Агата Кристи
Коледата на Поаро (23)

XII

Дейвид Лий се владееше добре. Беше спокоен — почти неестествено спокоен. Приближи се към тях, издърпа един стол и седна, като изпитателно гледаше към полковник Джонсън.

Електрическото осветление падаше върху русия кичур на челото му и подчертаваше чувствителните извивки на челюстта му. Той изглеждаше необичайно млад, за да бъде син на съсухрения старец, който лежеше мъртъв на горния етаж.

— Е, господа — попита, — с какво мога да ви помогна?

Полковник Джонсън отвърна:

— Доколкото разбрах, господин Лий, имало е някакво семейно събиране в стаята на баща ви днес следобед?

— Да. Но беше съвсем неофициално. Искам да кажа, че не беше семеен съвет или нещо подобно.

— И какво стана там?

Дейвид спокойно отговори:

— Баща ми беше в особено настроение. Към един възрастен инвалид като него човек трябва да проявява разбиране, естествено. Струва ми се, че ни беше повикал при себе си, за да… ъ-ъ-ъ… да излее злобата си върху нас.

— Можете ли да си спомните думите му?

Той тихо отвърна:

— Всъщност това бяха просто глупости. Заяви, че не ставаме за нищо, никой от нас, че в семейството няма нито един истински мъж! Каза, че Пилар (моята испанска племенница) струвала колкото двама от нас. Каза, че… — Дейвид млъкна.

Поаро се обади:

— Моля ви, господин Лий, точните му думи, ако можете.

Мъжът неохотно продължи:

— Той изрече доста груби думи, каза, че се надявал някъде по света да има по-добри синове, дори и да не били родени в неговото легло…

Чувствителното му лице изразяваше неодобрение от думите, които повтаряше. Сагдън внезапно вдигна поглед, наведе се напред и попита:

— Баща ви каза ли нещо по-специално на брат ви, господин Джордж Лий?

— На Джордж ли? Не си спомням. О, да, като че ли му каза да прави повече икономии за в бъдеще, защото щял да намали издръжката му. Джордж много се ядоса и почервеня като пуяк. Започна да заеква и да нарежда, че няма да може да се оправи с по-малко пари. Баща ми му отговори съвсем спокойно, че щяло да му се наложи. Каза му да накара жена си да му помогне да прави икономиите. Доста злобно подмятане, като се има предвид, че Джордж винаги е бил маниак на тема икономии. Според мен Магдалин е с по-широки пръсти — има доста екстравагантни вкусове.

Поаро попита:

— Значи и тя е била ядосана, така ли?

— Да, Освен това баща ми каза още нещо грубо — подхвърли, че била живяла с някакъв морски офицер. Разбира се, той имаше предвид баща й, но прозвуча доста двусмислено. Магдалин цялата почервеня. Но тя не е виновна.

Детективът отново попита:

— Баща ви спомена ли покойната си съпруга, вашата майка?

Лицето на Дейвид стана червено като домат. Нахлулата кръв пулсираше в слепоочията му. Той вкопчи треперещи пръсти в ръба на масата и сподавено изрече:

— Да, спомена я. Той я обиди.

Полковник Джонсън попита:

— Какво каза?

Дейвид рязко отвърна:

— Не помня. Някаква обидна забележка.

Поаро внимателно попита:

— Майка ви е починала отдавна, нали?

Той отвърна кратко:

— Почина, когато бях още момче.

— Била ли е нещастна в живота си тук?

Дейвид презрително се изсмя:

— Кой може да е щастлив с човек като баща ми? Майка ми беше светица. Почина с разбито сърце.

Поаро продължи:

— Баща ви сигурно е скърбял след смъртта й?

Дейвид отвърна рязко:

— Не зная, аз напуснах дома си. — Помълча малко, после добави: — Навярно не знаете, че преди сегашното ми идване не бях виждал баща си от двайсет години. Така че не мога да ви разкажа много за неговите навици, за неговите неприятели или какво е ставало тук.

Полковник Джонсън попита:

— Знаехте ли, че баща ви държи скъпоценни диаманти в сейфа на спалнята си?

Дейвид отвърна с безразличие:

— Така ли? Глупаво е било.

Джонсън каза:

— Бихте ли ни описали накратко какво правихте снощи?

— Аз ли? О, станах рано от масата. Беше отегчително да висим над чашите с портвайн. Освен това усещах, че Алфред и Хари са на път да се скарат. Не обичам разправии. Измъкнах се и отидох до стаята с пианото, за да посвиря.

Поаро попита:

— Стаята с пианото не е ли до гостната?

— Да. Свирих там известно време, до… до това, което се случи.

— Какво точно чухте?

— О! Далечен шум от обръщане на мебели горе. А след това един кошмарен вик. — Той отново сви юмруци. — Като душа в ада. Господи, какъв ужас!

Джонсън се поинтересува:

— Сам ли бяхте в стаята с пианото?

— А? Не, жена ми беше с мен. Беше дошла от гостната. Ние… ние се качихме горе с другите. — После добави бързо и нервно: — Нали не искате да ви описвам гледката там?

Полковник Джонсън отговори:

— Не, няма нужда. Благодаря ви, господин Лий, нямаме повече въпроси. Навярно не можете да ни кажете кой ще е искал да убие баща ви?

Дейвид Лий изрече думите си, като че ли без да се замисли много:

— Според мен — доста хора! Но не мога да ви кажа кой конкретно.

Излезе бързо, почти затръшвайки вратата след себе си. Полковник Джонсън едва успя да прочисти гърлото си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Хилда Лий.