Агата Кристи
Коледата на Поаро (43)

VI

Настъпи мълчание. Неочаквано възмущението и горчивината бяха изчезнали. Еркюл Поаро бе покорил публиката си с магическата сила на своята личност. Те го бяха зяпнали в почуда, когато той започна да говори:

— Всичко се съдържа там. Мъртвият е фокусът и ядрото на цялата загадка! Трябва да проникнем дълбоко в душата на Саймън Лий и да видим какво ще открием там. Защото човек не живее и не умира сам за себе си. Това, което има, той предава на онези, които идват след него… Какво е можел да предаде Саймън Лий на своите деца? Горделивост например — горделивост, която в стареца е била опорочена от разочарованието от децата му. После търпеливостта. Знаем, че той е чакал с години, за да си отмъсти на някого, който му е сторил зло. Виждаме, че тази негова черта е наследена от сина му, който най-малко прилича на него в лице. Дейвид Лий също е помнел и е таял горчивина в продължение на години. От децата му единствено Хари Лий е приличал на него в лице. Тази прилика е доста поразителна, когато се вгледаме в портрета на Саймън Лий като млад. Същият орлов нос, същата челюст, отметнатата назад глава. Според мен Хари е наследил и много от маниерите на баща си — например навика да отмята назад глава, когато се смее, както и този — да прокарва пръст по брадичката си. Като вземем всички тези неща предвид и като следваме убеждението, че убийството е било извършено от човек, тясно свързан с покойника, аз проучих семейството от психологическа гледна точка. Сиреч опитах се да се спра на онези, които биха могли да бъдат възможните престъпници в психологически аспект. По моя преценка това бяха само двама — Алфред Лий и Хилда Лий, съпругата на Дейвид. Самия Дейвид го отхвърлих като възможен убиец. Реших, че човек с неговата чувствителност не би могъл да понесе гледката на едно прерязано гърло. Отхвърлих също така Джордж Лий и неговата съпруга. Независимо от техните желания, не бях убеден, че са в състояние да поемат риск. И двамата са доста предпазливи хора. Бях сигурен, че и госпожа Алфред Лий е неспособна да извърши подобно насилие. Тя носи в себе си твърде много ирония. За Хари Лий се колебаех. Той излъчваше известно усещане за груба сила, но бях почти сигурен, че въпреки своята надутост има слаб характер. Сега зная, че това е било и мнението на баща му. Той е казал, че и Хари струвал колкото останалите. Така останаха двама души, които вече споменах. Алфред Лий е човек, способен на огромно себеотрицание. Той е човек, който се е владеел и се е подчинявал на волята на друг в продължение на години, а при подобни обстоятелства никога не е изключено нещо да се пречупи. Нещо повече — той спокойно е можел да изпитва ненавист към баща си, която постепенно може да се е задълбочила, макар никога да не е била показвана. Често пъти най-кротките хора са способни на най-неочаквано насилие просто защото губят контрол над себе си, а когато това стане, то е безвъзвратно! Другият човек, в когото се усъмних, е Хилда Лий. Тя е от хората, които при определени случаи могат да пристъпят към саморазправа, макар и никога от лични подбуди. Такива хора съдят другите и изпълняват присъдите си над тях. В Стария завет има много такива герои. Иаил и Иудит например. Когато стигнах дотук, аз преразгледах обстоятелствата на самото престъпление. И първото нещо, което се набива на очи, са необичайните условия, при които е станало самото престъпление! Да се пренесем сега в стаята, където лежи мъртъв Саймън Лий. Ако си спомняте, там имаше обърнати една тежка маса и тежък стол, лампа, порцелан, чаши и прочие. Но най-впечатляващи бяха масата и столът. Те бяха от солиден махагон. Беше трудно да се проумее как евентуалната борба между този крехък човечец и неговия нападател може да доведе до обръщането на такива тежки мебели. Всичко това изглеждаше нереално. И все пак нито един човек със здрав разум не би инсценирал подобен ефект, освен ако Саймън Лий е бил убит от силен мъж, а идеята е била да се насочи подозрението върху жена или някой със слаба физика. Подобна идея обаче е крайно неубедителна, тъй като шумът от събарянето ще вдигне тревога и следователно убиецът ще разполага с много малко време, за да се измъкне. Несъмнено е било много по-добре за всеки гърлото на Саймън Лий да бъде прерязано колкото се може по-тихо. Друг необичаен момент беше завъртането на ключа отвън. И отново като че ли не можеше да се намери причина за подобно действие. Не можеше да внуши мисълта за самоубийство, понеже нищо в начина на смъртта не говореше за това. Не беше, за да внуши бягство през прозореца, понеже бягството през тях е невъзможно! А освен това подобно действие е изисквало и време, а времето трябва да е било страшно ценно за убиеца! Имаше и още едно непонятно нещо — парченце гума, отрязано от чантичка на Саймън Лий, и малка дървена клечка, които господин Сагдън ми показа. Те са били вдигнати от пода от човек, който е влязъл с първите в стаята. И отново — тези неща бяха напълно непонятни! Те не означаваха абсолютно нищо! И все пак са били там. Сами разбирате, че престъплението става все по-непонятно. В него няма порядък, липсва метод — с две думи, лишено е от всякаква разумност. А сега идваме до още една трудност. Полицейският началник Сагдън е бил повикан от мъртвия; съобщено му е било за кражба и е бил помолен да се върне час и половина по-късно. Защо? Ако причината е, че Саймън Лий е подозирал внучката си или някой друг от семейството, защо тогава не е помолил господин Сагдън да почака долу, докато самият той поговори със заподозряното лице? Ако полицейският началник е останел в къщата, тогава натискът върху заподозрения е щял да бъде много по-силен. И така стигаме до момента, когато необичайно е поведението не само на убиеца, но и на самия Саймън Лий! Тогава си казах следното: „Всичко това е погрешно!“ Защо? Защото гледаме нещата от погрешен ъгъл. Разглеждаме ги така, както убиецът иска от нас да ги виждаме… Имаме три неща, които са лишени от смисъл — борбата, обърнатият ключ и парченцето гума. Но сигурно има начин да се погледнат тези неща така, че да придобият смисъл! И тогава прочистих ума си изцяло, забравих за обстоятелствата на престъплението и се вгледах в тези неща поотделно, всяко за себе си. Казах си — борба! Какво означава това? Насилие, изпочупване, шум… Ключът? Защо човек завърта един ключ? За да не влезе друг? Но ключът не е предотвратил това, тъй като вратата е била съборена почти веднага. За да се държи някой вътре? За да се държи някой отвън? Парченце гума? Казах си: „Едно парченце от чантичка си е парченце от чантичка и нищо повече!“ Сигурно бихте казали, че тук няма нищо, но все пак това не е точно така, защото остава впечатлението за тези три неща — шум, уединение, празнота… Пасват ли с някого от моите двама възможни убийци? Не. И двамата — и Алфред Лий, и Хилда Лий — хиляди пъти биха предпочели едно тихо убийство; за тях би било нелепо да губят време, за да заключват отвън, а парченцето гума още веднъж не означава абсолютно нищо! И все пак у мен надделява чувството, че в това престъпление няма нищо нелепо и че, напротив — всичко е много добре планирано и отлично изпълнено. Че всъщност е постигнат успех! Следователно всичко, което се е случило, е било предназначено да… И после, когато отново премислях всичко, в ума ми проблесна първият лъч… Кръв — толкова много кръв — кръв навсякъде… Една натрапчивост на кръв — прясна, незасъхнала, искряща кръв… Прекалено много кръв… И още една мисъл, последвала първата. Това е кърваво престъпление, всичко е в кръвта. Собствената кръв на Саймън Лий се надига срещу него… — Еркюл Поаро се наведе напред. — Двата най-важни ключа към тази загадка бяха произнесени несъзнателно от двама различни души. Първо госпожа Алфред Лий цитира откъс от „Макбет“: „Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.“ А после нещо, което изрече Тресилиън. Той ми каза, че се чувствал замаян и че ставали неща, които бил виждал и преди. Една съвсем обикновена случка му бе дала повод да мисли така. Чул звънеца на входа и отишъл да отвори на Хари Лий, а на следващия ден направил същото за Стивън Фар. И защо ще е имал такова усещане? Погледнете Хари Лий и Стивън Фар и ще разберете защо! Те страшно си приличат! Ето защо отварянето на вратата за Стивън Фар е било като отварянето на вратата за Хари Лий. Все едно, че там е бил застанал един и същи човек. И ето че днес Тресилиън споменава как винаги бъркал хората. Нищо чудно! Стивън Фар има орлов нос, има навика да отмята назад глава, когато се смее, както и да поглажда брадичката си с пръст. Вгледайте се продължително в портрета на Саймън Лий като млад и ще видите не само Хари Лий, но и Стивън Фар…

Стивън се размърда и столът му изскърца. Поаро продължи:

— Спомняте си избухването на Саймън Лий, неговата тирада срещу семейството му, нали? Той каза, че е готов да се закълне, че има по-добри синове, макар и да не са родени в неговото легло. Отново се връщаме към характера на Саймън Лий. Към човека, който е имал успех сред жените и който е разбил сърцето на собствената си съпруга! Той се е хвалел пред Пилар, че може да има армия от телохранител и синове почти на една и съща възраст! И така дойдох до извода, че в дома си Саймън Лий е имал не само своите законни деца, но и един неразпознат и непризнат свой син, носещ неговата кръв.

Стивън се изправи. Поаро каза:

— Това е била истинската причина, нали? А не увлечението ви по хубавото момиче, което сте срещнали във влака! Вие сте идвали насам и преди да я срещнете. Идвали сте, за да видите що за човек е баща ви…

Фар бе пребледнял.

— Да, винаги съм се питал… Майка ми ми беше разказвала за него. За мен това се превърна в нещо като мания — да го видя какво представлява? Спечелих малко пари и дойдох в Англия. Нямах намерение да му се разкривам. Престорих се на сина на стария Еб. Дойдох само заради това — да видя човека, който ми е баща…

Сагдън се обади почти шепнешком:

— Божичко, бил съм сляп! Сега разбирам! На два пъти ви бърках с господин Хари Лий, а не се досетих!

Той се обърна към Пилар:

— Това е, нали? Пред вратата е стоял Стивън Фар, нали така? Вие се поколебахте и погледнахте към него, преди да кажете, че е била жена. Видели сте Фар и не сте искали да го издадете.

Присъстващите се размърдаха. Хилда Лий се обади:

— Не. Грешите. Пилар видя мен…

Поаро каза:

— Вас, мадам? Да, така си и мислех…

Хилда произнесе тихо:

— Стремежът към самосъхранение е любопитно нещо. Не можех да повярвам, че съм толкова страхлива. Да мълча, защото се страхувам!

Детективът попита:

— Ще ни кажете ли сега?

Тя кимна.

— Бях с Дейвид в стаята с пианото. Той свиреше. Беше в много странно настроение. Бях малко уплашена и почувствах отговорността си много остро, защото аз настоях да дойдем тук. Дейвид засвири „Погребалния марш“ и аз внезапно реших. Независимо колко странно щеше да се стори това на останалите, бях решена да си тръгнем веднага, още същата вечер. Излязох тихо от стаята и се качих горе. Исках да отида при стария господин Лий и просто да му кажа, че си тръгваме. Минах по коридора до стаята му и почуках на вратата. Не последва отговор. Почуках по-силно. Отново никакъв отговор. Тогава натиснах дръжката. Вратата беше заключена. И тогава, докато се колебаех, чух шум в стаята и… — Тя замълча, после продължи:

— Няма да повярвате, но това е самата истина! Там имаше някой и той нападна господин Лий. Чух да се обръщат маси и столове, шум от чупене на порцелан и стъкло, а после чух онзи последен ужасен вик, който замря — и настана тишина. Стоях като парализирана! Не можех да помръдна! И тогава господин Фар дотича, и Магдалин, и останалите. Господин Фар и Хари започнаха да блъскат по вратата. Тя падна, а там нямаше никого — освен господин Лий, който лежеше мъртъв сред цялата тази кръв.