретата, пиеха коктейли, разговаряха и се смееха. В ъгъла до изкуствената палма една едрогърда дама на средна възраст по жартиери бе коленичила пред партньора си — як, белокос мъж, с маска и червено лице — и се мъчеше да му го вдигне с пръсти, устни и език. Друга една, на възрастта на Сара, с прозрачен син сутиен с изрязани дупки за зърната и синя танга, току-що бе успяла да направи същото с кавалера си. Тя погали щръкналия му пенис и прошепна нещо на ухото му. Той се засмя и кимна. Тя стана, протегна се, при което кафявите и зърна се вирнаха към тавана, после коленичи до първата и се зае да й помага.

Кати ни видя и изръкопляска.

— Хелоу! — извика весело тя. — Дами и господа, днес имаме дебютанти между нас! Както знаете, следващият ви дринк е в тяхна чест и е от мен!

Всички изръкопляскаха. Негърът и русата седяха на бара и пиеха шампанско от кристални чаши. Приближихме се до тях и седнахме на високите столчета. Кати ни сипа по един „Дон Периньон“ и вдигна тост за наше здраве.

— Остави бутилката, Кати — казах, като видях как Сара изпи чашата си на екс. — От тук на там сметката е моя.

Напълних отново чашата на Сара и тя отново я изпи на екс. При третата половината от шампанското се разля по голите й гърди. Негърът стана от столчето, наведе се и започна да ги изблизва.

— Много си пада по едри жени — каза русокосата. Тя бе в класическия вариант: черни мрежести чорапи със същия слип, жартиери и мрежест сутиен. — И двамата ли сте дебютанти? Знаете ли ритуала?

— Само тя — отвърнах. — Знам го.

Ритуалът се провеждаше в съседната стая.

Освен един голям матрак там нямаше друга вещ или мебел. Всяка жена, която идваше за първи път в клуба, трябваше да легне на матрака, около нея се събираха всички присъстващи и се надпреварваха да предизвикат първия оргазъм с ръце или езици.

— Нямаш нищо против, нали? — попита русокосата.

— Абсолютно. Наздраве.

— Ще дойдете ли на поляната? — Отпихме. — Ще направим ли смяна на партньорите?

— Защо не? — отвърнах и поръчах втората бутилка шампанско, защото всички бяхме възприели темпото, наложено ни от Сара.

Поляната беше стаята, в която се събираха желаещите групов секс и смяна на партньорите. По желание Кати филмираше сеанса с камера и на излизане от клуба продаваше на прилична цена касетата на участниците.

— Мъжът ми ще бъде на върха на щастието. Много обича едри жени. Искаш ли малко френски целувки?

— Защо не? — повторих аз и докато си наливах, коленичи пред мен, извади го от слиповете ми и започна да го гали с устни. Мъжът й бе клекнал пред Сара, бе отместил мрежестия й слип и гъделичкаше клитора й с език. Тя отново си наля шампанско и докато отпиваше от чашата, партньорът на кестенявата със синия сутиен и танга дойде до бара, застана зад нея и започна да гали гърдите й.

— Нищо против, или? — викна той към мен. Не отговорих, защото бях зает.

— Ритуалът! Ритуалът! — развика се жена му и след малко всички скандираха в хор: — Ритуалът! Ритуалът!

Русата го извади от устата си и се изправи. Докато Сара се усети — вече я носеха на ръце към ритуалната зала. Проснаха я по гръб на матрака, натрупаха се около нея и всеки започна да я гали, да си вкарва пръстите във вагината й, да я ближе по клитора, по устните, по шията, да масажира гърдите й, зърната й, да вкарва език в пъпа й…

Отначало тялото й бе стегнато. После се отпусна. Бялата й кожа лъсна от пот и заблестя. Сокът й течеше по бедрата и мокреше матрака. Тя се замята и затрепери. Белокосият, на който двете жени му го вдигаха преди малко, отмести с яките си ръце стоящите пред краката й, разтвори бедрата и впи устни в разширения й отвор, изсмуквайки я. Жена му мачкаше едната й гърда и стискаше със зъби зърното й, наедряло като кестен, негърът — другата.

Сара започна да скимти, скимтенето премина в стон, стонът — във вик, тя затрепери, изви гръбнак като лък, повдигна задните си полукълба и притисна долните си устни с всичка сила към устните на белокосия и когато оргазмът й стигна връхната точка — падна обратно на матрака и застина така, сякаш спеше дълбок сън, под гръмките овации, похвалите и радостните викове на всички присъстващи.

Когато пристигна от кабинките с душовете, аз вече поръчвах четвъртия „Дом Периньон“. Повечето от членовете на клуба бяха на поляната. На бара седяхме само аз и Кати, в сепарето имаше още една възрастна и очевидно вече уморена двойка, която вечеряше.

— Налей ми. — Сара ми подаде чашата.

— Внимавай. Утре ще те боли глава — предупредих я.

— Утре ще ме боли сливата, както казваш ти. Къде са другите?

— На поляната.

— Аха. На поляната. А какво правим ние тук?

— Пием скъпо френско-шампанско.

— Можем да го пием и у вас. Заведи ме на тази поляна.

Поляната бе обширна стая, чиито стени бяха изрисувани със сцени от Кама Сутра. Осветлението бе агресивно червено, подът представляваше дебел, също така червен матрак, покриващ цялата стая.

 

 

Когато влязохме, всички тела бяха преплетени в едно общо, дишащо тежко, пъшкащо и премляскващо човешко кълбо, като огромен октопод, в което се различаваха отделни ръце, крака, женски гърди, езици, еректирани пениси, мъжки и женски обли задници… и тази маса се придвижваше, издигаше се нагоре и пропадаше надолу, замираше за миг и отново се раздвижваше, а над всичко това се носеше плътна и влудяваща миризма на пот, сперма и влагалища, плувнали в гъста слуз.

След миг и аз се оказах на пода. Русата пружинираше върху настръхналия ми член, смучейки същевременно топките на някакъв маскиран русокос Адонис с коси до раменете. Над лицето ми приклекна кестенявата, разтегляйки с пръсти долните си устни; клиторът й затрепери между зъбите ми и аз забих език дълбоко в мократа й пещера. За миг мярнах Сара на колене, която въртеше с шепа нечий пенис в устата си, а негърът вкарваше и изкарваше между задните й полукълба черния си инструмент с дебела червена глава, после белокосият го смени, а тя изсмукваше негъра, докато аз го вкарвах в розетата на жената на белокосия, после русата отново го взе в алчната си паст и докато се изливах в нея, гледах как русокосият Адонис и негърът опръскват с прави, бели струи косите, устата, шията и гърдите на Сара, а кестенявата изсмуква белезникавия поток, който бликаше от разтворената й цепка.

 

 

… Когато пристигнахме вкъщи, влязохме в спалнята и без да запалим осветлението, започнахме да дърпаме и да си смъкваме дрехите от телата, разхвърляйки ги из цялата стая. Останали голи, се хвърлихме диво, хищно и почти злобно един към друг, вкопчихме тела и паднахме на леглото. От пещерата между краката й и от разширения отвор между задните полукълба, по бедрата й и по чаршафа продължаваха да се стичат потоци сперма. Тя ме хапеше по ушите, по раменете, по шията, блъскаше ме с юмруци по гърдите и ме дереше с нокти по гърба, а аз й го вкарвах с отчаяни тласъци отпред и отзад и когато почувствах, че ще потека, го извадих. Тя го хвана в шепа, подложи другата под него и когато я напълних и белезникавата течност потече между пръстите й, я поднесе към устните си и я изсърба, размазвайки остатъка по лице и гърди.

После падна върху възглавницата, престана да трепери и каза:

— Това не съм аз. Това е чуждата ми половина. Истинската вече е в Ню Йорк.

И заспа.

Докато тя спеше, станах, нахлузих джинсите и излязох на балкона.

Надписът „Имобилиен Енгевелт“ безстрастно пулсираше срещу мен. Около неоновите букви се бяха образували мъгливи, червеникави кръгове като ореоли, похлупени от небето, пращящо от чернота. Мускулите ме боляха и потръпваха. Усещах костите си кухи. Когато попаднахме с Ина за първи път в света на изживяванията, бях като вцепенен. После гневен и ревнив. После примирен, любопитен и накрая обсебен. Сега не бях нищо от това.

 

 

Ина, ще те намеря където и да си, ако ще наистина да се наложи да ида при пигмеите в Бразилия.

Ако си Халеева комета, ще чакам седемдесет пъти по седемдесет години и пак ще те намеря.

Ако си музика между звездите, както казва Кристоф, то тогава ще те намеря с абсолютна сигурност, защото от месеци вече не чувам музика, а без нея не искам и не мога да живея.

 

 

След два дни изпратих Сара на летище „Тегел“, от което щеше да лети първо до Лондон, а след това за Ню Йорк. Оставих и двата куфара на лентата и след като ги предаде на багаж, излязохме пред вратата да изпуша една цигара.

— За теб не съм нищо повече от една празноглава глупачка, нали? — попита тя, чистейки същите слънчеви очила, с които беше в клуба. Изглежда, й се бе превърнало в тик.

— Не, Сара. Откъде-накъде? Ти си една удивителна личност, с нюанси и склонност към превъплъщения. Ще ми липсваш наистина.

— По-скоро ти ще ми липсваш. Искам само да ти кажа, че аз не се състоя от две половини. Едно цяло съм и благодарение на теб знам, че това цяло никога не е напълно завършено. Ние ти се виждаме програмирани и това те отблъсква, но за всяка програма си има и една контрапрограма. Ти беше моята контрапрограма. Искам да ти кажа и още нещо. Ти си този, който се състои от две половини. Едната ти липсва и си непълен. Направи нещо да я намериш. Чао. Няма да ти се обаждам. — Тя ме целуна по бузата и след миг изчезна зад матовата стена на граничната контрола.

 

 

Чао, Сара. По някакъв начин все пак ще ми липсваш. Ти и цялата ви наивна пасмина. Но ако се срещнем някога, след време, вие отдавна ще сте престанали да се впечатлявате от бели обувки и виолетови шапки, от нестандартни постъпки и гранични ситуации. Нищо няма да провокира любопитството ви и никога вече няма да потръпвате от трепет и възторг, откривайки на какви постъпки сте способни. Ще сте способни на всичко и по нищо няма да се различавате от мен такъв, какъвто съм сега. Ето това е, което не знаеш, Сара, и което ме прави тъжен. Чао.