Агата Кристи
Коледата на Поаро (25)

XIV

Пилар влезе в стаята предпазливо, сякаш беше животно, което предусеща клопка. Набързо огледа стаята. Видът й не изразяваше уплаха, а по-скоро подозрение.

Полковник Джонсън стана и й подаде стол, а после каза:

— Надявам се, че разбирате английски, госпожице Естравадос?

— Естествено. Майка ми беше англичанка. Аз съм почти истинска англичанка.

Устните на полковник Джонсън се разтеглиха в лека усмивка, когато той спря поглед върху черната й лъскава коса, гордите черни очи и червените устни. Почти англичанка! Звучеше странно за Пилар Естравадос.

Той продължи:

— Господин Лий беше ваш дядо. Повикал ви е от Испания и сте пристигнали след няколко дни. Така ли е?

Пилар кимна.

— Точно така. Имах — о, доста приключения, докато се измъкна от Испания — шофьорът беше убит от самолетна бомба, от главата му остана само кърваво петно. А аз не можех да карам колата, затова дълго вървях, а не обичам да ходя пеш. Никога не ходя пеш. Разраних си краката, ама наистина жестоко ги разраних!

Полковник Джонсън се усмихна:

— Все пак сте пристигнали тук. Майка ви разказвала ли ви е за вашия дядо?

Пилар кимна радостно.

— О, да! Каза ми, че бил стар дявол!

Еркюл Поаро попита с усмивка:

— А какво си помислихте вие самата, когато дойдохте тук, мадмоазел?

Тя отвърна:

— Е, той беше много, много стар. Трябваше да седи на стол, а лицето му беше изпито. Но въпреки това ми хареса. Струва ми се, че като млад е бил много симпатичен, като вас — обърна се Пилар към полицейския началник Сагдън. Очите й оглеждаха приятното му лице, което се бе зачервило от комплимента.

Полковник Джонсън сподави смеха си. Това беше един от редките случаи, когато хладнокръвният Сагдън губеше контрол.

— Само че — продължи със съжаление Пилар — не е бил едър като вас.

Еркюл Поаро въздъхна.

— Значи харесвате едрите мъже, сеньорита? — попита той.

Пилар ентусиазирано потвърди:

— О, да. Обичам едри мъже, с широки рамене и да са много, много силни.

Полковник Джонсън рязко изрече:

— Често ли виждахте дядо си след пристигането си тук?

Пилар отговори:

— О, да. Седях при него. Той ми разказваше разни неща — че бил много проклет, за всичко, което е правил в Южна Африка.

— Казвал ли ви е, че има диаманти в сейфа си?

— Да, той ми ги показа. Само че не приличаха на диаманти — бяха просто камъчета, много грозни, ама наистина грозни.

Сагдън попита:

— Значи ви ги показа?

— Да.

— Но не ви е давал от тях?

Пилар поклати глава.

— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото възрастните хора много обичат млади момичета.

Полковник Джонсън попита:

— Знаете ли, че диамантите са откраднати?

Пилар се изненада:

— Откраднати?

— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?

Тя кимна и заяви:

— Ами да. Това е само Хорбъри.

— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?

— Да.

— Защо мислите така?

— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.

— Хм! Да оставим това — каза полковникът. — Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.

Пилар кимна и се усмихна:

— Да. Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!

— И това ви хареса?

— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така както в Испания. Там се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.

— Помните ли какво се каза там?

— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.

— Спомена ли нещо за пари или за завещание?

— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.

— Какво се случи?

— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.

— О, така ли?

— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.

— И после?

— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.

— Стивън Фар?

— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.

Джонсън попита:

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Питате ме къде съм била?

— Да.

— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя грима. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък. Всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.

— Да?

— Ами тогава — тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест — чак до ухото.

Тя млъкна, явно доволна от разказа си.

Джонсън попита:

— Не ви ли прилоша от кръвта?

Тя го изгледа.

— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!

Поаро попита:

— Някой каза ли нещо?

Пилар отвърна:

— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя Бог?

Полковник Джонсън каза:

— Няма да ви задържаме повече, госпожице Естравадос.

Пилар стана и дари с очарователна усмивка мъжете.

— Е, аз тръгвам — рече и излезе от стаята.

Полковник Джонсън каза:

— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!