Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (22)

22

Харисън извървя още няколко крачки към нас.

— Вие не ми вярвате, нали? — попита той.

Двамата с Тери бяхме твърде изплашени, за да отговорим.

— К-какво ще правите? — заекнах с писклив гласец.

Той ни изгледа за миг, а светлината от свещите трепкаше по лицето му.

— Ще ви пусна да си вървите — обяви накрая.

Извикахме от изненада.

Започнах да отстъпвам назад към тунела.

— Ще ви пусна да си вървите — повтори Харисън Садлер. — За да огледате по-внимателно източния ъгъл на старото гробище. — Той махна с костеливата си ръка. — Вървете. Тръгвайте веднага. Идете в гробището.

— Ама… наистина ли ни пускате? — попитах обнадеждено.

— Погледнете ли веднъж източния край, сами ще се върнете — каза Харисън загадъчно. — Ще дойдете пак.

Никога вече, рекох си. Сърцето ми блъскаше лудо.

Никога вече няма да вляза в тази ужасна пещера.

— Вървете! — извика ни призракът.

Двамата с Тери се завъртяхме и побягнахме към изхода на пещерата. Никой от нас не погледна назад.

 

 

Докато се спускахме надолу по скалистата стена, не можех да прогоня лицето на Харисън от мислите си. Постоянно виждах неговите зли, святкащи очи, дългата му бяла коса, пожълтелите зъби, когато се смееше злокобно.

Мислех си също и за Сам, Луиза и Нат. Изключено бе да са призраци. Те бяха наши приятели. Опитваха се да ни предупредят, че старият призрак се е промъкнал зад гърбовете ни.

Признаха ни, че откак се помнят живеят в страх от Харисън. Спомних си тъжното лице на Нат, докато ни казваше колко много го е страх от призраци.

Харисън Садлер е лъжец, рекох си огорчено.

Триста и петдесет годишен призрак и лъжец.

Когато слязохме на брега, двамата спряхме да си поемем дъх.

— Той… е толкова страшен! — рече задъхано Тери.

— Не мога да повярвам, че ни пусна — отвърнах и се наведох да подпра ръце на коленете си.

Потърсих с очи нашите приятели. Нямаше и следа от тях.

— Ще отидем ли до гробището? — попитах.

— Зная какво иска да видим — каза Тери, загледана нагоре, към тъмния вход на пещерата. — Зная защо ни праща в източния край. Там открихме гробовете на Луиза, Нат и Сам.

— Е, и какво?

— Харисън се опитва да ни сплаши. Мисли, че като видим старите гробове, ще решим, че Луиза, Сам и Нат са призраци.

— Но ние вече знаем истината за тези гробове — рекох.

Отдалечихме се от брега и навлязохме в гората. Въздухът тук бе по-хладен. Лунните лъчи преминаваха през клоните и хвърляха причудливи сенки по земята.

Спряхме, когато стигнахме входа на гробището.

— Защо пък да не погледнем — промърмори Тери.

Тя се пъхна през отвора и аз я последвах. Насочихме се право към източния край. Един слаб лъч лунна светлина падаше върху трите гроба на децата.

— Да виждаш нещо странно? — прошепна Тери.

Обходих с поглед района.

— Нищо.

Приближихме се бавно към гробовете.

— Изглеждат съвсем като вчера — говорех аз. — Изгладени, подравнени… ехей!

Нещо привлече вниманието ми.

— Какво има? — попита Тери.

Напрегнах очи в слабата светлина.

— Мисля, че видях нещо…

— Какво си видял? — прекъсна ме Тери.

— Там, в ъгъла, пръстта е съвсем прясна — посочих. — От другата страна на падналото дърво. Прилича ми на нов гроб.

— Изключено — поклати глава Тери. — Тук никой не е бил погребван от петдесет години насам.

Приближихме се към падналото дърво.

— Джери! Прав си! Това наистина е гроб! — зашепна Тери. — Съвсем пресен.

Прескочихме падналото дърво, като се държахме един за друг. Тесен сноп лунна светлина озаряваше рохкавата пръст.

— Това са два гроба! — ахнах. — Два прясно изкопани гроба с малки плочи върху тях.

Наведох се да прочета надписите. Тери приклекна до мен.

— Какво пише там, Джери?

Устата ми пресъхна. Не можех да й отговоря.

— Джери? Не можеш ли да ги прочетеш?

— Мога — отвърнах. — Това сме ние, Тери. Тук са нашите имена: „Джери Садлер и Тери Садлер“.