Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (7)

* * *

Към привечер се чуха изстрели, пукот, пращене и нещо като топовен гръм.

Излязох с бутилката на балкона, да видя дали по време на алкохолния ми транс не е започнала война или ислямските фундаменталисти не са взривили Райхстага.

Нищо такова.

Огромният град пулсираше и живееше трескавия си нощен живот, а фундаменталистите си кротуваха в кварталите Нойкьолн и Кройцберг.

Под тъмносиньото небе красиво увисваха на огромни гроздове зелени, червени, оранжеви и жълти звезди, пукаха се с дрибъла на малко барабанче, а опашките им изгаряха с ръждива, самоубийствена красота.

Заря.

През ден намират да празнуват нещо. Какво ли бе този път?

Пуснах радио и завъртях на новините. Оказа се, че кварталът Берлин-Шарлотенбург празнува триста и петдесет години от построяването на своя замък.

Спомних си как с Ина се разхождахме в огромния парк на замъка Шарлотенбург. Бе топла късна есен. Циганско лято. Алеите бяха постлани с килим от жълти, червени и оранжеви листа. Над езерото се вдигаше тънка пара. Празните павилиони и беседки кънтяха самотно и печално, като в призрачния декор на пиеса от шведски автор. Ина се бе вкопчила в лакътя ми, сгушена в широкия си пуловер с обърната яка, а аз й разказвах историята на принцеса Софи Шарлоте. Бях я прочел в интернет и исках да блесна с познанията си.

Сега по никакъв начин не можех да си спомня нищичко за Софи Шарлоте.

Отпивах от шишето, напъвах мозъка си, но там, където трябваше да е споменът — имаше пусто и равно поле, по което кълвящи въпроси крачеха като праисторически, грозни птици:

Защо ме съсипа така брутално и безчувствено?

Какво правиш в този момент, когато над ужасената ми глава е увиснала тази разноцветна, нереална заря, чиито отражения в бутилката изтичат заедно с четирийсетпроцентовия алкохол в прегорялата ми вътрешност?

С кого си?

Какво правите с гадния узурпатор на моята любов в малкия апартамент на „Екзарх Йосиф“?

Мислиш ли понякога за мен?

Човешко същество ли си или пълномощен министър от света на вампирите?

Въпроси без отговор, които като накървавени кучета са захапали мозък, сърце, душа, бял дроб, черен дроб, далак, жлъчка и всичко там, от каквото още се състоя.

Налудничави разходки напред-назад по балкона с бутилката в ръка. Цигара от цигара. Улавям се, че си говоря сам. Това е началото на края. Или самият край.

 

 

Към осем сутринта отново се отбих в театъра. Портиерът ми махна за поздрав и заби глава в четивото си. Какво ли си мисли за мен този човек, като ме гледа през ден да се влача в празния театър като душа на мъртвец?

Дали предполага, че всеки път отслужвам в храма по една безнадеждна литургия на изкуството, което уж не умира?

Дали той, служителят, ме съжалява мен, безработния?

 

 

Вървях по килима на дългия коридор и се питах — къде ли са отишли всички снимки на певци и диригенти? Къде са фотосите от премиерите, които висяха по стените?

Ето тук, на централно място срещу главния вход, бе окачена снимката на оркестъра.

Аз бях на четвъртата редица. При дървените духови, петият от ляво на дясно. Във фрак, с папийонка и кларинет в дясната ръка. Сега от стената ме гледаше светло петно, което бароковата рамка бе оставила след себе си.

Продължих по дебелия килим и стигнах Зимната градина. Всички маси и столове бяха подредени изрядно по местата си, само пепелниците ги нямаше.

Тук в паузите на представления и репетиции се събираше целият театрален свят да пуши цигари и да пие кафета. И бира, разбира се. С черешов ликьор.

Представих си разгорещената тълпа музиканти, сценичните работници в сини престилки, певците и певиците в костюми и грим, които ходят наперено нагоре-надолу, запушват с пръсти ноздрите и бучат през носовете си, за да отпушат кухините „в маската“ или тренират най-трудните пасажи от дуети и арии…

 

 

Боже, нима всичко това е минало?!…

 

 

Слезнах по трите стъпала надолу.

Коридорчето на оркестрината.

Отворих вратичката и влязох в кошарата, както обикновено я наричахме.

Диригентският пулт си седеше там, отпред. Всички други пултове — също. Тимпаните вдясно бяха заметнати с кожени покривала. Промъкнах се на моето място, без да светна лампата.

Седнах. Затворих очи.

 

 

… Отначало слухът ми долови откъслечни разговори на превъзбудената премиерна публика, после чух стъпките на диригента, който си пробива път през станалите на крака музиканти… чух палката му, почукваща три пъти по пулта…

 

 

… Настъпи тишина и аз се разтопих в тишината.

После бавно и нежно, като вдигащата се мъгла над езерото в Шарлотенбург, в ушите ми нахлу увертюрата на „Вълшебният стрелец“ от Карл Мария фон Вебер.

Ето… сега, след този пасаж, следва солото на четирите валдхорни. Те ще нарисуват четиригласово величествените гори на Саксонска Швейцария, както наричат горите около Дрезден.

На това място Херберт, третият валдхорнист, винаги прави кикс… да, ето — направи го и сега, разбира се… Диригентът Либман ще го изяде в антракта. Внимание! — идва моето соло! — вдигнах въображаемия кларинет, поставих пръсти на клапите му, намокрих с език въображаемия платък и поех дъх. Либман ми подаде знак в тъмнината с фосфоресциращата си като на Караян диригентска палка и аз поех солото, повтаряйки лиричната тема на селската красавица Агата, която страда по своя любим Макс… Кресчендо, мецофорте, декресчендо, всичко в легато. Аз никога не правя кикс.

Мина чудесно… сега идва оркестровият до-мажорен акорд във фортисимо, от който изскача дяволът.

Дяволът изскочи и целият оркестър разгърна бясно финала, цигулките сипеха бързите си шестнайсетини… три последни акорда… взрив… втори… край… Бурен аплауз.

 

 

… Свърших, извадих несъществуващия мундщук от устните си и отпуснах ръце на коленете, все още със затворени очи. Продължавах да чувам — все по-глухо и все по-отдалече — овациите на публиката, които шипяха и се плискаха като вълна, прибираща се в морето.

Отворих очи.

Вгледах се в празните си ръце.

Закашлях и дълго се давих, превивайки се, в мрака на празната оркестрина.

Ако кларинетът ми бе истински, а не въображаем, щях ли да изсвиря солото без кикс, с тези задръстени от фасове дробове и с този амбужур, който се разсвирва повече с гърлото на бутилката, отколкото с мундщука на инструмента?

Чух, че някакъв богат евреин е закупил театъра.

Той няма да създаде състав, разбира се. Ще кани на договор готови трупи от Бродуей. Наскоро тук гастролира някакъв негърски театър от Щатите. „Порги и Бес“. До един бяха трета гарнитура. В Германия има куп солисти, хористи и оркестранти на неизмеримо по-високо равнище, но те си седят вкъщи и чакат да им звъннат от концертната агенция и да им предложат някъде — където и да е! — някаква работа на парче.

Понякога, когато някой колега се разболее, ме викат и мен да помагам с кларинета в симфоничните оркестри. Това е много рядко, защото всеки музикант предпочита да пукне на пулта, отколкото да отстъпи мястото си в кошарата на някой друг. Макар и за една репетиция, макар и за едно представление.

По-често, благодарение на Кристоф, ме канят със сакса в малки състави — триа и квартети. Фрий и импровизационен джаз. Тарифите са в мазето. Там, където преди изкарвах сто на репетиция и двеста на концерт, сега ми броят съответно четиридесет и деветдесет, минус данъци и застраховки. Колегите са в паника. Повечето си търсят работа в чужбина — Австрия, Швейцария, Майорка, Гран Канариа, та дори и Полша.

До една година ще ми плащат половината от заплатата като на безработен. После минавам на социална помощ. Това означава, че ще трябва да сменя огромния хамбар, в който живея от петнайсет години, с нещо по-скромно. До четиридесет квадрата.

 

 

Обединена Европа може да е шик, но на мен и на такива като мен ни излиза през носа. На нас и обединена Германия ни излезе през носа. И еврото, с което цените скочиха двойно. И всичките им шибани реформи. От нас се иска да приемем необходимото зло в името на светлото бъдеще, но когато някой ми фантазира за светло бъдеще като гнусен воайор, гледащ през ключалката как шейсетгодишната му жена се чука с осемнайсетгодишен, ми иде да изпържа бъдещето в сух тиган, докато лойта му се стопи и то се превърне във въглен, черен, реален, неапетитен въглен, който в миналото е бил шницел.

Резултатът от цялата глобална шашкъния е, че източната част на Германия се обезлюди, Западната се пренасели и започна да мигрира в други страни, безработицата се удвои и утрои, народът освирепя, квотата на самоубийствата проби разумния таван, а аз останах без работа на четиридесет и пет. И без никакъв шанс да си намеря на тази възраст ангажимент в някой оркестър.

Да се върна в България?

Но какво да правя в България след двайсет години в Германия и този немски паспорт в джоба?

И в коя България да се върна? Тази, която и двайсет години още няма да стигне катастрофното равнище на днешна Германия? В България на обергрупендемократите? Страната, готова да цопне слугински в Европа след някоя и друга година, да възприеме всички реформи, за да може богатият да забогатее, бедният да освирепее, крадецът да се накраде, а музикантите да бъдат натикани по селата, в кочини и птицеферми — защото от трийсет и пет нагоре не стават за друго?

Или в България, в която мръсниците наричат този безпримерен комплот „свободна конкуренция“ и „пазарна икономика“?

В България на някогашните прошляци, които диктуват, обсебили чрез неконтролируемите си мангизи медиите и чрез тях пазара — кое е добро и кое зло? Кой е приятел и кой враг?

България, която услужливо изпраща озверели от глад млади момчета в Ирак, да ги стрелят ислямските примитиви, да им режат главите, да се гаврят с нас в Либия — след което се позовава на правото им на свободен избор?

В България на Сара и нейните приятелчета от Уолстрийт?

Или в България на Ина и банкерите?

О, Господи…