Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (10)

* * *

Клаус корепетиторът дойде — или по-точно се дотъркаля до малката репетиционна точно в десет нула нула. Той бе копие на Франц Шуберт: нисък, дебел, с папийонка на вечно мръсната си риза, в жилетка и сако, с черни, къдрави коси, бухнали като овча вълна около кръглото му лице, виненочервен нос и кръгли, златни очила, зад които се въртяха добродушните му светлосини очи. Това бе най-добрият корепетитор на берлинските сцени. Същевременно преподаваше в двете консерватории и бе любимец на студентите заради афинитета си към виното и безцеремонния си език.

Бях пристигнал половин час преди него, за да се разсвиря, и резултатът бе плачевен.

— Какво има? — избоботи Клаус. Като много ниски мъже, той компенсираше ръста си с бас, идващ сякаш от дълбокото мазе. — За какво трябва да ставам в полунощ, да репетирам с някакво кларинетистче един концерт, който би трябвало да му е като „отче наш“? Да не би да имаш приемен изпит в консерваторията?

— Либман го е сложил в програмата за пети септември — оправдах се. — Искам да изгладя някои пасажи.

— Ами опъни вкъщи дъската за гладене, сложи пасажите на нея, затопли ютията и ги глади, но не забравяй преди това да ги напръскаш с вода, за да не пожълтеят. Ще ми глади пасажи… — мърмореше той, опъвайки нотите на рояла и придърпвайки столчето под задника си. — Така. Няма да ти свиря цялата интродукция. Започвам четири такта, преди да влезеш. Аз вдигнах кларинета и поех дъх. Клаус протегна ръце над клавиатурата и изви пръсти като нокти на граблива птица. Изчака мигът на концентрация и ги спусна енергично върху клавишите, изтръгвайки от тях последните четири такта от партията на струнните, които ми подаваха темата.

Концертът бе класически — бърза, бавна, бърза част. Като техника той отдавна не представляваше проблем за мен. Магията бе в Моцартовата стилистика и Моцартовия тон. Амадеус го е написал навремето за виенския си приятел Антон Щадлер и понеже е обичал да се заяжда с приятелите си, е заложил в него куп малки капани. Един от тях е никоя завършваща нота да не се изсвирва съвсем докрай, а с микроскопична идея по-късо и по-елегантно, като недовършена въздишка на влюбена девойка. Колкото до Моцартовото звучене — то е една наука сама за себе си. Ако някой, някога е чувал наистина вътрешния, абсолютен тон, то това е целунатият от Бога австрийски келеш.

 

 

Във всеки случай, вместо да започна солото с онзи мек, благороден звук, пълен със светла тъга като потрепващо крило на пеперуда, от инструмента ми излезе пронизителен, писклив стон, като от свирката на футболен съдия.

Видях как Клаус трепна, сви устни и рутинирано продължи напред.

Беше непоносимо. След още няколко такта той удари един гневен акорд, вдигна ръце от рояла и се завъртя на столчето си към мен.

— Това са някакви особено умни сутрешни закачки, да? Тук някой се прави на шегобиец, да? А аз имам след един час лекции в консерваторията със студенти, които са сто пъти по-сериозни от господин солиста. Да му ги доведа да му покажат някои малки хватки? Да?

— Клаус, не се шегувам. Нещо става с инструмента.

— Абсолютно нищо не става с инструмента. Как е амбужурът?

— Добре е. Стегнат.

— Тогава го отпусни малко. Концентрирай се. Почвам от същото място. Раз-два.

Този път се получи още по-зле. На четвъртия такт свалих кларинета. Клаус затвори капака на рояла, изправи се и се подпря с лявата ръка на него. Гледаше ме загрижено.

— Как е апаратът? Диафрагма, устни, мускули, въздушна струя? Да не си болен?

— Апаратът функционира. Само тона го няма.

— Само.

— Не продължавай. — Бях напълно съкрушен.

— Какво ще правиш? Вдругиден имаш репетиция с оркестър.

— Ще се упражнявам. Няма къде да е отишъл. Трябва да е тук…

— … казал кастратът на курвата в бардака. Да говоря ли с Либман?

— Какво ще му кажеш? Остави. Извинявай, че ти загубих времето.

— Както искаш.

 

 

Не можех да се пиша болен, защото Либман щеше да побеснее. Колегите щяха да научат, че съм се уплашил от концерта, и щяха да превърнат по-нататъшния ми живот в пъкъл.

Бях изправен пред най-тежкия проблем в професионалната си кариера.

 

 

Занесох без всякакви надежди инструмента на майстор специалист, той го прегледа, продуха го (дори и неговият тон бе по-добър от моя!) и ми го върна с недоумение. Смазах всички клапи със специална мас.

Никаква промяна.

 

 

На двайсет и пети август, след общото събрание, на което интендантът на театъра обяви програмата на предстоящия сезон, гост-диригентите и гост-режисьорите и ни съобщи, че културният сенат на град Берлин ни реже толкова и толкова от субсидията — оркестърът се събра на сцената и всички заеха местата си.

Стоях с кларинета в ръка на авансцената отдясно. Чаках да се появи Либман и жертвоприношението да започне. Той пристигна, ръкува се делово с мен и концертмайстора и закрачи енергично към пулта си. Качи се на него, разтвори партитурата, почука три пъти с палката и разпери ръце.

— Моцарт. Концерт за кларинет. Началото. — И отпусна палката.

Струнните засвириха дългата интродукция до моето влизане и както очаквах, тя прозвуча съвсем сурово, на места фалшиво, с други думи — отпускарски.

Либман свали палката. Оркестърът заглъхна с жален, нестроен акорд. Всички се чувстваха гузни.

— Дами и господа — започна привидно кротко диригентът. — Благодаря ви от все сърце. Аз съм ваш длъжник. Къде в Средна Европа ще чуя такъв култивиран оркестров тембър, ако не във вашата почтена среда? Ето, вие не сте пипали инструментите цял месец, а въпреки това сте в състояние да изтръгнете сълзи от очите ми. Вие сте гении. Всеки един от вас. Мизерници! — закрещя той без всякакви задръжки, измъкна джобния часовник от жилетката си, хвърли го на пода и го затъпка. — Какво сте се отпуснали на облегалките като депутати в Бундестага? Искам да ви видя задниците на ръба на стола! На секундата! Стойка! Концентрация! Пррресто!!!

Целият щрайх кацна като един човек на ръбовете на столовете. Извиха гръбнаци. Либман отново отмери такта и този път интродукцията прозвуча много по-добре, което не му попречи да прекъсне още десетина пъти заради интонация, лоша стилистика, влачене на темпо и какво ли още не.

 

 

Последните два такта до моето соло.

 

 

Вдигнах кларинета и поех дъх. От челото ми се отрони капка пот, едра като електрическа крушка.

Либман ми подаде. Трябваше да вляза леко и елегантно, в бързо темпо и да повторя върху килима на щрайха темата, която преди това те бяха задали.

Влязох с такъв тенекиен и саморазсипващ се звук, че музикантите свалиха инструменти ще преди диригентът да даде знак.

Отпуснах кларинета. Сто и двайсет чифта очи бяха втренчени в мен — някои присмехулно, други с недоумение, повечето — уплашено.

Либман дори не направи коментар. Вдигна отново ръце и обяви прегракнало.

— Четири такта преди солото.

Когато се обърна към мен и ми подаде, влязох отново и изсвирих, по-скоро изджавках, осемте най-ужасни такта Моцарт през живота си. Този път никой не ме гледаше. Всички бяха забили поглед в краката си. На сцената владееше гробна тишина.

— Колега, ако имате някакъв проблем, по-добре да не продължаваме — каза Либман.

 

 

Всъщност бе добър човек. Спокойно можеше да ме накара да направя десетина опита и да ме смаже пред всички. Да ме принуди да се пържа в невъобразимата си некадърност, докато от мен на сцената не остане само едно мокро петно.

— Продължаваме без солист — обърна се Либман към оркестъра. — С вас — изгледа ме хладно той — ще се видим след репетицията в моята стая.

Напуснах сцената с наведена глава и самочувствие на микроб.

 

 

Когато след три часа репетицията свърши, влязох в стаята му. Либман бършеше с пешкир потта от лицето и под мишниците си, седнал на малкия диван. Вдигна уморен поглед към мен.

— А, ти си. Това не беше демонстрация, нали? Какво става?

— И аз се питам същото. Вече десет дни.

— И стигна ли до някакъв отговор?

— Никакъв. Уж всичко е наред. Инструментът е в чудесно състояние. Аз нямам оплаквания. Разсвирвам се по няколко часа на ден. Обаче тонът… Нали чу.

— Лошо — изпъшка той. — Това е блокада. Блокирал ли си друг път?

— Никога.

— Значи не знаеш колко ще трае. Какво ще правим сега?

— Слушай, дай ми шанс! — замолих го. — Този концерт мога да го свиря и насън, много добре знаеш това. Освободи ме от репетиции и ме пусни направо на премиерата…

— Ти чуваш ли се? Как можеш да искаш такова нещо от мен? Ами ако на премиерата направиш същия провал?

— Два дни преди това ще те предупредя. Винаги можеш да намериш кларинетист, който да го изсвири само с генерална репетиция. Обади се в Дрезден на Михник.

— А кой ще му поеме хонорара?

— Аз ще го поема. Ще го депозирам още днес в касата. Двоен хонорар.

Либман се колебаеше.

— Дай ми шанс. Моля те!

— Добре — взе най-накрая решение той. — Има обаче едно условие. Много ми е неприятно да ти кажа, но…

— Съгласен съм.

— Ако до премиерата блокадата не е минала, ще трябва да си подадеш оставката. Сам разбираш…

— Разбирам — прекъснах го. — Благодаря ти.

Прибрах се вкъщи пеша, без да виждам хората, колите, автобусите и сградите. Без да внимавам за светофарите. Още не можех да осъзная как всички усилия, целият живот, любовта ми към занаята, към театъра, отношенията ми с колегите — всичко, всичко може да се сгромоляса в един-единствен миг.

Блокада.

Защо се подлагах на такъв риск? Защо не се писах болен — месец, два, половин година, — докато проклетата блокада отмине? Нали все някой ден трябваше да се свърши? Какво ще правя, ако се наложи да подам оставка? И не е ли почти сигурно, че ще се наложи?

 

 

Вечерта отидох в клуба на театъра, при Елза. Знаех, че след днешния провал е по-добре да не се явявам пред колегите, но не можех да издържа вече в пустия апартамент, а не исках да се обаждам на Кристоф.

Както се полага на всяко начало на сезон, клубът бе пълен с певци, артисти, оркестранти и сценични работници.

Дебелата Елза с фантастичните сини коси и добродушна усмивка на кръглото като луна лице ме посрещна както винаги с укори:

— Ходиш по цял ден по разни скъпи кръчми, наливаш се със скъпи питиета и не ядеш нищо. Къде се губиш? Имам унгарски гулаш. Искаш ли един гулаш?

— Не, Елза. Не съм гладен. Искам бира и водка. Не знаех, че вече си отворила клуба.

— Разбрах, че днес си имал неприятности. Това е от вашата българска сливовица, дето я пиете там. Спокойно, всичко ще се оправи. Поръчката е за сметка на заведението.

Значи вече се бе разчуло в целия театър.

Поех бирата и водката и се огледах къде да седна. От сепарето в ъгъла ми махаха. Запътих се натам, оставих чашите на масата, почуках на нея за поздрав, както е редът, и седнах при колегите — двама цигулари, Вили тимпаниста и моя колега, двуметровия Ханс Гютингер, втори кларинет. (А след някой и друг ден, може би първи.)

— Хайде, за успешното начало на сезона! — вдигна подъл тост Вили, който по неизвестни причини не можеше да ме понася.

Гютингер ми намигна: „Спокойно!“, и ние изпихме водките на екс.

— Вторият рунд е от мен — каза Ханс и стана да донесе новата серия.

— Бях в Куба — започна единият цигулар. — Две седмици, фантастично. Курви като газели, ром и социализъм. Не ми се тръгваше.

— Да беше останал при Кастро — обади се другият. — По-готин е от Либман. Скъса ни задниците още първия ден. Пфу!

— Ако твоят задник е скъсан, бих искал да знам как изглежда неговият — кимна Вили към мен. — Разкажи ни, какво те прави Либман! Скъса ли ти задника от целувки?

— Вили, затваряй си човката. — Ханс сложи с олимпийско спокойствие водките на масата. — На всеки може да се случи. Хайде наздраве.

— Ако ми се случи на мен, първо ще се извиня на колегите, после ще помисля дали да не подам оставка. Нали така, приятел? — Той удари по рамото втория цигулар и човекът заби глава в масата.

— Не му обръщай внимание — каза Ханс. — Излял е пет-шест водки в отходния си канал и не му понася.

Съжалих, че съм дошъл. Кипеше ми отвътре. Надигнах се да стана, но Гютингер ме натисна обратно на мястото ми.

— Къде тръгна? Още не си разказал как ти мина отпускът.

— То е ясно как — злобарски се обади Вили отново. — От сутрин до вечер се е разсвирвал, а през нощта е тренирал концерта на Моцарт с някоя българска курва като газела.

— Вили, какво си заблъскал тимпана по селяндурски? — обади се първият цигулар. — На репетицията не беше толкова активен.

— Аз не съм бил активен? — лицето му почервеня. — Аз не съм бил активен? Господинът тук проваля репетицията, както не е била проваляна от петдесет години насам, а ти разправяш, че аз не съм бил активен?

Разговорите в клуба утихнаха. Усетих как кръвта ми се изтегля от лицето. Гютингер се изкашля, пресегна се през масата, свали очилата на Вили и му заби такъв юмрук в зъбите, че той се преобърна заедно със стола и остана да лежи на пода.

Напуснах клуба в гробната тишина.

 

 

Влязох в тъмния апартамент, без да пускам осветлението. Застанах до прозореца и опрях пламнало чело в хладното стъкло.

Когато уличните светлини заблестяха разноцветно по „Фридрих щрасе“, продължавах да седя така, с чело опряно до стъклото, без да мръдна.

Когато надписът „Имобилиен Енгевелт“ започна червеникаво да пулсира на съседната сграда, аз стоях, стоях и в мен нямаше никой и нищо. Нито мисъл, нито вътрешност, нито чувство за време.

Когато камбаната на Берлинската катедрала отброи дванайсет удара, усетих, че по бузите ми се стичат сълзи.

Странно. Откога ли? Не си спомням да съм плакал от детството.

Седнах до масичката на телефона и набрах софийския й номер. Тя вдигна веднага слушалката.

— Здравей — казах. — Аз съм.

— Здравей, Чарли — спокойно отвърна тя. — Отдавна те чакам. Куфарът ми е стегнат. Кога искаш да пристигна?

 

 

… На сутринта й изпратих ваучер от бюрото на „Балкан еър“ на „Лайпцигер щрасе“. Самолетът й кацна в шест следобед. Половин час преди това пристигнах на „Шойнефелд“ с колата на Кристоф — един грамаден стар „Буик“, който с лекота побираше контрабаса. Тази катафалка клечеше от месеци на улицата пред бърлогата му, събирайки прах и сухи листа. Въпреки това веднага запали. Давайки ми ключовете, Кристоф ми препоръча да натискам педала до дупка и да гледам да катастрофирам с фатални последствия при първата възможност.

— Ще ти организирам нюорлеанско погребение — обеща той. — Първите четиридесет дни ще идвам всеки ден да ти препикавам гроба. Цялата седмица ще свиря в „Носферато“. Доведи я да се запознаем.

За миг ме преряза споменът за Хари Милинката, но бързо го пропъдих от главата си.

 

 

Зелената лампичка на таблото на пристигащите самолети замига срещу дестинация „София“. Току-що бе кацнала.

Застанах пред стъклената витрина, която отделяше посрещани от пристигащи. Бях обзет от радостната превъзбуда на дете, което след миг ще види най-близкия си човек след дълга ваканция. Носех в ръце огромен букет червени рози. Щеше да отива на косите й.

Снощният ни разговор не продължи дълго. Тя знаеше наизуст всички полети на българската компания до Берлин. Предложи ми да лети следващата седмица. Отговорих, че трябва да лети веднага. Тя не възрази. Спомена само, че по всяка вероятност ще загуби работата си. Казах, че това сега няма значение.

— Радвам се, че ще те видя, Чарли. Но не искам да съм проблем. Сигурен ли си, че си премислил всичко? — попита накрая.

— Проблемът е налице. По-голям, отколкото можеш да си представиш. Ако се забавиш или не дойдеш, ще се превърне в катастрофа.

— В такъв случай — до утре.

— До утре.

 

 

Пътниците започнаха да пристигат в халето. Подвижната лента за багажи тръгна. Надигах се на пръсти над главите на другите посрещани, които се блъскаха пред витрината, за да зърна за миг морските звезди на червенокосата й феерия.

Влезе с последните пътници. Цялото огромно летище засвети изведнъж с двойна сила. Всички шумове, гласове и звуци се сляха в един общ, бучащ звук, който идваше към мен отдалече, като през плътен воден пласт. Сякаш подводно течение. Движението на хора, колички и багажна лента се осъществяваше на забавен кадър. Гледах я как се върти около себе си в елегантния си бял костюм и бледосиня блуза. Все още не можеше да се ориентира къде трябва да застане. Тя сякаш ме усети, обърна се към витрината и погледите ни се срещнаха. Ина се поколеба за миг, после се затича и допря нос в нея. Разблъсках посрещаните, облегнах се с две ръце на стъклото и направих същото. Букетът падна на земята. Очите ми потънаха в нейните зелени бездни. Плътните й обърнати устни се движеха настойчиво, но аз не разбирах какво иска да ми каже. Мина цяла вечност, докато схвана, че трябва да вдигна букета.

Когато най-накрая излезе от митницата, влачейки след себе си куфар на колелца, тръгнах бавно към нея, после краката ме понесоха сами, после се вкопчихме един в друг и дълго стояхме така, вкаменени и слели устни, докато не усетихме, че около нас се е образувал кръг от хора, на които пречехме да се придвижат, но вместо да протестират, те ни гледаха с весели очи и пускаха шеговити коментари.

Тя пое букета, а аз вдигнах куфара.

— Благодаря за розите, Чарли. Наистина отиват на косите ми.

Тази жена ме четеше като буквар за първолаци.

Стигнахме до буика, тя го обиколи, разгледа го и се заля от смях:

— В такова нещо се возят само владици и патриарси! Твоя ли е?

— Не светотатствай. Не е моя. На един приятел контрабасист е, с когото тези дни ще те запозная.

— Любопитна съм да видя притежателя на този „Титаник“. Ти нямаш ли кола? Мислех, че в Берлин животът без кола е невъзможен.

— Утре отиваме да купим една на втора ръка. По твой вкус. Аз предпочитам метрото. Не обичам да шофирам.

— Тогава ще шофирам аз. А ти ще ми направиш списък на всички неща, които не обичаш, за да се съобразявам с тях и да има хармония…

Въздъхнах, пуснах волана и се обърнах към нея.

— Виж. Ина. Нека ти го кажа отсега. Не искам с нищо да се съобразяваш. Искам да си тази, която си, и такава, каквато си. В противен случай няма да има нито хармония, нито мелодия, нито нищо. Искам да чувстваш, да мислиш и да постъпваш по начина, по който си го правила винаги, независимо дали ме шокира или уязвява. Искам да плуваш в свои води и да се чувстваш добре. Искам…

— Дотук говориш само неща, които аз искам. Кажи ми какво искаш ти в действителност.

— Искам да узная. Искам да разбера.

Тя мълча дълго, гледайки ме право в очите. Зениците й отново се бяха разширили и аз вече знаех — това означава, че съм изсвирил точната нота на точната струна. Завъртях стартера, избих волана и дадох газ.

— Виждам, че много си мислил, Чарли. Благодаря ти.

 

 

Вече не се дразнех, че ми бика Чарли. Нека ме нарича Чарли, Ваня, Ричард, Елвис, Мустафа, Томас Алва Едисон. Името ми нямаше значение. Спокойно можех да се идентифицирам с каквото и да е име. Човек може да кръсти един ураган „Флора“, или „Дейвид“, или „Вивалди“, но това не дава истинска представа за стихията му. Можеш да наречеш един връх Еверест или Чомолунгма — но това не е еталон за височината му. Можеш да наричаш Бог Яхве, Буда или Аллах — това не определя същността му. Чарли? Нека да е Чарли.

 

 

Пътувахме през Западен Берлин. Светлините на града припламваха една след друга. Сините, зелени и червени неонови реклами весело крещяха. Потокът от коли пъплеше едва-едва. Черната лента на шосето отразяваше разноцветните фенери, фарове и неонови надписи. Преминахме турските квартали Нойкьолн и Кройцберг. Улиците бяха пълни с хора. Разказах й, че като цяло двата квартала са третият по големина турски град, след Анкара и Истанбул.

— Колко много зеленина! — възхити се тя. — Представяла съм си този град като натрупвания на каменни колоси.

Пристигнахме вкъщи. Всичко бе подредено и светеше от чистота. Във всяка стая бях сложил букети цветя. Тя поиска ваза за розите. После започна да обикаля от стая в стая.

— Защо ти е такъв огромен апартамент?

— Защото след като падна Стената, най-много се търсеха малки жилища. Големите бяха в изобилие и в отвратително състояние. Когато намерих този, бе почти необитаем. Ремонтирах го, стегнах го и ето… Не ти ли харесва?

— Прекрасен е… Значи ще имам собствена стая?

— Която си избереш.

— И ще мога да се заключвам в нея, когато не си ми симпатичен?

— Колкото пъти решиш.

Тя се засмя, целуна ме по двете бузи и отиде да подреди багажа си в нейната стая. Всъщност това бяха две стаи една до друга, със собствена баня, отделени от хола с врата.

Когато свърши, й предложих да се обади в София, че е пристигнала благополучно.

— Няма на кого да се обадя, Чарли. Никой не знае, че съм при теб. И не бих искала никой да знае.

— Няма ли да се тревожат?

— Кой?

— Баща ти в Русе например…

— Ще се тревожи само ако знае, че съм тук. Но той не знае. Нали ти казах — с никого не съм се сбогувала, никому не съм разказала къде отивам, към никого нямам ангажименти и никой не трябва да се чувства загрижен или разтревожен за мен. Не намираш ли, че така е по-практично?

— Практично?

— Всъщност съм една разсипница — засмя се тя. — Внимавай за спестяванията си. Къде ще ме заведеш сега, да предизвикам финансов банкрут на фирмата ти?

Заведох я във френския ресторант на ъгъла, където от половин година създаваше шедьоврите си истински, френски готвач от Корсика.

Настаниха ни на малка масичка, постлана по френски с бяла хартиена покривка. Нямаше много посетители. Стените бяха декорирани с плакати от края на деветнайсети век — предимно Тулуз Лотрек. „Мулен Руж“, канкан и лекомислени балерини с розови панделки на мрежестите си чорапи. От скритите говорители по ъглите се лееше тиха музика. Пиаф, Азнавур, Мустаки.

— Тук е страшно уютно — възхити се Ина. — Дали дават мастика?

— Ще видя какво мога да направя. — Повиках le garson.

 

 

Келнерът донесе двете чаши „рикар“, бутилка студена „Бадоа“, две малки салати, чиния с топли нарязани филийки багета, намазани с масло и чесън, и няколко вида мухлясало френско сирене.

Чукнахме се и пихме за добре дошла.

— Чувствам се щастлива, Чарли — каза тя, въртейки между пръстите си третата чаша рикар. — Спокойна съм и ми е уютно. Не мога да си представя, че преди няколко часа лежах в стаята на „Екзарх Йосиф“ и си задавах въпроси.

— Намери ли отговорите?

— Не. Но може би ще ги намеря тук. А ти намери ли отговор на твоите?

— Поне на един със сигурност.

— Нека чуя.

— Обичам те.

Бузите й почервеняха, а зелените й очи отново придобиха онзи странен виолетов цвят. Тя изпи чашата си и наведе глава. После отново я вдигна, погледна ме замислено и попита:

— Разкажи ми какво точно се е случило. Не изпускай нищо. Искам да знам всичко от момента, в който си тръгна, до момента, в който те видях на летището.

Не й спестих нищо. Нито мислите си, нито квалификациите, нито предположението, че съм омагьосан. Разказах й за домакинята, за провала си на репетицията, за споразумението между Либман и мен — всичко.

Единствено не й предадох съдържанието на среднощния ми разговор с Кристоф, защото продължавах да мисля, че той засяга повече него, отколкото нея.

— И те обичам — казах накрая. — Обичам те, като щъркел щъркелицата. Имам нужда от теб.

— I’dont like you, but I’need you — промърмори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— „Не мога да те понасям, но се нуждая от теб“. Една стара песен на „Бийтълс“.

— Много добре разбирам какво значи — подразних се. — Мислиш ли, че всичко това щеше да ми се случи, ако не беше точно така, както ти го казвам?

— Ти си убеден, че е любов? Не мислиш ли, че по-скоро си се объркал като Палечко в гъстата гора, където е тъмно и страшно и всеки храст е великан? Че се въртиш в кръг и не можеш да намериш пътя за вкъщи? Не чувстваш ли колко много си се уплашил? Как имаш нужда някой да те хване за ръка и да те изведе от гъсталака на равното поле?

— Чувствам всичко, каквото чувстваш и ти. И го чувствам точно така, както го казваш. Чувствам също, че без този някой ще си остана завинаги Палечко и никога вече няма да бъда отново мъж и музикант.

— О, Чарли… — тя протегна нежната си ръка и я сложи върху моята. — Още утре сутринта ти пак ще си мъж и музикант. А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.

— Клишета.

— Не, не са клишета. И все пак ти благодаря. Караш ме да се чувствам необикновена.

— Какво? — изумих се аз. — Да не би да ти е хрумвало и за секунда, че си обикновена? Ти? С твоите схващания? С твоите позиции? С твоите идеи?

— Кое е обикновено и кое — не? Ако аз съм малцинство, това означава ли, че моите схващания са по-ексцентрични или по-необикновени от тези на мнозинството? Млъкни, глупчо, вече ти казах, че ме правиш щастлива.

 

 

Нощта бе свежа и звездна. Разхождахме се по „Унтер дер Линден“ и аз й показвах катедралата, Щатс опера, Хумболд университет, разказвах й всичко, което знаех за величествените статуи на мъжете със слепи погледи и горди стойки, превеждах й надписите на паметните плочи и се потапяхме в средновековната атмосфера на „Николай Фиртел“. Тя се бе вкопчила в лакътя ми, попиваше думите ми и се възхищаваше на калдъръма около църквата „Свети Николай“, на островърхите покриви, на моста над канала на Шпрее и на бароковата статуя на жената с лебед под мишницата, която подава на падналия в краката й юноша халба бира. Пиедесталът на тази статуя бе окръжен с фриз от бягащи бронзови мишлета. Само едно седеше встрани, на самия ъгъл, и гръбчето му бе излъскано до блясък от хорските длани.

Разказах й, че тази мишка изпълнява желания. Тя трябва да я пипне, да затвори очи и да си пожелае нещо. И да не ми казва какво, защото иначе то няма да се сбъдне.

Ина погали мишока индивидуалист, затвори очи и се разкикоти.

 

 

И без да ми казва, знаех какво си е пожелала.

 

 

Вкъщи всеки влезе под своя душ. Обливах се с горещи и студени струи и си припомнях първата нощ на „Екзарх Йосиф“.

И както си припомнях, изведнъж усетих познатата тежест между чатала. Погледнах надолу и видях, че той растеше, растеше и растеше пред невярващите ми очи.

Срещнахме се в нейната стая. Тя бе облякла на голо къса и прозрачна светлосиня нощница. Бе разресала косите си и те падаха на равни и гъсти талази по раменете й чак до кръста. Когато се раздвижи и тръгна към мен, ми се стори, че срещам блуждаещ огън в гробищата.

Въздухът около нея вибрираше. Разкопчах нощницата и я свалих от раменете й. Тя падна на пода с крехко шумолене. Погалих нежно разкошните й гърди и зърната им веднага набъбнаха.

Ина го пое в дланите си и нежно го разтърка. После се разкрачи, придърпа ме внимателно до себе си и го вкара в горещата си, влажна вагина. Почувствах познатата миризма на варен кестен, мускус и мускатов орех. Влязох в нея пърхащ, както гълъб влиза в гнездо. Целувах като насън фосфоресциращите й гърди и слушах като насън късите й стенания до момента, в който ни обгърна матовата мъгла и ние заплувахме притиснати един към друг в нея — над пода, над покривите на града, над статуите, мостовете и катедралите… и изведнъж в мен звънна вътрешният звук и аз чух абсолютния тон, като любовен зов на елен в скрежна Лапландия, като златен тромбон в изумрудени небеса, чийто цуг тегли гордо и тържествено ангел с черни криле и лице от сняг.