Агата Кристи
Предизвестено убийство (58)

На гости у свещеника

Госпожица Марпъл беше седнала във високия фотьойл, а Бънч се бе настанила на пода пред запалената камина, обвила коленете си с ръце.

Приведен напред, преподобният Джулиън Хармън поне веднъж в живота си приличаше по-скоро на ученик, отколкото на мъж, изпреварил собствената си зрелост. По всичко личеше, че инспектор Крадък, запалил лулата си и отпиващ уиски със сода, не е на дежурство в момента. Джулия, Патрик, Едмънд и Филипа образуваха външен кръг.

— Мисля, че този разказ е ваш, госпожице Марпъл — отбеляза Крадък.

— О, не, мило мое момче. Аз само помагах по мъничко. Случаят бе възложен на вас. Вие проведохте разследването докрай и знаете толкова много неща, които за мен са неизвестни.

— Е, добре, тогава разказвайте заедно — предложи нетърпеливо Бънч. — Всеки по малко. Само нека леля Джейн започне, защото много обичам сложния начин, по който работи умът й. Кога за пръв път си помисли, че цялата история е замислена от Блеклок?

— Виж, мила моя Бънч, трудно е да се каже. Разбира се, още в самото начало изглеждаше, че идеалният човек, или по-точно е да кажа — очевидният човек, организирал въоръжения грабеж, е самата госпожица Блеклок. Единствено за нея се знаеше, че е контактувала с Руди Шерц. Освен това колко по-лесно е да организираш такова нещо в собствената си къща. Парното отопление например. Не бива да се пали никакъв огън, защото той би означавал светлина в стаята. Единственият човек, който би могъл да уреди да не се пали огън, е собственичката на дома. Не че тогава мислех така — само си казах колко жалко, че не може да бъде толкова просто! О, да, бях се подвела като всички останали и смятах, че някой наистина е искал да убие Летиша Блеклок.

— Искам още от началото да съм наясно какво всъщност е станало — обади се Бънч. — Това момче от Швейцария познало ли я е?

— Да. Той е работил в… — Тя се поколеба и погледна Крадък.

— В клиниката на доктор Адолф Кох в Берн — поясни той. — Кох е световноизвестен хирург-ендокринолог. Шарлот Блеклок е постъпила там за операция на гуша, а Руди Шерц е работел като санитар. Когато пристига в Англия, той познава в хотела дамата, която им е била пациентка, и без много да му мисли, я заприказва. Смея да твърдя, че едва ли би постъпил така, ако се беше позамислил. Защото не е напуснал заведението по нормалния начин, но това е станало известно време след изписването на Шарлот и тя не би могла да знае нищо за него.

— Значи не й е споменавал за Монтрьо и че баща му е собственик на хотел?

— О, не, тя го е измислила като обяснение за това, че я е заговорил.

— Трябва да е било голям шок за нея — вметна замислено госпожица Марпъл. — Чувствала се е сравнително сигурна и… и изведнъж този почти невероятен малшанс — да се появи някой, който я познава, и то не като една от двете госпожици Блеклок (тя е била подготвена за това), а определено като Шарлот Блеклок — пациентката, оперирана от гуша. Но ти искаше да започна още от самото начало. Ами началото е (и мисля, че инспектор Крадък ще се съгласи с мен), когато Шарлот Блеклок — хубаво, безгрижно и любвеобилно момиче, получава увеличение на щитовидната жлеза, известно като гуша. Това съсипва живота й, тъй като тя е много чувствителна. При това винаги е обръщала особено внимание на външността си. А точно в тази възраст — пубертета — момичетата са крайно критични към себе си. Ако имаше майка или разумен баща, не мисля, че би изпаднала в болезненото състояние, в което несъмнено се е намирала. Не е имало никой, който да я изкара от това състояние, да я подтикне да се среща с хора и да води нормален живот, без да се вторачва прекалено много в болестта си. Естествено, при друга семейна среда тя може би щеше да бъде оперирана години по-рано. Но доктор Блеклок, струва ми се, е бил старомоден, тесногръд, тираничен и твърдоглав човек. Той не е вярвал в подобни операции. Шарлот е трябвало да приеме неговото мнение, че нищо не може да се направи — освен да взема йод и други лекарства в определени дози. Шарлот наистина го е приела, а мисля, че и сестра й е вярвала в способностите на доктор Блеклок повече, отколкото е заслужавал. Шарлот е обичала и се е доверявала на баща си. Вярвала е, че той знае какво върши. Но тя все повече се затваряла в себе си, колкото повече гушата й нараствала и ставала по-отблъскваща на вид. Накрая отказвала да вижда всякакви хора. А всъщност е била мило и любвеобилно създание.

— Странно определение за една убийца — вметна Едмънд.

— Не мисля, че е странно — отвърна госпожица Марпъл. — Слабохарактерните и добросърдечни хора често пъти са много опасни. А ако са озлобени от живота това подкопава и малкото морални устои, които имат.

Летиша Блеклок, разбира се, е била съвсем различна личност. Инспектор Крадък ми каза, че Бел Гьодлер я описала като много добър човек. И аз наистина мисля, че Летиша е била добра — изключително почтена личност, за която, по собствените й думи, е било трудно да разбере как хората не виждат кое е нечестно. Както и да е била изкушавана, Летиша Блеклок никога не би помислила да извърши каквато и да е измама.

Тя била привързана към сестра си. Писала й е дълги писма, в които подробно е разказвала за всичко в желанието си да поддържа връзката с живота у сестра си. Тревожела се е от болезненото състояние, в което била изпаднала Шарлот. Най-сетне доктор Блеклок умрял. Летиша без колебание зарязала кариерата си при Рандъл Гьодлер и се посветила на Шарлот. Завела я в Швейцария, където се консултирала с авторитетни специалисти относно възможностите за операция. Било вече доста късно, но както знаем, операцията минала успешно. Сестра й била излекувана, а белегът лесно бил скрит под гердан от перли или мъниста. Избухнала войната. Завръщането в Англия било трудно осъществимо и двете сестри останали в Швейцария, където изпълнявали различни задачи за „Червения кръст“ и вършели и друга работа. Така ли е, инспекторе?

— Да, госпожице Марпъл.

— От време на време получавали новини от Англия и между другото научили, че Бел Гьодлер няма да живее още дълго. Сигурна съм, че е било съвсем човешко двете да си говорят за бъдещето и да си мечтаят за дните, когато ще имат голямо богатство и ще могат да го харчат само за себе си. Но според мен трябва да се знае, че тази перспектива е имала далеч по-голямо значение за Шарлот, отколкото за Летиша. За пръв път в живота си Шарлот се движела и чувствала като нормална жена, на която не гледали с отвращение или съжаление. В годините, които й оставали да живее, тя трябвало да вмести цял един живот — да пътува, да има къща и хубави земи, да носи дрехи и бижута, да посещава пиеси и концерти, да задоволява всяка своя прищявка. За Шарлот всичко това било като приказка, превърнала се в действителност.

И тогава Летиша, силната и здрава Летиша неочаквано се разболяла от грип, който се развил в пневмония и тя умряла само за една седмица! Шарлот загубила не само сестра си, но и целия приказен живот, за който била мечтала. Дори съм склонна да мисля, че е изпитвала известно негодувание срещу Летиша — защо е трябвало да умре точно тогава, когато са получили писмото, известяващо, че Бел Гьодлер няма да живее дълго? Може би само още месец и парите са щели да бъдат техни — на Летиша и нейни. А Летиша неочаквано умряла…

Мисля, че точно тук се проявява разликата между двете. Шарлот всъщност не е чувствала, че онова, което внезапно й хрумва да извърши, е погрешно. Парите са били завещани на Летиша — и са щели да бъдат нейни само след месеци, а тя е смятала себе си и Летиша за едно цяло.

Вероятно идеята й е хрумнала, когато лекарят или някой друг я е попитал за малкото име на сестра й — тогава е осъзнала, че почти всички ги възприемат просто като сестрите Блеклок — двете възрастни госпожици, благовъзпитани англичанки, облечени почти еднакво, със силна семейна прилика — а както изтъкнах пред Бънч, една възрастна жена може да изглежда почти като друга възрастна жена. Защо починалата да не бъде Шарлот, а тази, която е останала жива — Летиша?

По-скоро е било импулс, отколкото определен план. Летиша била погребана с името Шарлот. „Шарлот“ е починалата, а „Летиша“ се връща в Англия. Вродената й изобретателност и енергия, дремещи в продължение на дълги години, сега се проявяват с пълна сила. Като Шарлот тя е била втора цигулка. Сега заема ръководната позиция — това усещане, че държи нещата в свои ръце, което е имала Летиша. Всъщност те не са били особено различни като характери, макар че според мен е съществувала голяма разлика в морално отношение.

Естествено, наложило се Шарлот да вземе две задължителни предпазни мерки. Купува си къща в един съвсем непознат за нея район на Англия. Единствените хора, които е трябвало да отбягва, са неколцината жители от родния й град в Къмбърленд (където и без това е живяла като отшелник) и, разбира се, Бел Гьодлер, която познава Летиша така добре, че всяко превъплъщение е изключено. Пречките с почерка са били преодолени благодарение на артрита. Наистина е било съвсем лесно, защото в действителност толкова малко хора са познавали Шарлот.

— Ами ако попадне на хора, познавали Летиша? — попита Бънч. — Сигурно е имало много такива.

— Те няма да са от такова значение. Човек може да възкликне: „Онзи ден срещнах Летиша Блеклок. Толкова се е променила, че едва я познах.“ И въпреки това не би заподозрял нищо. Хората наистина се променят за десет години. Ако тя не ги познае, това може да се припише на късогледството й. А не бива да забравяме, че Шарлот е познавала всяка подробност от живота на Летиша в Лондон — компанията й; местата, които е посещавала. Имала е на свое разположение нейните писма и лесно би отстранила всяко подозрение само при споменаването на някоя случка или ако попита за общ познат. Не, единственото, от което се опасявала, е било да не я разпознаят като Шарлот.

Тя се установява в Литъл Падъкс, опознава съседите си, а когато получава писмо с молба Летиша да прояви разбиране, с удоволствие приема да покани двамата си млади братовчеди, които никога не е виждала. Това, че те я възприемат като „леля Лети“, увеличава сигурността й.

Всичко е вървяло чудесно. Тогава тя прави крайно погрешен ход. Този погрешен ход се дължи единствено на доброто й сърце и на вродената й любвеобилност. Получава писмо от старата училищна приятелка, изпаднала в беда, и веднага й се притичва на помощ. Вероятно постъпва така отчасти защото независимо от всичко се е чувствала самотна. Тайната й в известна степен я държала изолирана от хората. А тя е била искрено привързана към Дора Бънър, която за нея била символ на веселите й, безгрижни ученически години. Във всеки случай действа импулсивно и отговаря на Дора от свое име. Това трябва да е било голяма изненада за Дора! Пише на Летиша, а на писмото й откликва Шарлот. Изобщо не е ставало въпрос да се преструва пред Дора. Дора е една от малкото стари приятелки, допускани при Шарлот през самотните й, нещастни години.

И тъй като е знаела, че Дора ще погледне на нещата точно като нея, разказва й какво е направила. Дора го одобрява. С обърканото си и размътено съзнание тя решава, че е напълно справедливо Лоти да не бъде лишена от наследство поради ненавременната смърт на Лети. Лоти заслужава обезщетение за страданието, което е понесла така смело. Ще бъде съвсем несправедливо, ако всички тези пари попаднат у някой съвсем непознат човек.

Тя е съвсем наясно, че нищо не бива да излезе на бял свят — подобно на допълнителното краве масло — не бива да говориш за него, но няма нищо лошо в това, че го имаш. И така, Дора пристига в Литъл Падъкс и твърде скоро Шарлот осъзнава огромната си грешка. Не защото Дора Бънър създава бъркотии, прави бели и със своята несръчност понякога е просто нетърпима. Шарлот би се примирила с това, защото искрено обича Дора, а и знае от лекаря, че Дора няма да живее дълго. Но приятелката й скоро се превръща в истинска заплаха. Въпреки че Шарлот и Летиша са се обръщали една към друга с пълните си имена, Дора е от хората, които винаги използват съкращения. За нея сестрите винаги са били Лети и Лоти. Старите имена често се изплъзват от устата й, както и спомени за минали случки. Шарлот трябва да бъде постоянно нащрек и да пресича тези лирични отстъпления. Това започва да я изнервя.

И все пак никой не обръща особено внимание на непоследователността на Дора. Истинският удар срещу сигурността на Шарлот идва, както споменах, когато Руди Шерц я разпознава и заприказва в спа хотел „Роял“.

Допускам, че парите, с които Руди Шерц е възстановявал предишните си злоупотреби в хотела, може да са идвали от Шарлот Блеклок. Нито инспектор Крадък, нито пък аз вярваме, че Руди Шерц е искал пари с намерение да я изнудва.

— Той не е имал никаква представа, че би могъл да я изнудва с нещо — вметна инспекторът. — Просто е съзнавал, че е млад човек с представителна външност, а от опит е знаел, че понякога младите мъже с представителна външност могат да изкопчат пари от възрастни дами, стига да им разкажат достатъчно убедително някаква трогателна история. Но тя може да го е възприела по друг начин. Може да го е сметнала за коварна форма на изнудване или за вероятно подозрение. И че по-късно, ако вестниците раздухат смъртта на Бел Гьодлер, което е било напълно вероятно, той ще разбере, че в нейно лице е открил златна мина.

Тя вече е обвързана с измамата. Приела е самоличността на Летиша Блеклок. Пред банката. Пред госпожа Гьодлер. Единствената пречка се оказва този доста съмнителен хотелски администратор от швейцарски произход — съвсем неблагонадеждна личност, по всяка вероятност изнудвач. Ако се махне от пътя й, тя ще бъде в безопасност.

Може би в началото всичко е било чисто фантазиране. Тя е жадувала за емоции и драматизъм в живота си. Доставяло й е удоволствие да гради подробностите. Как да се отърве от него? И измисля план. Накрая пристъпва към осъществяването му. Споделя с Руди Шерц идеята за парти с мним въоръжен обир, като му обяснява, че иска ролята на „гангстера“ да бъде изпълнена от непознат човек, и му предлага щедро възнаграждение.

Фактът, че той приема, без изобщо да се усъмни в нещо, говори, че положително не е знаел, че има някаква власт над нея. За него тя просто е била една глупава старица, склонна да пилее парите си.

Дава му текста на обявата, която той трябва да подаде; организира посещението му в Литъл Падъкс, за да го запознае с разположението на къщата, и му показва мястото, откъдето ще го посрещне и вкара в нея през въпросната вечер. Дора Бънър, естествено, не е знаела нищо за това.

Настъпва определеният ден… — Той направи пауза.

Госпожа Марпъл поде разказа с благия си глас:

— Въпросният ден трябва да е бил тежък за нея. Разбирате ли — още не е било късно да се откаже… Дора Бънър ни каза, че този ден Лети била уплашена и това сигурно е самата истина. Уплашена е била от онова, което се кани да направи; уплашена, че планът й може да се провали, но не достатъчно уплашена, за да се откаже…

Трябва да й е било доста забавно да отмъкне пистолета от чекмеджето, в което полковник Истърбрук е държал яките си. Под претекст, че им носи яйца или мармалад, да се промъкне на горния етаж в празната къща. Забавно е било и смазването на втората врата в гостната, за да се отваря и затваря безшумно. Забавно е било предложението й да преместят масата по-далеч от тази врата, за да се вижда по-добре вазата с клонките, които Филипа е подредила. Но онова, което е трябвало да се случи по-късно, определено не е било игра. Нищо чудно, че е била уплашена… Дора Бънър беше напълно права.

— Въпреки всичко тя не се отказва — продължи нататък Крадък. — Всичко върви по начертания план. Щом става шест часът, тя излиза „да заключи пилците“ и пуска вътре Шерц, като му дава маската, наметалото, ръкавиците и електрическия фенер. После в шест и половина, когато часовникът започва да бие, тя заема позиция до масата при портала с ръка върху кутията с цигари. Всичко е напълно естествено. Патрик, в ролята на домакин, отива за напитките, а тя като домакиня тръгва да вземе цигарите. Съвсем правилно е предположила, че щом часовникът забие, всички ще обърнат очи към него. Така и става. Само един човек — преданата Дора — не изпуска от очи приятелката си. И още в първите си показания тя ни каза какво точно е направила госпожица Блеклок. Обясни, че е взела вазата с теменугите.

Шнурът на нощната лампа предварително е бил оръфан от нея така, че жиците са били почти оголени. Цялата работа е отнела само секунда. Кутията с цигари, вазата и малкият електрически ключ са били съвсем близо едни до други. Тя вдига теменужките, разлива вода върху жицата и включва лампата. Водата е добър електрически проводник. Става късо съединение.

— Точно като онзи следобед у нас — извика Бънч. — Точно това те стресна, нали, лельо Джейн?

— Да, мила моя. Бях озадачена от тези лампи. Разбрах, че е имало две нощни лампи — били са комплект — и че едната е била сменена с другата вероятно през същата нощ.

— Точно така — обади се Крадък, — когато Флечър оглеждаше лампата на сутринта, тя беше в пълна изправност, както всичко останало, и шнурът й не беше разръфан, нито имаше обгорели жици.

— Разбрах какво се крие зад думите на Дора Бънър, че предната нощ там е била овчарката — продължи госпожица Марпъл, — но реших, че това е дело на Патрик. Интересното при Дора Бънър е, че на нея не може да се разчита, що се отнася до неща, които е чула и трябва да повтори. Тогава въображението й ги преиначава и преувеличава и тя обикновено греши в изводите си, но пък беше твърде точна за нещата, които вижда. Видяла е, че Летиша взема вазата с теменугите…

— Видяла е и нещо, което описа като светкавица и пукот — вметна Крадък. — И, разбира се, когато милата Бънч разля водата от зимните рози върху шнура на нощната лампа, аз веднага осъзнах, че единствено госпожица Блеклок е могла да направи късото съединение, защото само тя се е намирала близо до масата.

— Идва ми да се ритна — каза Крадък, — защото Дора Бънър дори дърдореше, че масата е изгорена от някого, който е „изгасил цигарата си в нея“, но никой изобщо не бе запалвал цигара… А теменужките бяха увехнали, защото във вазичката не е имало вода — пропуск на Летиша Блеклок — трябвало е отново да им сложи вода. Но предполагам, че е мислила, че никой няма да забележи. Между другото, Дора Бънър беше готова да обвини себе си, че е забравила да налее вода във вазата. — Той продължи: — Тя лесно се поддаваше на внушения и госпожица Блеклок неведнъж се е възползвала от това. Мисля, че подозренията на Бъни към Патрик й бяха втълпени от нея.

— Защо е избрала точно мен? — запита огорчено Патрик.

— Мисля, че госпожица Блеклок не е имала нищо сериозно предвид, освен да отклони вниманието на Бъни от всякакво подозрение, че самата тя дърпа конците на цялата история. Е, знаем какво се случи по-нататък. Веднага щом светлините угасват и се чуват възклицания, тя се измъква през предварително смазаната врата и застава зад Руди Шерц, който движи фенера из цялата стая и се вживява в ролята си. Мисля, че изобщо не му е минало през ум, че тя е зад него, надянала градинските ръкавици, и че държи пистолет в ръката си. Тя изчаква, докато фенерът достигне мястото, където трябва да се прицели — стената, до която се предполага, че е застанала. След което стреля бързо два пъти и когато той стреснато се извръща към нея, тя доближава пистолета до тялото му и стреля отново. После пуска пистолета до трупа му, хвърля небрежно ръкавиците на масичката в антрето и се връща отново през вратата на мястото, където е стояла преди изгасването на светлините. Порязва ухото си — не съм съвсем сигурен как…

— С ножичка за нокти, предполагам — обади се госпожица Марпъл. — Едно клъцване по месестата част на ухото е достатъчно, за да рукне много кръв. Това, разбира се, е блестящ психологически ход. Истинската кръв, която тече по бялата й блуза, е убедително доказателство, че са стреляли по нея и се е разминала на косъм със смъртта.

— Всичко е било на път да мине съвсем гладко — рече Крадък. — Упоритото твърдение на Дора Бънър, че Шерц съвсем явно се е целил в госпожица Блеклок, изиграва своята роля. Без да ще, Дора Бънър създава впечатлението, че действително е видяла как раняват приятелката й. Случаят щеше да бъде прехвърлен към „Самоубийства“ или „Нещастни случаи“ и съответно приключен. На госпожица Марпъл дължим повторното му отваряне.

— О, не, не. — Тя енергично заклати глава. — Всички дребни усилия от моя страна бяха съвършено случайни. Вие не бяхте удовлетворен, господин Крадък. Вие не искахте случаят да бъде приключен.

— Аз наистина не бях доволен — добави той. — Чувствах, че нещо там е погрешно. Но не знаех какво, докато вие не ми го показахте. След това госпожица Блеклок наистина извади лош късмет. Открих, че нещо е правено с втората врата. До този момент всяко наше предположение се явяваше възможен вариант, но си оставаше само една хубава, неподплатена с нищо теория. А смазаната врата вече беше доказателство, на което се натъкнах по чиста случайност, натискайки една брава по погрешка.

— Мисля, че сте били насочен към нея, инспекторе — подхвърли госпожица Марпъл. — Но може би съм старомодна.

— И така, отново тръгнахме да душим — продължи Крадък. — Но този път беше различно. Търсехме човек, който е имал мотив да убие Летиша Блеклок.

— А имаше човек с мотив и госпожица Блеклок знаеше това — обясни Джейн Марпъл. — Мисля, че тя почти веднага е разпознала Филипа. Защото Соня Гьодлер е била една от малкото, допуснати до уединението на Шарлот. А когато човек е стар (вие още не знаете това, господин Крадък), помни много по-добре лицата, които е виждал в младостта си, отколкото тези, видени преди година-две. Филипа трябва да е била на същата възраст като майка си — такава, каквато я помни Шарлот — а тя много прилича на майка си. Смятам, че колкото и да е странно, Шарлот се е зарадвала, когато е познала Филипа и мисля, че това подсъзнателно й е помагало да задуши угризенията на съвестта, които е имала. Казвала си е, че щом наследи парите, ще се погрижи за Филипа. Ще се отнася с нея като към дъщеря. Филипа и Хари ще живеят при нея. Чувствала се е щастлива и щедра при тези мисли. Но в момента, в който инспектор Крадък започва да задава въпроси и да прави проучвания за „Пип и Ема“, Шарлот става твърде неспокойна. Тя не е искала Филипа да стане изкупителна жертва. Идеята й е била да изкара всичко като въоръжен обир, извършен от млад престъпник, който загива случайно. Но сега, с откриването на смазаната врата, цялата гледна точка се променя. А освен Филипа няма друг — поне според нея, защото не е имала абсолютно никаква представа за самоличността на Джулия — който да има и най-малък мотив да я убие. Тя прави всичко възможно да прикрие самоличността на Филипа. Веднага съобразява да ви отговори, че Соня е дребна и мургава, и скрива старите снимки от албума, за да не откриете приликата, като в същото време маха и снимките на самата Летиша.

— Само като си помисля как подозирах, че госпожа Суетънхам е Соня Гьодлер! — каза отвратен от себе си Крадък.

— Горката ми майчица — измърмори Едмънд, — с такъв безупречен живот (поне винаги съм вярвал в това).

— Но, разбира се — продължи госпожица Марпъл, — Дора Бънър е била истинската опасност. С всеки изминал ден Дора става все по-разсеяна и бъбрива. Спомням си как я погледна госпожица Блеклок в деня, когато бяхме на чай у тях. И знаете ли защо? Само защото Дора пак я нарече „Лоти“. А ние го възприехме просто като безобидна грешка на езика. Но това изплаши Шарлот.

Нещата продължиха в същия дух — горката Дора просто не можеше да спре да приказва. Онзи ден, когато пихме с нея кафе в „Синята птица“, имах странното усещане, че Дора говори за двама души и всъщност е било точно така. В един момент ми каза, че приятелката й не била красива, но пък имала силен характер, а в следващия ми я описа като хубаво, безгрижно момиче. Започна да говори за Лети като толкова умна и преуспяваща, а после оплаква тъжния живот, който е водила, след което споменава цитата „И тъжните несгоди посреща със кураж“, който изобщо не се връзва с живота на Летиша. Според мен Шарлот трябва да е подслушала голяма част от разговора ни онази сутрин, когато влезе в кафенето. Сигурно е чула, когато Дора сподели, че лампата е била сменена — че е бил овчарят, а не овчарката. И тогава е осъзнала каква реална опасност представлява горката предана Бъни за нейната сигурност.

Боя се, че разговорът с мен в кафенето всъщност подписа смъртната присъда на Дора — моля да ме извините за това мелодраматично сравнение. Но смятам, че в крайна сметка пак щеше да се стигне до същото… защото животът на Шарлот не беше в безопасност, докато Дора Бънър бе жива. Тя обичаше Дора и не е искала да я убива, но не е виждала никакъв друг начин. И предполагам, е убеждавала себе си (както сестра Елертън, за която ти разказах, Бънч), че това е проява едва ли не на добродетелност. Горката Бъни — и без това не й е оставало да живее още дълго, и краят й може би щеше да е болезнен. Колкото и странно да е, Шарлот положи изключително старание да направи последния ден от живота на Бъни щастлив. Тържеството по случай рождения й ден, специалната торта…

— „Сладката смърт“ — подхвърли Филипа и потръпна.

— Да, получи се нещо подобно… Опита се да даде на приятелката си сладка смърт… Гостите и всички лакомства, които Дора обичаше, и това, че не позволи на никого да й каже нещо, което би я разстроило. След това таблетките, каквито и да са били те, във флакона с аспирин, поставен до собственото й легло, така че Бъни, след като не намери току-що купения аспирин, да отиде и да ги вземе. И всички да си помислят, както и стана, че таблетките са били предназначени за Летиша…

И така, Бъни умира в съня си съвсем щастливо и Шарлот отново се чувства в безопасност. Но Дора Бънър й липсва — липсва й нейната обич и вярност, липсва й възможността да разговарят за отминалите дни… Тя плака горчиво в деня, когато отидох у тях с бележката от Джулиън — и скръбта й беше съвсем искрена. Беше убила скъпата си приятелка…

— Това е ужасно — възкликна Бънч, — ужасно!

— Но е напълно човешко — вметна Джулиън. — Човек забравя колко човечни са убийците.

— Да, така е — съгласи се госпожица Марпъл. — Човечни са. И често пъти достойни за съжаление. Но и много опасни. Особено убиец със слаб характер и добра душа като Шарлот Блеклок. Защото ако една слаба личност се изплаши, тя освирепява от ужас и загубва самоконтрол.

— Мъргатройд? — попита Джулиън.

— Да, горката госпожица Мъргатройд. Шарлот сигурно е била наблизо и ги е чула да възстановяват убийството. Прозорецът е бил отворен и тя е подслушвала.

До този момент въобще не е подозирала, че има още един човек, опасен за нея. Госпожица Хинчклиф е подканяла приятелката си да си спомни какво е видяла, а до този момент Шарлот изобщо не е предполагала, че някой би могъл да види нещо. Смятала е, че всички са наблюдавали Руди Шерц. Затаила дъх, тя е подслушвала отвън до прозореца. Щяло ли е да й се размине? И точно когато госпожица Хинчклиф хуква към спирката, Мъргатройд стига до важния момент, който й показва, че се е натъкнала на истината. Тя извиква след Хинчклиф: „Тя не беше там…“

Попитах госпожица Хинчклиф дали го е произнесла по този начин… Защото ако беше казала „Тя не беше там“ — това нямаше да означава същото.

— Е, това вече е прекалено завързан момент за мен — обади се Крадък.

Госпожица Марпъл обърна към него нетърпеливото си поруменяло лице:

— Просто си представете какво става в ума на госпожица Мъргатройд… Разбирате ли, човек вижда някои неща, без изобщо да знае, че ги е видял. Веднъж при една железопътна катастрофа си спомням, че забелязах огромно петно от олющена боя отстрани на вагона. Бих могла да го нарисувам след това. А друг път, когато в Лондон падна бомба и навсякъде се разхвърчаха строшени стъкла — при целия този шок, онова, което най-добре си спомнях, бе една жена, застанала пред мен с дупка на чорапа си, а двата й чорапа бяха различни.

Така че когато госпожица Мъргатройд е престанала да мисли и просто се е опитала да си спомни какво е видяла, изведнъж си е припомнила много неща.

Започнала е, предполагам, от камината, където най-напред се е насочил фенерът, и след това е продължила нататък към двата прозореца, а между нея и прозорците е имало хора. Например Бънч, която притиска с юмруци очите си. Тя мислено следва движението на фенера покрай госпожица Бънър с широко отворена уста и вторачен поглед, след това покрай празната стена и маса с нощна лампа и кутия за цигари върху нея. Тогава се чуват изстрелите и най-неочаквано тя си спомня, но е невероятно. Видяла е стената, на която по-късно е имало две дупки от куршуми — стената, пред която е стояла Летиша Блеклок, когато са стреляли по нея, но в момента, когато са стреляли, Лети не е била там…

Сега разбирате ли какво имам предвид? Вниманието й е било насочено към трите жени, за които госпожица Хинчклиф й е казала да мисли. Ако една от тях не е била там, вниманието щеше да е насочено към човека, за когото е мислила. И в такъв случай би си казала: „Ето я! Ето я коя липсва!“ Но в ума й се е въртяло място — мястото, където би следвало да има някой, но то е било празно — там не е имало никого. Мястото си е било там, но човекът го е нямало. И тя не е могла да схване всичко веднага. „Колко невероятно, Хинч — е казала тя, — тя не беше там…“ А това е могло да бъде само Летиша Блеклок…

— Но ти го разбра преди това, нали? — запита я Бънч. — Когато лампата гръмна? Когато писа онези неща на листа?

— Да, мила моя. Тогава всички неща се сглобиха, разбираш ли — всичките различни изолирани парченца — и се образува свързана мозайка.

Бънч тихичко изрецитира:

— Лампа? Да. Теменуги? Да. Опаковка аспирин. Имала си предвид, че Бъни се е канела да купува аспирин, така че не е имало нужда да взема този на Летиша?

— Да, освен ако нейният не е бил взет или скрит. Трябвало е да изглежда като че ли Летиша е била набелязаната жертва.

— Да, разбирам. И после „Сладката смърт“ — тортата, но не само тя. Целият сценарий с тържеството. Щастлив ден за Бъни, преди да умре. Отнесла се е с нея като с куче, което се кани да унищожи. От всичко най-ужасна ми се струва тази нейна привидна доброта.

— Да, тя наистина беше добра жена. Това, което призна накрая в кухнята, беше самата истина. „Не исках да убивам никого.“ Онова, което искаше, бяха многото пари, които не й принадлежаха. И това нейно желание се беше превърнало във фикс-идея, защото парите трябваше да я възмездят за всичките страдания, които животът й бе причинил. То изместваше всичко останало. Озлобените от живота хора са винаги опасни. Те смятат, че животът им е длъжник. Виждала съм инвалиди, изстрадали много повече и далеч по-зле откъснати от живота от Шарлот Блеклок, и въпреки това съумели да го изживеят по щастлив и смислен начин. Само онова, което човек носи у себе си, може да го направи щастлив или нещастен. Божичко, боя се, че се отклоних от темата! Докъде бяхме стигнали?

— Преглеждахме списъка ти — подсети я Бънч. — Какво искаше да кажеш с това „направи допитвания“? Какви допитвания?

Госпожица Марпъл закачливо поклати глава към инспектор Крадък:

— Трябваше да го забележите, инспекторе. Вие ми показахте писмото от Летиша Блеклок до сестра й. В него на две места се споменаваше думата „запитвания“.

И двата пъти беше „запитвания“, а не „допитвания“ както в бележката от госпожица Блеклок, която помолих Бънч да ви покаже. Обикновено хората не променят речника си на стари години. Това ми се видя много показателно.

— Да — съгласи се Крадък, — трябваше да го забележа.

Бънч продължи да изрежда списъка:

— „И тъжните несгоди посреща със кураж.“ Това ти беше казала Бъни в кафенето, а Летиша, разбира се, не е имала никакви тъжни несгоди. „Йод“ — това те насочи към следата на „гушата“?

— Да, скъпа. Швейцария, нали разбираш, и това, че Блеклок лансира версията, че сестра й е починала от туберкулоза. Но тогава си спомних, че най-големите капацитети по базедова болест, както и най-опитните хирурзи на гуша, са в Швейцария. Това се връзваше и с нелепите перли, които Летиша постоянно носеше. Въобще не беше в нейния стил, но пък беше много удобно прикритие на белега.

— Сега разбирам защо се разстрои толкова онази вечер, когато нанизът се скъса — отбеляза Крадък. — В момента изглеждаше напълно необяснимо.

— И накрая беше написала „Лоти“, а не „Лети“, както ние помислихме — довърши Бънч.

— Да. Сетих се, че името на сестра й е Шарлот и че Дора Бънър един-два пъти нарече госпожица Блеклок „Лоти“, както и че всеки път след това много се разстройваше.

— А как ще обясниш „Берн“ и „пенсия по старост“?

— Руди Шерц е бил санитар в една болница в Берн.

— А „пенсията по старост“?

— О, мила моя Бънч, споменах ти за това в „Синята птица“, макар че тогава още не виждах връзката — как госпожица Уедърспун получаваше и пенсията по старост на госпожа Бартлет, освен своята собствена пенсия, въпреки че госпожа Бартлет беше починала преди много години — просто защото възрастните жени си приличат много.

Да, всичко това образуваше определена схема и аз до такава степен се напрегнах, че излязох навън да поразхладя главата си и да обмисля някакъв възможен план, за да бъде доказано. Тогава госпожица Хинчклиф ме качи в колата си и намерихме госпожица Мъргатройд… — Гласът на госпожица Марпъл вече не беше възбуден и радостен. Стана тих и безпощаден. — Тогава реших, че нещо трябва да се направи, и то бързо! Но все още нямаше никакво доказателство. Измислих един евентуален план и го обсъдих със сержант Флечър.

— Ще си поприказвам с Флечър по този въпрос! — закани се Крадък. — Изобщо не е негова работа да се съгласява с вашите планове, без да ми е докладвал преди това.

— Той не искаше, но аз успях да го убедя — отвърна тя. — Отидохме в Литъл Падъкс и аз се залових с Мици.

Джулия пое дълбоко въздух и промълви:

— Не мога да си представя как изобщо сте я убедили да го направи.

— Наложи се да поработя върху нея, мила моя — призна възрастната жена. — И бездруго Мици мисли прекалено много за себе си, тъй че нямаше да й навреди да извърши нещо за другите. Естествено, направих й комплимент, като й казах, че ако беше в нейната страна, без съмнение би участвала в съпротивителното движение, а тя се съгласи. Казах й, че нейният темперамент е тъкмо за такъв вид работа, както и че е смела, обича да поема рискове и би могла да изиграе тази роля. Разказах й за смелите постъпки на момичетата, участвали в съпротивата. Някои от тях бяха действителни, но други, боя се, си измислих. Но Мици невероятно много се запали!

— Страхотно! — извика Патрик.

— После трябваше да се съгласи да изиграе ролята си. Репетирахме я, докато я изпипахме напълно. След това й наредих да се качи в стаята си и да не слиза долу, докато не дойде инспектор Крадък. Опасявах се, че в подобен момент темпераментни натури като нея ги тресе такава възбуда, че са склонни да започнат, преди да е дошъл моментът.

— Мици се представи отлично — каза Джулия.

— Не съм съвсем наясно какво сте целели — намеси се Бънч и добави извинително: — Аз, разбира се, не бях там и…

— Целта беше малко сложна — по-скоро да пусне фитила и да изчезне. Идеята беше Мици, която небрежно подхвърля, че уж е имала наум да изнудва, изведнъж да се покаже толкова изплашена, че вече е готова да разкрие цялата истина. През ключалката на трапезарията тя е видяла госпожица Блеклок, застанала в антрето зад Руди Шерц с пистолет в ръка. Значи е видяла какво се е случило в действителност. Опасността беше госпожица Блеклок да не се усети, че Мици не би могла да види нищо през ключалката, тъй като е имало ключ. Но аз разчитах на това, че в момент на шок човек не се сеща за такива неща. Всичко, което тя би могла да възприеме, е, че Мици я е видяла.

Крадък продължи разказа нататък:

— Но аз (и това беше много важно) се престорих, че приемам думите й с недоверие, и атакувах внезапно, сякаш най-после свалям картите си, човек, който до момента беше извън подозрение. Обвиних Едмънд…

— Ама и аз добре си изиграх ролята — вметна той. — Отричах разпалено. Точно по плана. В сметките ни обаче не влизаше, че ти, скъпа моя Филипа, ще изчуруликаш, че всъщност си „Пип“. Нито на мен, нито на инспектора някога ни е хрумвало коя си. Пип трябваше да бъда аз! Това малко пообърка плановете ни в момента, но инспекторът направи блестящ ход с абсолютно отвратителния си намек, че съм искал да се оженя за богата жена, а това можеше да стигне до твоето подсъзнание и да има непоправими последици за нас.

— Не виждам защо е било нужно?

— Не разбираш ли? От гледна точка на Шарлот Блеклок единственият човек, който подозираше истината, бе Мици. Но полицията подозираше другиго. За момента бяха възприели Мици като лъжкиня. Но ако тя продължаваше да настоява на своето, те може би щяха да се отнесат по-сериозно към нея. Значи Мици трябваше да бъде накарана да млъкне.

— И така, Мици излиза от гостната и се връща в кухнята — точно както й бях наредила — продължи госпожица Марпъл. — Госпожица Блеклок я последва почти мигновено. Мици очевидно е сама в кухнята. Но сержант Флечър е зад вратата на килера, а аз се бях скрила в шкафа за метлите, който е в кухнята. За щастие съм много слаба.

Бънч я погледна:

— И какво очакваше да се случи, лельо Джейн?

— Едно от двете — или Шарлот да предложи на Мици пари, за да мълчи, на което сержант Флечър щеше да стане свидетел, или — както аз мислех — да се опита да убие Мици.

— Но тя не би могла да се надява, че ще се измъкне след такова нещо? Веднага ще бъде заподозряна.

— О, скъпа, тя изобщо не е разсъждавала. Била е просто едно трескаво, притиснато, подплашено до смърт животинче. Помисли какво се е случило през онзи ден. Сцената между госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд. Госпожица Хинчклиф потегля с колата към автобусната спирка. Веднага щом се върне, госпожица Мъргатройд ще й обясни, че Летиша Блеклок не е била в стаята онази вечер. Има на разположение само няколко минути, през които да се убеди, че Мъргатройд няма да каже нищо. Няма време нито да планира, нито да инсценира. Остава й само да я убие с голи ръце. Тя поздравява горката жена и я удушава. След това се прибира набързо, колкото да успее да се преоблече и да седне пред камината, когато другите се върнат — все едно, че не е излизала. Тогава идва разкритието за самоличността на Джулия. Тя скъсва гердана си и е ужасена, че останалите могат да забележат белега й. По-късно инспекторът телефонира, за да й съобщи, че ще доведе всички у тях. Няма време нито да размисли, нито да се успокои. Затънала е до шията в убийства — не убийство от състрадание или за да отстрани от пътя си нежелания млад мъж, а хладнокръвно убийство. Дали е в безопасност? Засега да. Но се появява Мици — още една опасност. Убий Мици и запуши устата й! Обезумяла е от страх. Загубила е човешки облик. Превърнала се е в опасен звяр.

— Но защо се скри в шкафа за метлите, лельо Джейн? — запита Бънч. — Не можеше ли да оставиш другото на сержант Флечър?

— По-безопасно беше да сме двама, скъпа. А освен това аз можех да имитирам гласа на Дора Бънър. Нищо друго не би могло да сломи госпожица Блеклок.

— Така и стана…

— Да, тя беше разнищена.

Всички се умълчаха при този спомен, след което Джулия заговори с преднамерена веселост в желанието си да разведри тягостната атмосфера:

— Това обаче се отрази чудесно на Мици. Вчера ми призна, че щяла да започва работа близо до Саутхемптън. Заяви ми (Джулия възпроизведе отлично акцента на Мици): „Отивам там и ако ми наредят първо се регистрирай в полицията — ти си чужденка — им казвам: Ще се регистрирам, да! В полицията ме знаят много добре. Аз помогнах на полицията! Без мен полицията никога нямаше да направи арест на един много опасен престъпник. Рискувах си живота, защото съм смела — като лъв — и не ми пука от рискове. Мици, ще ми кажат те — ти си героиня, ти си върхът! Ами — ще им отвърна аз — нищо особено.“ — Джулия млъкна. — Изрече още много неща в този дух — добави тя.

— Мисля — обади се замислено Едмънд, — че в скоро време Мици ще помогне на полицията не в един, а поне в още дузина случая!

— Поомекна и към мен — похвали се Филипа. — Даде ми рецептата си за „Сладката смърт“ като сватбен подарък и ми довери, че за нищо на света няма да я даде на Джулия, защото тя й съсипала тигана за омлети.

— Госпожа Лукас се чуди как да угоди на Филипа, откакто след смъртта на Бел Гьодлер тя и Джулия наследиха милионите на Гьодлер. Изпрати ни сребърна ножица за аспержи като сватбен подарък. Ще ми достави огромно удоволствие да не я поканя на сватбата ни! — заяви Едмънд.

— И оттам нататък те заживели щастливо — обади се Патрик. — Едмънд и Филипа. А Джулия и Патрик? — добави не съвсем уверено той.

— С мен въобще няма да заживееш щастливо отсега нататък — отсече Джулия. — Забележките, които инспектор Крадък използва по адрес на Едмънд, прилягат много по-добре за теб. Ти си точно от разглезените мъжлета, на които им се иска богата жена. Но няма да мине!

— Ето каква е благодарността за всичко, което направих за това момиче — въздъхна той.

— Едва не влязох в затвора по обвинение в убийство — ето какво щеше да стане заради твоята разсеяност — отвърна Джулия. — Никога няма да забравя вечерта, когато получихме писмото от сестра ти. Реших, че с мен е свършено. Не виждах никакъв изход. Но при сегашното положение — добави тя — смятам да се появя на сцената.

— Какво? Значи така си решила? — изстена Патрик.

— Да, мисля да отида в Пърт. И да видя дали ще успея да заема мястото на твоята Джулия в театъра. После, когато изуча занаята, ще стана режисьор и ще поставям пиесите на Едмънд.

— Мислех, че пишеш романи — обади се Джулиън Хармън.

— Да, така беше в началото — потвърди Едмънд. — Започнах да пиша роман. И стана доста добър. Посветих много страници на небръснатия герой — как става от леглото и на какво мирише; на сивите улици и ужасната старица с воднянка; на проклетата млада уличница, на която й текат лиги от устата; и как всички говорят безспирно колко лош е светът, и се чудят за какво живеят. Изведнъж и аз започнах да се чудя… След това ми хрумна нещо много комично… Нахвърлих го набързо и после от него излезе една доста хубава сценка… без много да се задълбочавам… но взе да ми става интересно и преди да се усетя, вече бях написал фарс в три действия, от който може да умреш от смях.

— И какво е заглавието? — попита Патрик. — „Спомени на иконома“?

— Спокойно може да се нарече и така… Между другото, озаглавил съм го „Слоновете забравят“. Нещо повече — одобриха го и ще бъде поставен на сцената!

— „Слоновете забравят“ — промърмори Бънч. — Аз пък си мислех, че помнят?

Преподобният Джулиън Хармън подскочи виновно:

— Боже господи! Проповедта ми! Толкова интересно ми беше.

— Отново детективски разкази — обади се Бънч. — Само че този път истински.

— Можеш да вземеш за тема на проповедта си „Не убивай“ — предложи Патрик.

— Не — отвърна Джулиън Хармън, — няма да проповядвам върху този текст.

— Да — съгласи се Бънч, — напълно си прав, Джулиън. Знам един много по-приятен и щастлив текст. — Тя изрецитира с ясен глас: — „Защото, Господи, пролетта дойде и гласът на костенурката се чу на земята“ — не го помня съвсем точно, но ти се сещаш за кое говоря. Макар и да не разбирам защо точно костенурка. Костенурките изобщо нямат приятни гласове според мен.

— Думата „Костенурка“ — обясни преподобният Джулиън Хармън — не е съвсем точно преведена. Тя не означава влечуго, а гургулица. Староеврейската дума в оригинала е…

Бънч го прекъсна и като го прегърна, промълви:

— Знам едно нещо — Ти мислиш, че Ейхасуерус от Библията е Артаксеркс Втори, но между нас казано, той е Артаксеркс Трети.

Джулиън Хармън за пореден път се зачуди какво толкова смешно намира жена му в този разказ.

— Тиглат Пайлизър иска да дойде с теб да ти помага — рече Бънч. — Сигурно е много горд от себе си. Показа ни как са изгаснали светлините.