Агата Кристи
Коледата на Поаро (21)

X

Хари Лий влезе в стаята с наперен вид. За миг Поаро се вгледа смръщено в него. Имаше чувството, че е виждал този човек някъде. Орловият нос, надменният поглед, очертанието на брадичката — тези неща правеха впечатление; не можеше да се отрече — макар Хари да беше едър, а баща му — със среден ръст, — че между тях имаше голяма прилика. Забеляза и още нещо — въпреки цялата си напереност Хари Лий беше нервен. Стараеше се да го прикрие с поведението си, но тревогата му си личеше.

— Е, господа — започна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Полковник Джонсън изрече:

— Ще се радваме, ако можете да хвърлите някаква светлина върху събитията от тази вечер.

Хари Лий поклати глава.

— Не зная нищо. Всичко е направо ужасно и толкова неочаквано.

Поаро каза:

— Наскоро сте пристигнали от чужбина, нали, господин Лий?

Хари бързо се извърна към него.

— Да. Преди седмица.

Детективът попита:

— Дълго време ли сте отсъствали оттук?

Хари Лий вдигна брадичка и се изсмя.

— Е, по-добре е да ви го кажа още сега. И без това ще го научите от някого! Господа, аз съм блудният син! Почти двайсет години кракът ми не е стъпвал в този дом.

— Но сега сте тук. Ще ни кажете ли защо се върнахте? — попита Поаро.

Хари веднага отговори със същата откровеност:

— Както в старата история — отегчих се от рожковите, които свинете ядат — или не ядат, винаги забравям как беше. Помислих си, че може да е по-добре да се сменя със златния телец. Получих писмо от баща ми, в което той ми предлагаше да се завърна. Подчиних се на зова му и ето ме тук. Това е всичко.

— Дошли сте за кратко — или за по-дълго? — поинтересува се детективът.

Хари отвърна:

— Върнах се завинаги!

— И такава е била волята на баща ви?

— Старецът остана очарован. — Отново се изсмя и около очите му се появиха симпатични бръчици. — Доста скучно е било за стареца да живее тук с Алфред! Брат ми е страшно отегчителен — иначе не е лош, ама не става за компания. Навремето баща ми доста си е поживял и сигурно ме е очаквал с нетърпение.

— А брат ви и жена му останаха ли доволни, когато научиха, че ще останете тук? — Поаро зададе въпроса с леко повдигане на веждите си.

— Алфред ли? Той направо щеше да се пръсне от яд. За Лидия не знам. Сигурно и на нея не й е станало приятно, заради него. Но съм убеден, че в края на краищата това щеше да й допадне. Лидия ми е симпатична. Няма начин да не се разберем с нея. Само че Алфред е нещо съвсем различно. — Той отново се изсмя. — Алфред винаги адски ме е ревнувал. Винаги е бил добрият син, дето си седи у дома и си знае задълженията. И какво щеше да получи накрая? Това, дето винаги го получават добрите синчета — ритник отзад. Послушайте ме, господа — добродетелта не е нещо, което си струва. — И той ги изгледа един след друг. — Надявам се, че не сте шокирани от моята откровеност. Но нали и вие търсите истината. В крайна сметка ще измъкнете наяве всичките кирливи ризи на семейството. По-добре е аз сам да си извадя моите. Не съм кой знае колко съкрушен от смъртта на баща ми — не съм го виждал толкова години, — но независимо от това той ми е баща и е бил убит. Държа да има отмъщение. — Поглади брадичката си, докато ги гледаше. — В нашето семейство отмъщението е на голяма почит. Никой от семейство Лий не забравя лесно. Затова искам убиецът на баща ми да бъде открит и да увисне на въжето.

— Бъдете спокоен, господин Лий — ще направим всичко, което е по силите ни — обеща Сагдън.

— Ако не успеете, ще се заема сам — заяви Хари Лий.

Полковник Джонсън остро попита:

— Имате ли някакви предположения относно самоличността на убиеца, господин Лий?

Хари поклати глава.

— Не. Не, нямам. Вижте какво, работата е доста сериозна. Много мислих върху случилото се и според мен това съвсем не е дело на външен човек…

— Аха — поклати глава Сагдън.

— И ако е така — продължи Хари Лий, — тогава го е убил някой от дома… Но кой, по дяволите, може да го е направил? Не подозирам прислугата — Тресилиън е тук вече не помня откога. Онзи глупак, дето сервира? За нищо на света. Вижте, Хорбъри си го бива, но от Тресилиън знам, че е бил на кино. И какво ни остава тогава? Като изключим Стивън Фар (защо му трябва да идва тук чак от Южна Африка, за да пречука един непознат?), остават членовете на семейството. Не мога да допусна, че някой от нас го е направил! Алфред? Той обожаваше баща ни. Джордж? На него не му стиска. Дейвид? Дейвид винаги се е носил из облаците. Готов е да припадне дори при вида на някоя драскотина. Съпругите? Не е по женски да отидеш и хладнокръвно да заколиш някого. Така че кой? Умът ми не го побира! Обаче работата е сериозна.

Полковник Джонсън се покашля — това му беше навик — и попита:

— Кога за последен път видяхте баща си тази вечер?

— След чая. Току-що се беше скарал с Алфред заради моя милост. Старецът не беше на себе си. Той винаги е обичал да забърква каши. Според мен именно заради това е криел пристигането ми от останалите. Искал е да види суматохата, когато аз цъфна на прага! Пак с тази цел подхвърли, че ще променя завещанието си.

Поаро се размърда леко и попита:

— Значи баща ви е споменавал за завещанието си?

— Да, пред всички, като ни гледаше внимателно, за да види реакциите ни. Обади се на адвоката си да дойде веднага след Коледа.

Детективът се поинтересува:

— Какви промени е възнамерявал да направи?

Хари Лий се ухили:

— Нищо не ни каза! Хитра лисица! Предполагам или да кажем, надявах се, че промените щяха да са в полза на моя милост. Сигурно ме е изключил от предишното си завещание. А сега допускам, че отново е щял да ме включи. Голям удар срещу останалите. Сигурно щеше да включи и Пилар — харесваше я. И нея я е очаквало нещо хубаво. Не сте ли я виждали още? Моята испанска племенница. Много е хубава — с топлата красота на юга и с неговата жестокост. Ех, ако не й бях чичо!

— Според вас баща ви я харесваше?

Хари кимна.

— Тя веднага разбра как да му влезе под кожата. Седеше при него по цял ден. Обзалагам се, че е знаела какво иска! Е, сега вече го няма. Никакви завещания не могат да се променят в нейна полза, нито пък в моя — лош късмет. — Той се намръщи, замълча за минута, а после продължи с променен тон: — Нещо се отклонявам от въпроса. Искахте да знаете кога за последен път видях баща си? Както ви казах, беше след чая, може да е било малко след шест. Старецът беше в добро настроение, макар и малко уморен. Тръгнах си и го оставих с Хорбъри. Повече не го видях.

— Къде бяхте по време на убийството му?

— В трапезарията с брат ми Алфред. Имахме разговор, немного задушевен обаче. Всъщност доста се бяхме посдърпали, когато чухме шума отгоре — сякаш цяла дузина мъже се боричкаха там. И тогава клетият татко извика. Сякаш колеха прасе. Викът направо парализира Алфред. Закова се на стола си. Раздрусах го и се втурнахме нагоре. Вратата беше заключена и се наложи да я разбием. Не беше лесно. Не мога да разбера как е била заключена! Освен татко в стаята нямаше никого, а проклет да съм, ако някой може да се промъкне през прозорците.

Сагдън се обади:

— Вратата е била заключена отвън.

— Какво? — подскочи Хари. — Кълна се, че ключът беше отвътре.

Поаро тихо попита:

— Значи сте го забелязали?

Хари Лий рязко отвърна:

— Имам такъв навик. — Той предизвикателно ги изгледа един по един: — Има ли още нещо, което искате да узнаете, господа?

Джонсън поклати глава:

— Благодаря, господин Лий, засега не. Ще помолите ли следващия член на семейството да влезе?

— Дадено.

Той отиде до вратата и излезе, без да се обърне.

Тримата се спогледаха. Полковник Джонсън се обади:

— Какво ще кажете, Сагдън?

Полицейският началник поклати глава и изрече:

— Явно се бои от нещо. Защо ли?