Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (8)

8

Отворих уста и нададох нисък, дрезгав писък. Дръпнах чаршафа над главата си.

Стаята потъна в тишина. Треперех неудържимо.

Къде беше призракът?

Надникнах изпод чаршафа.

Иззад пердето се подаде Тери.

— Хвана се — прошепна тя.

— Ах, ти, гадино — рекох сподавено. — Как можа да го направиш?

— Лесно — отвърна тя през смях. — Май доста се наплаши от всички тия приказки за призраци.

Изръмжах гневно, но не отговорих. Сърцето ми още туптеше.

Тери приседна на края на леглото. Уви се по-плътно с нощницата.

— Просто не можах да се удържа — рече извинително. — Дойдох да си побъбрим, но като те видях да лежиш, завит презглава, почувствах непреодолимо изкушение.

Погледнах я свирепо.

— Следващия път си избери някой с твоя щур акъл — казах ядосано. — Бях се завил презглава, защото не можех да заспя.

— Аз също — призна тя. — Матракът ми е на бучки. — Тя погледна през прозореца. — Освен това си мислех за призраци.

— Ей, нали твърдеше, че не вярваш в тях?

— Зная. Наистина не вярвам в призраци. Но Сам, Луиза и Нат очевидно вярват.

— И какво от това?

— Исках да разбера причината. Ти не искаш ли?

— Не особено. Не ме е грижа, дори ако никога вече не ги срещна.

Тери се прозя.

— Луиза изглежда приятно момиче. Много по-дружелюбна е от Сам. Мисля, че можем да я накараме да ни разкаже за призраците. Днес едва не се изпусна.

— Не ти вярвам, Тери — отвърнах и дръпнах чаршафа до брадичката си. — Нали чу какво каза Агата? Сам обича да си измисля разни истории.

— Не мисля, че това е измислена история — възрази Тери. — Зная, че трябва да подхождаме към въпроса научно. Но според мен, Джери, тук стават странни неща.

Не отговорих. Спомних си оглозгания животински скелет.

— Утре сутринта пак ще ги питам за призрака — обяви Тери.

— Откъде знаеш, че ще се появят?

Тери се усмихна.

— Винаги се появяват, нали? Където и да сме, и те са там. Как мислиш, дали ни преследват?

— Надявам се, че не — рекох.

Тери се разсмя.

— Ти си такъв пъзльо.

— Не съм! — подскочих аз.

Тери започна да ме дразни:

— Пъзльо! Пъзльо! Пъзльо!

Сграбчих я за ръката и я извих.

— Вземи си думите обратно — наредих й аз.

— Добре, добре — развика се тя. — Предавам се.

— И никога вече няма да ме наричаш „пъзльо“?

— Никога!

Веднага щом я пуснах, тя изтича до вратата.

— Ще се видим утре, пъзльо! — извика. След това се скри в кухнята.

 

 

На закуска Агата ни попита:

— Деца, днес какво смятате да правите?

— Ще поплуваме, предполагам — отвърнах и погледнах към Тери. — Долу на брега.

— Внимавайте с прилива — предупреди ни Брад. — Вдига се висока вълна, може да повлече и възрастен човек навътре.

Двамата с Тери се спогледахме. Досега май не бяхме чували Брад да произнася две изречения едно след друго.

— Ще внимаваме — обеща Тери. — Може да се разхождаме, вместо да плуваме.

Агата ми подаде очукана желязна кофичка.

— Вземи, ако искаш да си събираш миди.

След няколко минути, въоръжени с кофичката и две дебели плажни кърпи, ние с Тери заситнихме по пътеката към брега.

Катерехме се и слизахме по скалите, докато стигнахме едно място недалеч от песъчливия бряг и пещерата.

Тук се спуснахме право надолу и излязохме до неголяма локва с морска вода, пълна с водорасли, само на няколко крачки от брега. Локвата бе голяма колкото детска вана.

— Ей, Джери! — възкликна Тери. — Тук има тонове миди. — Тя пъхна ръка във водата и извади една морска звезда. — Виж колко е тъничка. По-малка е от дланта ми. Може да е бебе.

Когато я обърна, крачетата на звездата помръднаха.

— Здрасти, малка, сладка морска звезда — пропя Тери.

— Ще ида да взема кофичката — казах аз. Върнах се нагоре между скалите, където си бяхме оставили багажа.

Познайте кой беше вече там и ровичкаше из нещата ни.

— Намери ли си нещо? — попитах грубо.

Сам вдигна бавно глава.

— Тъкмо се чудех на кого са тия кърпи — рече той безгрижно.

Нат и Луиза се подадоха зад купчина камънаци.

— Къде е Тери? — попита Луиза.

Махнах към водата.

— Долу, при една локва. — Сграбчих кофичката.

Тримата ме последваха. Тери ги посрещна с усмивка. Личеше си, че се радва да ги види.

— Вижте какво намерихме тук — похвали се тя. Беше наредила по края на локвата морската звезда, няколко миди и един рак.

Скупчихме се да ги огледаме.

— Не са ли сладки? — попита Нат.

Той се изкиска.

Прекарахме няколко минути надвесени над животинките. Нат ни разказа всичко, което знаеше за раците. Накрая Луиза го прекъсна.

— Искам да чуя за призраците — подхвана направо Тери и погледна Луиза.

— Няма много за казване — отвърна Луиза. Тя хвърли уплашен поглед на Сам.

Той ли я беше предупредил да не говори?

Тери не се отказваше толкова лесно.

— Къде живее този ваш призрак? — попита тя.

Луиза и Сам се спогледаха.

— Хайде бе, деца. Все някъде трябва да живее!

Нат погледна към брега и пещерата. Вятърът разроши русата му коса. Той шляпна една зелена муха, кацнала на ръката му.

— На брега ли живее? — питаше Тери.

Нат поклати глава.

— В пещерата? — подметнах аз.

Нат стисна устни.

— Ето това е — кимна Тери. — Живее в пещерата. — Тя се засмя триумфално. — Какво друго?

Лицето на Нат поруменя. Той се скри зад Луиза.

— Не исках да им казвам — прошепна.

— Няма нищо — успокои го Луиза и го погали по главата. Тя се обърна към нас. — Този призрак е много стар. Никой не го е виждал да излиза.

— Луиза! — скастри я Сам. — Не мисля, че трябва да говорим за това.

— Защо да не говорим? — тросна се Луиза. — Те имат право да знаят.

— Но те дори не вярват в призраци — настояваше Сам.

— Може пък да си променим мнението — намеси се Тери. — А вие сигурни ли сте, че този призрак съществува? Виждали ли сте го с очите си?

— Виждали сме скелетите — отвърна Луиза.

Нат подаде глава иззад нея.

— Призракът излиза по пълнолуние — обяви той.

— Още не го знаем със сигурност — възрази Луиза. — Казват, че от край време обитавал онази пещера. Хората твърдят, че бил на триста години.

— Но щом не сте го виждали — попитах, — откъде знаете, че е в пещерата?

— Виждали сме нощем вътре да трепка светлина — обясни Сам.

— Светлина? — повторих. — О, я стига! Това не значи нищо. Може да е бил някой от града с фенерче.

Луиза поклати глава.

— Светлината не беше такава. Съвсем различна беше.

— Е, трепкащите светлини и скелетът на кучето не са достатъчни, за да ме убедят — рекох. — Мисля, че просто се опитвате да ни изплашите. Но този път няма да се хвана на номера ви.

— Не е и необходимо — отвърна Сам. — Забавлявайте се. — Той повдигна рамене и поведе братчето и сестра си обратно към гората.

Веднага щом се скриха Тери ме сръга в хълбока.

— Джери, защо го направи? Тъкмо щях да изкопча всичко от тях.

Поклатих глава.

— Не виждаш ли, че се опитват да ни изплашат? Няма никакъв призрак. Поредната тъпа шега.

Тери ме изгледа строго.

— Не съм сигурна — промърмори тя.

Вдигнах поглед към грамадната дупка в скалата. Въпреки напичащото слънце по гърба ми пробяга хлад.

Дали пък горе наистина не се спотайваше някой древен призрак?

И да е така — исках ли да узная истината?

 

 

За обяд Агата направи страхотна пилешка яхния. Изядох почти всичко, с изключение на морковите и граха. Не обичам зеленчуци.

Двамата с Тери й помогнахме да измие чиниите.

— Джери, една от плажните кърпи я няма — каза ми Агата. — И двете ли взехте от брега?

— Май и двете — отвърнах.

— Да не сме я забравили долу? — рече Тери.

Опитах се да си спомня.

— Не, не мисля. Ще ида да погледна.

— Не си прави труда — рече Агата. — Навън се стъмва. Утре ще идеш.

— О, няма нищо — отвърнах. Хвърлих кърпата, с която бършех чиниите, и изтичах през задната врата, преди да успеят да ме спрат.

Предпочитах да съм на въздух. В тясната кухня направо се задушавах. Нямаше място да се обърна.

Слязох по пътеката към брега, щастлив, че мога поне за малко да остана сам. Тери е чудесна сестра и двамата се разбираме отлично. Но понякога обичам да съм сам.

Намерих голямата скала, до която тази сутрин бяхме оставили багажа, но от кърпата нямаше и следа. Може Сам да я е взел, помислих. Решил е да се загърне с нея и да ни изплаши.

Погледнах нагоре към входа на пещерата.

Какво?

Премигнах и неволно пристъпих напред.

Каква беше тази трепкаща светлина?

Пристъпих още една крачка. Сигурно луната се отразяваше, рекох си.

Не. Не беше луната.

Направих още няколко крачки. Не можех да откъсна очи от трепкащата светлинка, призрачно бледа, озаряваща черната паст на пещерата.

Сам! — сетих се. Трябва да е Сам. Качил се е горе и пали кибритени клечки. Надява се пак да се вържа.

Можех ли да се изкатеря горе?

Маратонките ми затъваха в мекия пясък.

Дали да се кача? Да се кача ли?