Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (4)

4

— Да вярваме в призраци? Глупости! — отговори Тери.

Мълчах. Зная, че призраците не съществуват. Но ако учените грешат?

Разказват се толкова много истории за призраци по целия свят, как може да не съществуват?

Сигурно затова лесно се плаша, когато попадам на непознати места. Струва ми се, че вярвам в духовете. Разбира се, никога няма да го призная пред Тери. Тя се прави на голям учен. Ще има да ми се присмива!

Трите деца се скупчиха около нас.

— Я стига — тросна се Тери. — Вие да не би да вярвате?

Луиза пристъпи напред. Сам се опита да я дръпне, но тя му махна с ръка.

— Ако се приближите до пещерата, може и да си промените мнението — рече тя, присвила очи.

— Да не искаш да кажеш, че там има призраци? — попитах. — И какво правят? Излизат през нощта ли?

Луиза понечи да отговори, но Сам я прекъсна.

— Трябва да вървим — настоя той и побутна другите двама.

— Ей, почакайте! — викнах след тях. — Искаме да чуем за призраците!

Те ускориха крачка. Видях, че Сам се кара на Луиза. Сигурно й беше сърдит задето бе споменала онази история с призраците.

Те изчезнаха надолу по брега.

В този момент откъм пещерата отново долетя изсвирването.

Тери ме погледна.

— Сигурно е вятърът — предположи тя.

Не й повярвах. Тя също изглежда не си вярваше.

— Защо не попитаме Брад и Агата за пещерата? — предложих.

— Добра идея — кимна Тери. Дори тя изглеждаше малко уплашена.

Къщата на Брад и Агата е на няколко минути път от пещерата. Стърчи самотно в края на боровата гора и гледа към фара.

Изтичах до тежката дървена врата и я побутнах. Надзърнах в малкото преддверие. Дъските на старата къща поскърцваха, докато стъпвах по тях. Таванът беше нисък, можех да го докосна, ако се изправя на пръсти.

Тери вървеше след мен.

— Тук ли са?

— Не мисля — отвърнах, докато се оглеждах.

Заобиколихме дивана и широката каменна камина и погледнахме в кухнята. До нея беше складът, където щях да спя аз. На горния етаж бе спалнята на Агата и Брад и една малка стаичка, в която настаниха Тери. От стаята на Тери към задния двор се спускаше стръмна стълба.

Тери погледна през прозореца.

— Ето ги. В градината са!

Видях Брад при лехата с домати. Агата простираше някакви дрехи зад него.

Изтичахме до вратата на кухнята.

— Къде бяхте вие двамата? — попита Агата.

С Брад имаха побелели коси и очи, които изглеждаха безцветни. Бяха толкова крехки и чупливи. В сравнение с тях аз приличах на бикоборец.

— Разхождахме се по брега — отговорих.

Коленичих до Брад. На лявата му ръка липсваха два пръста. Каза ни, че паднал във вълчи капан като млад.

— Долу в скалите видяхме една пещера. Вие знаете ли я? — попитах.

Той изсумтя и продължи да бере доматите.

— Точно до брега е, на една скала — добави Тери. — Не може да не сте я виждали.

Чаршафите на Агата плющяха на вятъра.

— Време е за обяд — рече тя, сякаш не бе чула въпроса за пещерата. — Тери, ще дойдеш ли вътре да ми помогнеш?

Тери ме погледна и сви рамене.

Обърнах се към Брад. Тъкмо щях да продължа да го разпитвам за пещерата, когато той ми подаде кошницата с набраните домати.

— Ако обичаш, отнеси ги на Агата.

— Добре — рекох и последвах Тери вътре.

Кухнята беше малка и тясна. От едната страна бе шкафът с умивалника. От другата — печката и хладилникът. Агата вече бе намерила работа на Тери да подрежда масата в ъгъла.

— Тери, скъпа — обясняваше тя, — ако искаш да си набереш богородички, ще ги намериш на голямата ливада до морския фар. Тъкмо сега цъфтят. Там също има и жълтурчета.

— Страхотно! — възкликна ентусиазирано Тери.

Не зная какво толкова й харесват тези цветя.

Агата забеляза кошницата с домати на рафта.

— О, чудесно! Какви хубави домати! — Тя отвори чекмеджето и извади един стар нож. — Защо не ги нарежеш, ще ги добавим към зелената салата.

Сигурно съм се начумерил.

— Не обичаш ли зелена салата? — попита Агата.

— Не особено — отвърнах. — Да не съм зайче.

Агата се засмя.

— Прав си. Защо да разваляме чудесните домашни домати с маруля? Ще нарежем само тях и ще им сложим малко сос.

— Това вече е по-добре — кимнах и взех ножа.

Няколко минути слушах как Агата и Тери си говорят за цветя с надежда отново да изникне въпросът за пещерата. Нямах късмет. Зачудих се защо нашите роднини не желаят да говорят по този въпрос.

След обяда Брад извади едно старо тесте карти и се зае да ни покаже как се играе на вист. Това е една стара игра, за която не бях чувал досега.

Брад положи доста усилия да ни научи на правилата. После двамата с него играхме срещу Тери и Агата. Всеки път, когато бърках, а това ставаше доста често, той размахваше пръст към мен. Сигурно за да не ми се тросне сърдито.

Когато се наиграхме, отидохме да си легнем. Още беше рано, но бях изморен. Денят беше дълъг и имах нужда от почивка. Леглото се оказа твърдо, но заспах веднага щом положих глава на възглавницата.

 

 

На следващата сутрин двамата с Тери излязохме в гората да берем цветя.

— Какво ще търсим сега? — попитах сестра ми и изритах една купчина изсъхнали листа.

— Индиански лулички — отвърна Тери. — Приличат на малки, розово-бели костици, щръкнали от земята. Наричат ги също трупни цветя, защото живеят от останките на мъртвите цветя.

— Уф. — Изведнъж си спомних щръкналите ръце в моя гробищен сън.

Тери се засмя.

— Тези цветенца ще ти харесат — рече тя. — Те са научна загадка. Бели са заради недостига на хлорофил. Нали знаеш. Онова, което прави листата зелени.

— Колко интересно — промърморих презрително и завъртях очи.

Тери продължи с лекцията.

— Агата каза, че индианските лулички растели само на сенчести места. Приличат по-скоро на гъби, отколкото на цветя. Най-странното при тях е, че с течение на времето почерняват. Затова искам да си хербаризирам няколко.

Трябва да призная, че този път ме заинтригува. Обичам чудатостите на природата.

Взех да надзъртам под гъсталаците.

— Навлязохме доста навътре в гората. Сигурна ли си, че сме там, където ни праща Агата?

Тери кимна. Тя посочи един паднал дъбов дънер.

— Това ни е ориентирът. Гледай да не го изгубиш.

Загледах се в голямото дърво.

— Дали да не го разгледаме по-внимателно? — предложих. — Току-виж около него открием индиански лулички.

Коленичих до извитите като змии корени и разрових шумата. Нямаше цветя. Само червеи и буболечки. Отвратително.

Хвърлих око през рамо към Тери. Тя също не беше открила нищо.

И тогава забелязах с крайчеца на окото нещо бяло да се подава от земята. Наведох се да го разгледам по-внимателно.

Имаше късо стъбло, щръкнало нагоре. Стъблото беше покрито с навити на фунийки листа. Дръпнах го, но не поддаде.

Дръпнах по-силно.

Стъблото тръгна да излиза, повличайки със себе си рохкавата почва.

Едва сега осъзнах, че това не е стъбло. Приличаше на корен. Корен с листа.

Странно.

Изтеглих го още малко. Оказа се доста дълъг.

Задърпах по-силно. Още по-силно.

Странният корен измъкна голяма буца пръст.

Погледнах надолу към дупката, която бях направил, и от устата ми изскочи сподавен вик.

— Тери, ела бързо! — извиках пресипнало. — Открих скелет!