Агата Кристи
Коледата на Поаро (29)

I

Поаро се разхождаше в градината на Горстън Хол, обляна от ярките лъчи на обедното слънце. Самият дом беше голяма и солидна постройка, без обаче да може да се похвали с особени архитектурни постижения.

На южната му страна имаше широка тераса, оградена от плет от подрязан тис. Между плочите растеше трева, а по ръба на терасата имаше каменни саксии, аранжирани като миниатюрни градини.

Поаро ги изучаваше и измърмори:

— C’est bien imagine, ça^[1]!

В далечината съзря двама души, които вървяха към декоративната водна стена на около двеста метра оттук. В жената веднага разпозна Пилар, а за мъжа отначало помисли, че е Стивън Фар, но после разбра, че е Хари Лий. Той явно проявяваше голямо внимание към привлекателната си племенница. От време на време отмяташе глава и се смееше, а веднъж се наведе много внимателно към нея.

„Със сигурност това е човек, който не скърби“ — помисли си Поаро.

Лек шум зад него го накара да се обърне. Там стоеше Магдалин Лий. Тя също гледаше към отдалечаващата се двойка. Извърна глава, хвърли очарователна усмивка на детектива и каза:

— Какъв чудесен слънчев ден! Човек просто не може да повярва след снощния ужас, нали, мосю Поаро?

— Наистина е трудно, мадам.

Магдалин въздъхна.

— За пръв път съм замесена в такава трагедия. Аз… аз едва сега се чувствам възрастна. Доскоро бях още дете, а това, струва ми се, не е много хубаво. — Отново въздъхна и каза: — Ето, Пилар така добре се владее! Предполагам, че е заради испанската й кръв. Странно е, нали?

— Кое е странно, мадам?

— Ами как се появи тук изневиделица!

Поаро изрече:

— Разбрах, че господин Лий я е издирвал от доста време. Свързал се е с консулството в Мадрид и с вицеконсула в Аликара, където майка й е починала.

— Държал го е в тайна — поясни Магдалин. — Алфред не е знаел нищо за това. Нито пък Лидия.

— Аха!

Жената се приближи към него. Той усети лекия й парфюм.

— Знаете ли, мосю Поаро, има някаква история около съпруга на Дженифър — Естравадос. Починал е много скоро след сватбата и около смъртта му има нещо тайнствено. Алфред и Лидия знаят. Било е нещо… нещо доста непочтено…

— Това — отбеляза Поаро — наистина е тъжно.

Магдалин каза:

— Съпругът ми смята — и аз съм съгласна с него, — че семейството трябва да знае повече за нейния произход. Ако все пак баща й е бил престъпник…

Тя замълча, но Еркюл Поаро не каза нищо. Той като че ли се наслаждаваше на природните красоти, които можеха да се видят през зимата в Горстън Хол.

Магдалин продължи:

— Не мога да се отърва от мисълта, че в начина, по който загина моят свекър, има нещо многозначително. Всичко стана по много… много неанглийски маниер.

Еркюл Поаро се извърна бавно. В погледа му, с който той посрещна нейния, се четеше въпрос.

— Аха — каза. — Испанската връзка, така ли?

— Ами те са доста жестоки, нали така? — Думите й прозвучаха съвсем по детински. — Разните им борби с бикове и какво ли не!

Той любезно изрече:

— Значи според вас сеньорита Естравадос е прерязала гърлото на дядо си?

— О, не, мосю Поаро! — Жената почти подскочи от възмущение. — Не съм казвала нищо подобно! Наистина не съм!

— Е — съгласи се Поаро. — Навярно не сте.

— И все пак мисля, че тя е… — как да кажа — подозрителна личност. Как само вдигна скришом нещо от пода на стаята онази нощ!

— Вдигнала е нещо от пода онази нощ?

Магдалин кимна. Детинската й устица се изви презрително.

— Да, още щом влязохме в стаята. Провери набързо, за да види дали някой не гледа, и се спусна върху това. Но за щастие полицейският началник я видя и я накара да му го даде.

— А знаете ли какво е вдигнала от пода, мадам?

— Не. Бях далеч от нея — със съжаление в гласа изрече Магдалин. — Беше нещо дребно.

Поаро се намръщи и измърмори:

— Да-а-а, интересно.

Жената добави:

— Сметнах, че вие трябва да знаете за това. В края на краищата ние не знаем нищичко за възпитанието на Пилар и за нейния живот. Алфред е толкова подозрителен, а пък милата Лидия е толкова добродушна. — После побърза да изрече: — Най-добре е да отида да помогна на Лидия с нещо. Сигурно има писма за писане.

Тя си тръгна, а на устните й цъфтеше усмивка на злобничко удовлетворение.

Поаро остана на терасата, потънал в мисли.