Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (9)

9

Да. Трябваше да се кача горе.

Светлината ставаше все по-ярка, сякаш ме викаше.

Въздъхнах, прескочих локвата и започнах да се катеря нагоре по скалата.

Пещерата бе разположена високо, между две обли издатини. На няколко пъти се подхлъзнах, докато стигна по-близката издатина.

Площадката бе озарена от лунна светлина. Какво бе казал Нат за луната? Че призракът излиза при пълнолуние.

Преодолях издатината и продължих нагоре.

Сега вече виждах съвсем ясно трепкащата светлинка.

Скалите бяха влажни и хлъзгави.

— Ох! — извиках, когато за миг усетих, че губя опора под краката си. Дребни камъчета се търкулнаха надолу по склона.

Сграбчих отчаяно един щръкнал между камъните корен. Успях да се задържа, докато отново намеря опора за краката си.

Спрях и си поех дъх.

След това продължих да пълзя бавно нагоре. Пещерата бе точно над мен. Още десетина крачки и съм там.

Изправих се и зяпнах.

Какъв беше този шум зад мен?

Замръзнах неподвижно. Чаках и се ослушвах.

Има ли някой там?

Дали не е призракът?

Не се наложи да чакам дълго.

Една студена, лепкава ръка ме сграбчи за врата.