Агата Кристи
Коледата на Поаро (30)

II

Към него се приближи Сагдън. Полицейският началник имаше мрачен вид. Той каза:

— Добро утро, мосю Поаро. Май не е много уместно да си пожелаем весела Коледа, нали?

— Драги ми колега, аз наистина не виждам никакви следи от веселие на вашето лице. Ако ми бяхте пожелали весела Коледа, аз едва ли бих ви отвърнал „И на вас!“.

— Факт е, че не ми се иска това да се повтаря — изрече Сагдън.

— Постигнахте ли някакъв напредък?

— Проверих доста неща. Алибито на Хорбъри за момента ще издържи. Разпоредителят в киното го е видял да влиза с момичето, както и да излиза след края на филма. Твърди, че не е напускал салона и че не е могъл да напусне и да се върне по време на прожекцията. Момичето се кълне, че е бил в киното през цялото време.

Поаро повдигна вежди.

— Не виждам какво повече може да се каже.

Сагдън обаче продължи:

— Човек не може да бъде сигурен с тези момичета! Готови са да лъжат до посиняване заради някой мъж.

— Това прави чест на сърцата им — отбеляза Еркюл Поаро.

Полицейският началник сърдито заяви:

— Само един чужденец може да мисли така. Това е подигравка с правосъдието.

— Не ви ли е минавала през ума мисълта, че правосъдието е нещо странно? — попита детективът.

Сагдън се изненада:

— Бива си ви, мосю Поаро.

— Нищо подобно. Аз просто следвам логиката на мисълта. Няма да спорим по въпроса. Значи според вас госпожицата от млекарницата не казва истината?

Сагдън поклати глава.

— Въпросът не стои така. Всъщност според мен тя казва самата истина. Тя е обикновено момиче и си мисля, че ако се беше опитала да ме излъже, щях да я хвана.

Поаро отбеляза:

— Имате нужния опит?

— Точно така, мосю Поаро. След като цял живот човек взима показания, той се научава да отделя истината от лъжата. Аз съм на мнение, че момичето казва истината, а при това положение Хорбъри не е могъл да убие стария господин Лий, което пък отново ни връща към хората от къщата. — Той пое дълбоко въздух. — Един от тях е, мосю Поаро. Един от тях. Но кой?

— Нямате нови данни?

— Имах малко късмет с телефонните обаждания. Господин Джордж Лий е поръчал разговор до Уестрингъм в девет без две минути. Разговорът е продължил шест минути.

— Аха!

— Точно така! Освен това не е имало никакъв друг разговор — нито до Уестрингъм, нито до други места.

— Много интересно. Мосю Джордж Лий твърди, че точно когато е приключил разговора си, е чул шума на горния етаж — но в действителност той е свършил разговора си почти десет минути преди това. Къде е бил през тези десет минути? Госпожа Джордж Лий твърди, че е телефонирала, но в действителност изобщо не се е обаждала никъде. Къде е била тогава тя?

Сагдън каза:

— Видях ви да разговаряте с нея, мосю Поаро.

Думите му прозвучаха като въпрос и детективът отвърна:

— Грешите!

— Моля?

— Не аз разговарях с нея — тя разговаряше с мен!

— О! — Сагдън беше готов да пренебрегне подобно разграничение, но постепенно осъзна неговото значение и попита:

— Значи тя е разговаряла с вас?

— Точно така. Тя дойде при мен с определена цел.

— И какво е имала да ви каже?

— Тя искаше да подчертае определени неща — неанглийския характер на престъплението, съмнителните роднини на госпожица Естравадос от бащина й страна, факта, че госпожица Естравадос скришом е вдигнала нещо от пода снощи.

— Значи това ви е казала?

— Да. Какво беше взела нашата малка сеньорита?

Сагдън въздъхна:

— Разрешавам ви триста опита да познаете! Ще ви го покажа. Това е нещо, което разрешава загадките в детективските романи. Ако можете да разберете за какво е, ще напусна полицията!

— Покажете ми го.

Полицаят извади плик от джоба си и изсипа съдържанието му върху дланта си. На устните му играеше лека усмивка.

— Ето. Какво ще кажете?

На широката длан на полицейския началник лежаха триъгълно парченце розова гума и малка дървена клечка.

Усмивката му стана по-широка, когато Поаро взе нещата и се смръщи.

— Говорят ли ви нещо, мосю Поаро?

— Това парченце не е ли отрязано от чантичка за баня?

— Да. То е част от такава чантичка от стаята на господин Лий. Може и самият той да го е отрязал, само че не мога да разбера защо! Хорбъри не знае нищо по въпроса. Що се отнася до клечката, тя е с големината на клечка за играта крибидж, само че тях обикновено ги правят от слонова кост. Тази тук е от дърво, според мен е от чам.

— Забележително — измърмори Поаро.

— Задръжте ги, ако искате — любезно предложи Сагдън. — На мен не ми трябват.

— Но, приятелю, не искам да ви лишавам от тях!

— Нищо ли не ви говорят?

— Длъжен съм да призная — абсолютно нищо!

— Чудесно! — язвително изрече Сагдън и ги пъхна в джоба си. — Голям напредък.

Поаро поясни:

— Госпожа Джордж Лий си спомня, че младата госпожица е вдигнала тези неща от пода скришом. Така ли беше наистина?

Сагдън се замисли.

— Н-е-е — отвърна колебливо. — Не бих се изразил точно така. Нямаше гузен вид — нищо подобно — но го направи доста бързо — разбирате какво искам да кажа? Освен това не забеляза, че я видях! В това съм убеден. Тя подскочи, когато отидох при нея.

Поаро изрече замислено:

— Значи е имало някаква причина? Но каква е могла да бъде тя? Това гумено парченце е съвсем ново. Не е било използвано за нищо. Може да няма никакво значение, но все пак…

Полицейският началник нетърпеливо заяви:

— Е, вие може да си мислите за тези неща колкото си искате, мосю Поаро. Аз обаче имам друга работа.

Детективът попита:

— Според вас докъде е стигнал случаят? Сагдън извади бележника си.

— Нека да видим фактите. Да започнем с тези, които не са могли да го извършат. Да ги отбележим сега…

— И те са?

— Алфред и Хари Лий — имат алиби. Също и госпожа Алфред Лий, тъй като Тресилиън я е видял в гостната само минута преди да настъпи суматохата на горния етаж. Тримата са чисти. Сега останалите. Ето списъка. Направил съм го така за по-голяма прегледност. — И той подаде бележника на Поаро.

По време на престъплението:

Джордж Лий е бил?

Госпожа Джордж Лий е била?

Дейвид Лий свирел в стаята с пианото (потвърдено от съпругата му).

Госпожа Дейвид Лий е била в стаята с пианото (потвърдено от съпруга й).

Госпожица Естравадос е била в стаята си (няма потвърждение).

Стивън Фар е бил в салона за танци и е пускал плочи на грамофона (потвърдено от трима от прислугата, които са чували грамофона).

Поаро върна бележника с въпроса:

— Следователно?

— Следователно — отвърна Сагдън — Джордж Лий би могъл да убие стареца. Госпожа Джордж Лий също. Пилар Естравадос би могла. Дейвид Лий и жена му също биха могли, но само един от тях, не и двамата.

— Значи не приемате това алиби?

Полицейският началник енергично поклати глава:

— В никакъв случай! Мъж и жена, които се обичат! Може да са действали заедно, а може да го е сторил единият, а другият да осигурява алибито. Аз гледам на нещата така: някой е свирил на пианото. Този някой може да е бил Дейвид Лий. Най-вероятно е бил той, тъй като е музикант, но нищо не доказва, че и жена му е била там, освен нейната и неговата дума. По същия начин Хилда може да е свирела на пианото, докато Дейвид се е промъкнал на горния етаж и е убил баща си! Случаят е съвсем различен от този с двамата братя в трапезарията. Алфред и Хари не се обичат и никой от тях не би се жертвал заради другия.

— Ами Стивън Фар?

— Той също е под подозрение, тъй като това грамофонно алиби е малко несъстоятелно. От друга страна пък, такова алиби е по-здраво от някое „желязно“ алиби, което хиляда на сто е било изфабрикувано предварително!

Поаро замислено наведе глава.

— Разбирам какво имате предвид. Това е алибито на човек, който не е знаел, че ще му се налага да представя такова.

— Точно така! Освен това не ми изглежда в тази работа да е замесен външен човек.

Детективът бързо каза:

— Съгласен съм с вас. Това е семейно дело. Като отрова, която действа в кръвта, нещо, което е вкоренено дълбоко в човешката природа. Според мен тук имаме работа с омраза и знание… — Той размаха ръце. — Не зная, много е трудно!

Сагдън го бе изчакал почтително, но не беше особено впечатлен от думите му.

— Точно така, мосю Поаро. Но не се страхувайте, ще се справим със случая по метода на елиминирането и логиката. Изяснихме вероятностите, тоест хората, които са имали възможност да го направят. Джордж Лий, Магдалин Лий, Дейвид Лий, Хилда Лий, Пилар Естравадос, бих добавил и Стивън Фар.

А сега да разгледаме мотива. Кой е имал интерес да премахне стария господин Лий? Тук също можем да елиминираме някои хора. Например госпожица Естравадос. Според сегашното завещание тя не получава нищо. Ако Саймън Лий бе починал преди майка й, делът на майка й щеше да се падне на нея (освен ако майка й не е била взела друго решение), но тъй като Дженифър Естравадос е починала преди Саймън Лий, нейният дял се преразпределя от членовете на семейството. Значи госпожица Естравадос е имала определен интерес дядо й да живее. Той я е харесал; било е сигурно, че е щял да й остави голяма сума пари в едно ново завещание. От убийството му тя само е можела да загуби. Съгласен ли сте с това?

— Напълно.

— Остава, разбира се, възможността да е прерязала гърлото му в някоя разгорещена кавга, но това ми изглежда малко вероятно. Освен това са били в отлични взаимоотношения, а и тя не е била тук достатъчно дълго, за да имат някакъв конфликт. Следователно вероятността госпожица Естравадос да е замесена в това престъпление е много малка — макар че човек не бива съвсем да пренебрегва неанглийския маниер на убийството, както се е изразила вашата приятелка госпожа Джордж Лий, нали така?

— Не я наричайте моя приятелка! — извика Поаро. — А какво тогава ще кажете за вашата приятелка госпожица Естравадос, която ви намира толкова привлекателен!

Достави му удоволствие още веднъж да види смущението на Сагдън. Полицаят се бе изчервил като домат. Поаро го наблюдаваше със злобничко удовлетворение. После тъжно изрече:

— Вярно е, че имате превъзходни мустаци… Кажете ми, използвате ли специална помада?

— Помада? Господи, не!

— А какво им слагате?

— Да им слагам нещо? Абсолютно нищо. Те просто си растат.

Поаро въздъхна:

— Вие сте галеник на природата. — Поглади пищните си мустаци, след това въздъхна отново. — Независимо колко скъп е препаратът — измърмори, — възстановяването на естествения цвят неизбежно влошава качеството на косъма.

Сагдън, който не се интересуваше от подобни проблеми, продължи делово:

— Като разглеждаме мотива за престъплението, струва ми се, че бихме могли да изключим и господин Стивън Фар. Може да е имало някаква разправия между баща му и господин Лий, но се съмнявам, Фар беше съвсем спокоен, когато спомена този въпрос. Изглеждаше съвсем уверен — не мисля, че се преструваше. Според мен при него няма да открием нищо.

— Съгласен съм с вас — изрече Поаро.

— Има и още един човек, за когото е било важно господин Лий да живее — синът му Хари. Вярно е, че е включен в завещанието, но не съм сигурен дали го е знаел. Във всеки случай не е можел да бъде сигурен! Общото впечатление е, че Хари е бил изключен от завещанието. Сега обаче отново е очаквал да бъде облагодетелстван! За него е било важно баща му да направи ново завещание. Не е толкова глупав да го убива сега. Освен това знаем, че не е имал възможността да го направи. Виждате, че напредваме — елиминирахме доста хора по този начин.

— Вярно е. Скоро няма да остане никой!

Полицейският началник се ухили.

— Е, не сме толкова бързи! Имаме Джордж Лий и жена му, Дейвид Лий и госпожа Дейвид Лий. Те всички имат изгода от смъртта му, а Джордж Лий, доколкото разбирам, е болен на тема пари. Освен това баща му го е заплашил, че ще ограничи издръжката му. Значи той е имал мотив, имал е и възможността да го направи!

— Продължавайте — каза Поаро.

— Имаме и госпожа Джордж Лий! Тя обича парите както котката мляко! Освен това съм готов да се обзаложа, че е затънала в дългове! Ревнува от испанката. Веднага е забелязала, че девойката има влияние над стареца. Чула го е да вика адвоката си. Затова е действала незабавно. Мисля, че тук разполагаме с нещо.

— Възможно е.

— После имаме Дейвид Лий и жена му. Те са наследници според сегашното завещание, но не смятам, че парите са най-решаващият мотив в техния случай.

— Така ли?

— Да. Дейвид Лий е мечтател, той няма търговски нюх. Той е особняк. Аз виждам нещата така — съществуват три възможни подбуди за това убийство: диамантите, завещанието и, е, най-обикновена омраза.

— А, значи отчитате това!

Сагдън каза:

— Естествено. Нито за миг не е излизало от ума ми. Ако Дейвид Лий е убил баща си, според мен това не е било заради пари. Ако той е престъпникът, това би могло да обясни кръвта!

Поаро го изгледа одобрително.

— Да, чудех се кога ще отбележите и това. Толкова много кръв — това са думите на госпожа Алфред Лий. Това ни връща назад във времето към древни ритуали — кърваво жертвоприношение, когато жертвата е била намазвана със собствената й кръв…

Сагдън намръщено попита:

— Искате да кажете, че този, който го е направил, е бил луд?

— Драги приятелю, в човека се крият толкова инстинкти, за които той дори не подозира. Жаждата за кръв, стремежът към жертвоприношение!

Полицаят колебливо отбеляза:

— Дейвид Лий изглежда толкова кротък човек.

Поаро отвърна:

— Вие не разбирате от психология. Дейвид Лий е човек, който живее в миналото. В него споменът за майка му е жив. Толкова години е странял от баща си, защото не му е простил начина, по който се е отнасял с майка му. Да предположим, че е дошъл тук с намерението да прости. Но може да не е бил способен на прошка… Знаем едно — че когато Дейвид Лий е стоял до трупа на баща си, той е изпитал известно удовлетворение. „Бог забавя, но не забравя.“ Възмездие! Отплата! Злото, което се заличава чрез изкупление!

Сагдън внезапно потрепери.

— Не говорете така, мосю Поаро. Карате ме да изтръпвам. Възможно е да е така, както казвате. Ако е така, госпожа Дейвид знае — и смята да го прикрива. Мога да си я представя как го прави. От друга страна, не мога да си я представя като убийца. Тя е толкова обикновена и спокойна жена.

Поаро го изгледа с любопитство.

— Значи така ви изглежда? — промърмори.

— Ами… самата й фигура го излъчва, ако разбирате какво имам предвид?

— О, разбирам ви отлично!

Полицейският началник го изгледа.

— Хайде, мосю Поаро, вие си имате идеи за този случай. Не ги крийте.

Детективът изрече бавно:

— Да, имам идеи, но те са доста неясни. Бих искал първо вие да резюмирате случая.

— Ами, както вече казах, има три възможни мотива: омраза, облагодетелстване и тези диаманти. Да видим фактите в хронологичен ред: 3.30. Семейно събиране. Телефонен разговор с адвокат, чут от цялото семейство. После старецът си го изкарва на всички и ги изгонва. Те се измъкват навън като подплашени зайци.

— Хилда Лий обаче остава — каза Поаро.

— Така е. Но не за дълго. После към шест Алфред е повикан при баща си и има неприятен разговор. Хари е трябвало да бъде приет обратно в семейството. Алфред е недоволен. По принцип той би трябвало да бъде поставен на първо място сред заподозрените. Както и да е, след това идва Хари. Той е в приповдигнато настроение, защото нещата със стареца отиват на добре. Но преди тези две срещи Саймън Лий открива липсата на диамантите и ми телефонира. Той не споменава нито дума за това пред двамата си сина. Защо? Според мен, защото е бил сигурен, че нито един от тях не е бил замесен. Не е подозирал нито един от тях. Според мен, аз продължавам да поддържам това, старецът е подозирал Хорбъри и още някого. И съм почти сигурен какво е възнамерявал да направи. Спомняте си, нали, изричните му думи никой да не го безпокои тази вечер? Защо? Защото се е подготвял за две неща: първо — за моето идване и, второ — за посещението на другата заподозряна личност. Той е поканил някого при себе си веднага след вечеря. Коя е била тази личност? Може да е бил Джордж Лий. А още по-вероятно — жена му. И още една личност намира място в тази картина — Пилар Естравадос. Той й е показвал диамантите. Казал й е за стойността им. Откъде можем да сме сигурни, че момичето не е крадла? Да не забравяме онези мистериозни подмятания за позорното поведение на баща й. Възможно е той да е бил професионален крадец и да е влязъл в затвора заради това.

— И така, както казвате вие, Пилар Естравадос отново намира място в картината… — отбеляза Поаро.

— Да, като крадла. Но само като такава. Може да си е загубила ума, когато са я разкрили. Може да се е нахвърлила върху дядо си и да го е нападнала.

— Аз винаги ще се връщам към едно и също нещо — характера на покойника. Какъв човек е бил Саймън Лий? — попита детективът.

— Няма нищо тайнствено около личността му — отвърна Сагдън, като се вгледа втренчено в събеседника си.

— Разкажете ми тогава. Разкажете ми какво се е говорело за него тук.

Полицаят прокара пръст по брадичката си и се замисли. Изглеждаше объркан. Най-сетне каза:

— Аз не съм местен човек. Роден съм в Рийвсшир, съседното графство. Но господин Лий беше доста известен човек. Всичко, което знам за него, съм го чувал от други хора.

— Да? И какво сте чули?

— Ами той е бил доста голям хитрец; не са много тези, които могат да се похвалят, че са го надхитрили. Но е бил твърде щедър. С много широки пръсти, както казват. Просто ми е чудно как господин Джордж Лий е пълна противоположност на баща си.

— А! Но в семейството е имало две основни черти. Алфред, Джордж и Дейвид приличат — поне на пръв поглед — на майка си. Тази сутрин разглеждах няколко портрета в галерията.

— Бил е избухлив — продължи Сагдън. — Освен това му се носела славата на покорител на женските сърца — това е било на младини. Той е бил инвалид от доста години. Но дори и там е бил много щедър. Ако е станела беля, винаги е плащал щедро и момичето често пъти е успявало да се задоми. Може да е бил всякакъв, но не е бил подлец. Държал се е зле с жена си, преследвал е други жени, а нея я е пренебрегвал. Починала, както казват хората, с разбито сърце. Изразът е просто за удобство, но според мен тя наистина е била нещастна, клетницата. Била е болнава и рядко се е показвала навън. Без съмнение господин Лий е бил особняк. Освен това е бил и отмъстителен. Ако някой посмеел да го изиграе, казват, че той винаги си го е връщал, независимо колко дълго е трябвало да чака сгоден момент.

— Бог забавя, но не забравя — измърмори Поаро.

Полицейският началник Сагдън рече натъртено:

— Май дяволът не забравя! Саймън Лий не е бил светец. По-скоро е бил човек, който е продал душата си на дявола и е бил адски доволен от сделката! И е бил горделив, горделив като Луцифер!

— Горделив като Луцифер! — повтори детективът. — В думите ви се крие някакъв смисъл.

Полицейският началник попита озадачено:

— Да не искате да кажете, че е бил убит заради горделивостта си?

— Искам да кажа — отвърна Поаро, — че съществува нещо като наследственост. Саймън Лий е предал горделивостта си на своите синове…

Той замълча. Хилда Лий беше излязла навън и стоеше загледана на терасата.