Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (5)

5

— Какво? — Тери изтича при мен.

И двамата се изправихме мълчаливо.

Скелетът, който бях открил, лежеше на една страна с прилежно подредени кости. Кухите му очни ябълки бяха втренчени в нас.

— Ч-човешки ли е? — запелтечи шепнешком Тери.

— Не, освен ако хората нямат четири крака, умнице! — отвърнах.

Тери ококори очи и ме погледна.

— Тогава какво е това?

— Някакво едро животно — обясних. — Може да е елен.

Наведох се и го разгледах отблизо.

— Не. Не е елен. Има пръсти на краката, а не копита.

Огледах черепа, който беше доста голям и имаше остри резци. Когато бях деветгодишен, проявявах голям интерес към скелетите.

— Мисля, че е на куче — обявих.

— На куче? — повтори Тери. — О, горкичкото кученце. Как според теб е умряло?

— Може да го е нападнало друго животно.

Тери се наведе до мен.

— Защо някой ще яде куче?

— Защото са богати на белтъчини! — пошегувах се.

Тя ме сръга.

— Джери! Дръж се сериозно. Кое животно яде кучета?

— Вълкът може би. Или лисицата — рекох замислено.

— Вълкът и лисицата няма ли да строшат някои от по-малките кости? — попита тя. — Виж, скелетът е напълно запазен.

— Може да е умряло от старост — подметнах. — Или някой го е заровил тук.

— Ами да. Може въобще да не е нападано — кимна Тери. Лицето й отново възвръщаше цвета си.

Постояхме смълчани около минута над скелета, замислени за кучето.

Пронизителен животински вой ни накара да подскочим едновременно. Ужасният звук отекна надалеч в гората.

Запушихме уши, защото воят ставаше все по-силен.

— К-какво беше това? Какво издава тези отвратителни звуци? — закрещя Тери.

Погледнах я и вдигнах рамене. Не знаех.

Знаех само, че идва към нас.