Агата Кристи
Предизвестено убийство (15)

Госпожица Блеклок и госпожица Бънър

Литъл Падъкс отговаряше до голяма степен на представата, която инспектор Крадък си бе изградил. Той забеляза патиците и пилетата по двора, както и нещо, което доскоро сигурно е било красив затревен бордюр, из който тук-там се мъдреха късни астри като последни гаснещи пурпурни петънца. Поляната, както и пътеките показваха признаци на запуснатост.

Инспекторът мислено обобщи впечатленията си: „Сигурно нямат излишни пари за градинари — обичат цветята и имат добър усет за проектиране и очертаване на бордюри. Неголям, но приятен на вид имот.“

Когато колата му спря пред входната врата, откъм едната страна на къщата се появи сержант Флечър. Той имаше вид на гвардеец с изправената си войнишка стойка и беше в състояние да вложи различни значения само в една-единствена думичка: „Сър“.

— Ето ви и вас, Флечър.

— Сър — отвърна сержант Флечър.

— Нещо да докладвате?

— Приключихме с огледа на къщата, сър. Шерц, изглежда, не е оставил никакви отпечатъци от пръстите си. Бил е с ръкавици, разбира се. Няма следи от насилствено отваряне на прозорци и врати с цел проникване през тях. Изглежда е пристигнал с автобуса от Медънхам в 18.00 часа. Както разбрах, страничната врата на къщата е била заключена в 17.30 часа. Изглежда е влязъл през главния вход. Госпожица Блеклок твърди, че обикновено не заключват вратата, докато не стане вечер и не затворят къщата за през нощта. Прислужничката от своя страна настоява, че входната врата е заключена през целия следобед. Но тя говори, каквото си поиска. Много е темпераментна, сам ще видите. Бежанка е от Централна Европа или нещо такова.

— Опърничава, така ли?

— Сър! — рече с особено силно чувство сержант Флечър.

Крадък се усмихна, Флечър продължи доклада си:

— Осветлението навсякъде работи нормално. Още не сме открили как се е справил със светлините. Изгоряла е само едната верига — гостната и коридора. Разбира се, сега вече различните лампи не се свързват на един бушон в таблото, но тук електрическата инсталация е от стар тип. Не ми е ясно как е бърникал в електрическото табло, след като то се намира чак в килера и е трябвало да мине през кухнята, където прислужничката би го видяла.

— Освен ако не е замесена и тя?

— Това е твърде възможно. И двамата са чужденци. Аз лично не бих й се доверил, така да знаете.

Крадък забеляза две огромни уплашени очи, които надничаха през прозореца до входната врата. Лицето, сплескано от стъклото, почти не се различаваше.

— Това там тя ли е?

— Тъй вярно, сър.

Лицето изчезна.

Крадък натисна звънеца на входната врата.

След продължително чакане вратата се отвори от приятна на вид млада жена с кестенява коса и отегчено изражение.

— Инспектор Крадък — представи се той.

Младата жена го изгледа хладно с красивите си лешникови очи и каза:

— Влезте. Госпожица Блеклок ви очаква.

Гостната, както Крадък забеляза, бе дълга и тясна, по стените й имаше твърде много врати.

Младата жена отвори една врата вляво и рече:

— Инспектор Крадък, лельо Лети. Мици не пожела да се приближи до вратата. Затворила се е в кухнята и вие, та пушек се вдига. Не ми се вярва да получим нещо за обяд.

След което обясни на Крадък:

— Тя не обича полицията — и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Крадък пристъпи напред, за да се ръкува със собственичката на Литъл Падъкс.

Пред себе си видя висока енергична жена на около шейсет години. Прошарената й коса правеше естествена чупка и създаваше изискана рамка на интелигентното й решително лице. Тя имаше проницателни сиви очи и волева квадратна брадичка. На лявото й ухо имаше хирургическа превръзка. Не носеше никакъв грим и беше облечена семпло в добре скроени сако и пола от туид и пуловер. Около деколтето на пуловера съвсем изненадващо бе закачила старомодна брошка с релефни цветя — спомен от викторианската епоха. Това загатваше за сантименталност, която не личеше в нищо друго. Близо до нея, с кръгло разтревожено лице и несресана коса, измъкнала се от мрежичката, която я крепеше, беше седнала жена на приблизително същата възраст, в която Крадък без затруднение разпозна „Дора Бънър — компаньонка“ от доклада на полицай Лег, към което бе добавил „откачалка“.

Госпожица Блеклок заговори с приятен глас:

— Добро утро, инспектор Крадък. Запознайте се с моята приятелка, госпожица Бънър, която ми помага да поддържам къщата. Няма ли да седнете? Ще запалите цигара, предполагам?

— Боя се, че не пуша по време на дежурство, госпожице Блеклок.

— Колко жалко!

Крадък бързо огледа стаята. Типична двойна викторианска гостна — два дълги прозореца в тази стая и един еркерен в другата… столове… диван… в средата маса и върху нея ваза с хризантеми, още една ваза с цветя до прозореца — свежи и приятни цветя, без особена оригиналност. Единственото нещо, което не беше на мястото си, бе малката вазичка с увехнали градински теменуги на масата близо до портала в по-отдалечената стая. Тъй като не можеше да си представи, че госпожица Блеклок би търпяла увехнали цветя в стаята, той реши, че това е единственият знак, подсказващ, че се е случило нещо извънредно, което отклоняваше добре поддържаното домакинство от обичайното му русло.

Инспекторът започна:

— Предполагам, госпожице Блеклок, че това е стаята, в която е станал инцидентът?

— Да.

— Да бяхте видели снощи какво стана — възкликна госпожица Бънър, — пълна бъркотия! Две масички се прекатуриха, кракът на едната се счупи, всички се блъскахме в тъмното, а някой си е изгасил запалената цигара и е изгорил масата — най-хубавата мебел. Хората — особено младите — са толкова небрежни към вещите… За наш късмет нямаше счупен порцелан.

Другата жена я прекъсна внимателно, но твърдо:

— Дора, всички тези неща, колкото и да са неприятни, са само дреболии. Мисля, че ще е най-добре просто да отговорим на въпросите на инспектор Крадък.

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Скоро ще стигна и до това, което се е случило снощи. Но преди това искам да ми кажете кога за пръв път видяхте мъртвия — Руди Шерц.

— Руди Шерц? — Тя се изненада. — Така ли се казва? А аз мислех, че… О, както и да е, това няма значение. За пръв път го срещнах, когато ходих на пазар един ден в Медънхам Спа, преди около — чакайте да помисля — преди около три седмици. С госпожица Бънър обядвахме в спа хотел „Роял“. Когато вече си тръгвахме след обяда, чух някой да произнася името ми. Беше този млад човек. Запита ме: „Вие сте госпожица Блеклок, нали?“ И след това добави, че аз може би не го помня, но той бил синът на собственика на хотел „Дез Алп“ в Монтрьо, където аз и сестра ми живяхме почти една година по време на войната.

— Значи хотел „Дез Алп“, Монтрьо — отбеляза Крадък. — А вие помнехте ли го, госпожице Блеклок?

— Не, не го помнех. Всъщност изобщо нямах спомен да съм го виждала. Всички момчета, които работят на хотелските рецепции, си приличат. Престоят ни в Монтрьо бе много приятен и собственикът на хотела се държа изключително внимателно, тъй че се постарах да бъда колкото мога по-любезна с младежа. Изразих надеждата, че сигурно му харесва в Англия, и той ме увери, че е така — баща му го бил изпратил тук за шест месеца да изучи хотелиерския бизнес. Всичко ми се стори напълно естествено.

— А следващата ви среща?

— Преди около — да, трябва да е било преди десетина дни, той неочаквано се появи тук. Доста се изненадах. Момчето ми се извини за безпокойството, но обясни, че съм единственият човек, когото познавал в Англия. Сподели, че спешно се нуждае от пари, за да се завърне в Швейцария, тъй като майка му била сериозно болна.

— Но Лети не му даде — обади се задъхано госпожица Бънър.

— Цялата история бе крайно съмнителна — развълнувано продължи госпожица Блеклок. — Реших, че работата му определено не е чиста. Историята, че му трябвали пари, за да се върне в Швейцария, беше чиста глупост. Баща му можеше без никакви проблеми да телеграфира и да уреди всичко тук. Хората от хотелиерския бизнес поддържат връзки помежду си. Подозирах, че е злоупотребил с пари или нещо подобно. — Тя млъкна и сухо добави: — Ако случайно ме смятате за коравосърдечна, знайте, че дълги години съм била секретарка на виден финансист и човек става предпазлив, когато става въпрос за пари. Запозната съм с всякакви злополучни истории. Единственото нещо, което действително ме озадачи — додаде замислено тя, — е, че той много лесно се примири. Тръгна си веднага без повече приказки. Сякаш и не бе очаквал да получи парите.

— Мислите ли сега, когато се връщате към това, че идването му е било само претекст да огледа имота?

Тя закима енергично:

— Сега вече си мисля точно това. Когато го изпращах, той подхвърли някакви забележки за стаите от сорта „Имате много хубава трапезария“ (което, разбира се, е пълна лъжа — тя е една ужасна тъмна и малка стая) — просто като извинение да надникне вътре. След което бързо мина пред мен и отвори входната врата с думите: „Ще позволите ли?“ Мисля, че този път искаше да провери заключването. Всъщност като повечето съседи ние никога не заключваме входната врата, докато не се стъмни. Всеки би могъл да влезе.

— А страничната врата? Както разбрах, тя води към градината?

— Да, излязох през нея, за да заключа патиците, малко преди гостите да пристигнат.

— Беше ли заключена, когато излязохте?

Жената се смръщи.

— Не си спомням… Май да. Със сигурност обаче я заключих, когато се върнах.

— Това трябва да е било към 18.15 часа?

— Горе-долу по това време.

— А входната врата?

— Тя обикновено се заключва по-късно.

— Значи Шерц би могъл да влезе през нея без проблеми. Или да се вмъкне, докато вие сте затваряли патиците. Сигурно е успял да проучи разположението на къщата и вероятно си е набелязал различни места, където може да се скрие — шкафове и така нататък.

— Извинете, но изобщо не ми е ясно — възрази госпожица Блеклок — защо, за Бога, някой ще си прави целия този труд да идва, да обира къщата и да инсценира този глупав въоръжен грабеж?

— Държите ли големи суми в къщата, госпожице Блеклок?

— Около пет лири тук в бюрото и може би една-две лири в портмонето ми.

— А бижута?

— Няколко пръстена и брошки и камеите, които нося в момента. Не може да не се съгласите, инспекторе, че всичко това е абсурдно.

— Това изобщо не беше обир — извика госпожица Бънър. — През цялото време ти го повтарях, Лети. Било е отмъщение! Защото не му даде парите! Нарочно стреля в теб два пъти.

— А — включи се Крадък, — вече се приближаваме към събитията от снощи. Какво по-конкретно се случи, госпожице Блеклок? Разкажете ми всичко, което си спомняте.

Жената се замисли за момент.

— Часовникът започна да бие — каза. — Този над камината. Спомням си, че казах, че ако има нещо да става, то сигурно ще стане скоро. Тогава се чу първият удар на часовника. Всички го слушахме, без да продумаме. Той бие през определени интервали, нали разбирате? Отброи две четвърти час и най-неочаквано светлините угаснаха.

— Кои лампи бяха включени?

— Стенните аплици тук и в отдалечената стая. Този в средата и двете малки нощни лампи не бяха включени.

— Появи ли се първо светкавица или шум при изгасването на лампите?

— Мисля, че не.

— Сигурна съм, че имаше светкавица — намеси се Дора Бънър. — И се чу пукот. Опасно!

— И след това, госпожице Блеклок?

— Вратата се отвори.

— Коя врата? В стаята има две врати.

— Ей тази врата тук. Онази в другата стая не се отваря. Тя не е истинска врата. Вратата се отвори и той се появи — маскиран мъж с пистолет. Просто не може да се опише — толкова фантастично изглеждаше, но в момента аз естествено си помислих, че това е глупава шега. Той извика нещо, но забравих какво.

— Горе ръцете или ще стрелям! — подсказа приятелката й не без драматизъм.

— Нещо такова — допълни госпожица Блеклок с известно съмнение.

— И всички вдигнахте ръцете си?

— О, да — потвърди госпожица Бънър, — всички. Искам да кажа, това беше част от играта.

— Аз не си ги вдигнах — рязко отсече госпожица Блеклок. — Толкова безкрайно глупаво ми се стори всичко. Беше ме яд на това представление.

— И после?

— Електрическият фенер светна право в очите ми. Заслепи ме. И сетне — беше просто невероятно — чух как покрай мен изсвистя куршум и се удари в стената над главата ми. Някой изпищя, после усетих пареща болка в ухото си и чух следващия изстрел.

— Беше ужасяващо — вметна Дора Бънър.

— И какво се случи след това, госпожице Блеклок?

— Трудно ми е да кажа — бях толкова зашеметена от болка и изненада. Човекът се обърна назад и изглежда се спъна, след което последва нов изстрел, фенерът изгасна и всички започнаха да се блъскат един в друг и да викат.

— Къде бяхте застанали, госпожице Блеклок?

— Ей там до масата. В ръцете си държеше вазата с теменугите — задъхана от вълнение промълви госпожица Бънър.

— Бях ей там. — Блеклок се приближи до малката масичка близо до портала. — Всъщност в ръцете си държах кутията с цигари.

Инспектор Крадък разгледа стената зад гърба й. Двете дупки, оставени от куршумите, ясно личаха. Самите куршуми бяха извадени и изпратени за балистична експертиза.

Той тихо произнесе:

— Спасили сте се на косъм, госпожице Блеклок.

— Но той стреля по нея — извика другата жена, — нарочно се беше прицелил в нея! Видях го. Обиколи с фенера всички, докато я открие, и тогава го насочи към нея и стреля в нея! Искал е да те убие, Лети.

— Дора, скъпа, просто си си го втълпила в главата от прекалено много мислене върху цялата случка.

— Той стреля в теб — упорито настоя Дора. — Искал е да те убие и като не те улучи, се застреля. Сигурна съм, че беше така!

— Нито за миг не допускам, че е имал намерение да се самоубива — възрази госпожица Блеклок. — Не беше от хората, които се самоубиват.

— Вие твърдите, госпожице Блеклок, че докато не е стрелял по вас, сте смятали цялата история за шега?

— Естествено. За какво друго бих могла да я смятам?

— Кой според вас е авторът на тази шега?

— В началото си помисли, че е Патрик — подсети я Дора Бънър.

— Патрик? — рязко запита инспекторът.

— Младият ми братовчед, Патрик Симънс — отсече госпожица Блеклок, ядосана на приятелката си. — Хрумна ми, когато прочетох обявата, че се опитва да бъде интересен, но той категорично отрече.

— И след това ти се разтревожи, Лети — обади се госпожица Бънър. — Разтревожена беше, макар че се опитваше да го прикриеш. А то си беше за тревога. Там пишеше, че се обявява убийство — и си беше истина. Обявено бе твоето убийство! И ако те беше улучил, щеше да си мъртва. И какво щяхме да правим тогава всички ние?

Дора Бънър цялата трепереше, докато говореше. Лицето й се сгърчи, като че тя се канеше да се разплаче.

Госпожица Блеклок успокоително я потупа по рамото.

— Няма нищо, Дора, скъпа. Не се разстройвай. За теб е толкова вредно. Всичко е наред. Преживяхме нещо ужасно, но всичко вече свърши. — И добави: — Трябва да се стегнеш заради мен, Дора. Аз разчитам на теб да се поддържа ред в тази къща. Днес не трябваше ли да дойдат за прането?

— О, Божичко, Лети, добре че ме подсети! Чудя се дали ще върнат онази калъфка за възглавница, която липсваше. Трябва да си я отбележа в тетрадката. Веднага се заемам с това.

— И махни тези теменуги — каза госпожица Блеклок. — Мразя изсъхнали цветя.

— Колко жалко. Вчера ги набрах съвсем свежи. Никак не са трайни — о, Божичко, май съм забравила да сложа вода във вазата! Господи! Все забравям по нещо. Сега отивам да приготвя прането. Всеки момент могат да дойдат.

Тя излезе. Вече изглеждаше по-спокойна.

— Не е много здрава — обясни госпожица Блеклок — и тревогите й се отразяват зле. Искате ли да знаете нещо друго, инспекторе?

— Искам да знам точно от колко човека се състои домакинството ви и по нещо за всекиго.

— Ами освен мен и Дора Бънър, в момента тук живеят двама мои млади братовчеди — Патрик и Джулия Симънс.

— Братовчеди? Не племенник и племенница?

— Не. Наричат ме „леля Лети“, но всъщност са далечни мои братовчеди. Майка им ми беше втора братовчедка.

— Винаги ли са живели при вас?

— О, Боже, не! Едва през последните два месеца. Преди войната са живели в Южна франция. Патрик се записа във флота, а Джулия мисля, че работеше в едно министерство. Тя беше в Ландудно? След края на войната майка им ми писа с молба, ако има възможност да дойдат да живеят при мен като наематели. Джулия е на стаж като помощник-аптекар в Обединената болница в Милчестър, а Патрик учи инженерство в Милчестърския университет. Както знаете, Милчестър е само на петнайсет минути оттук с автобус и аз много се зарадвах, че ще отседнат при мен, наистина. Плащат известна сума за спане и храна и всичко върви съвсем гладко. — Добави с усмивка: — Обичам да има млади хора в къщата.

— Следващата е госпожа Хеймс, предполагам?

— Да, тя работи като помощник-градинар в Дейъс Хол, къщата на госпожа Лукас. Домът на градинаря там сега е зает от стария градинар и жена му и госпожа Лукас ме помоли, ако мога да я настаня у нас. Госпожа Хеймс е много мила. Съпругът й е загинал в Италия. Има момченце на осем години, което ходи в началното училище, и съм уредила то да идва тук през ваканциите.

— А домашната прислуга?

— Един градинар, работи тук във вторник и петък. Също и една госпожа на име Хигинс идва от селото всяка сутрин пет дни в седмицата. Имам и една чужденка — бежанка, чието име е невъзможно за произнасяне — води се нещо като готвачка. Боя се, че Мици ще ви се стори труден характер. Обхваната е от някаква мания за преследване.

Крадък кимна. Припомни си една от безценните забележки на полицай Лег. След като бе прикачил към Дора Бънър определението „откачалка“, а към това на Летиша Блеклок — „редовна“, той бе украсил справката за Мици с думата „лъжкиня“.

Сякаш прочела мислите му, госпожица Блеклок добави:

— Моля ви, не се настройвайте прекалено зле срещу горкото момиче само защото послъгва. Аз наистина вярвам, че както с повечето лъжци измислиците й крият в основата си някаква истина. Искам да кажа — да вземем за пример разказите й за ужасите, които е преживяла през войната — макар и да ги преувеличава до такава степен, че едва ли не излиза, че с роднините й са се случили всички възможни зверства, тя все пак е преживяла тежък шок и е видяла с очите си как убиват поне един от близките й. Мисля, че много от хората, останали без родина, чувстват, и то с право, че за да привлекат вниманието и съчувствието ни, трябва да преувеличават и дори да измислят възможно най-ужасни зверства. — И продължи: — Право да си кажа, Мици може да те подлуди. Изкарва ни от търпение и ни вбесява с недоверието си и постоянното си цупене, с нейните „чувства“, с това, че вечно е обидена на някого. И въпреки това наистина ми е жал за нея. — Тя се усмихна. — А освен това, когато поиска, може да готви много добре.

— Ще се опитам да не я безпокоя повече от необходимото — увери я Крадък. — Госпожица Джулия Симънс ли ми отвори вратата?

— Да. Искате ли да говорите с нея сега? Патрик излезе. А Филипа Хеймс можете да намерите в Дейъс Хол, където работи.

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Бих искал, ако е възможно, да поговоря с госпожица Симънс сега.